Перперикон - земя целуната от Бога

1583 преглеждания

Пътепис на Катрин Георгиева, ученичка в СУ „Васил Левски“, гр. Елин Пелин

Показвам главата си през прозореца  и оставям силният вятър да вее косите ми. Запътили сме се към една доста красива дестинация на Родопите - Перперикон. Той е ранноисторически, античен и средновековен български каменен комплекс в Източните Родопи. Свещен скален град, столица и крепост с царски дворец. От доста време аз и семейството ми имаме желание да го посетим, и сега на 23 юли, пътуваме по магистрала „Тракия“, която е пътят към нашата цел. Запасили сме се с дискове с наши любими песни и много теми за разговор. Докато слушаме „That is my girl“ и говорим за днешния план, наблюдаваме полетата отвън. 

След три часа път пристигаме в комплекса, в който ще отседнем. Той представлява последователни бунгала, които са се сгушили сред природата, която носи на човек пълно спокойствие и чувство за уединение. Срещу тях е Бяла река, с нейните звуци, които карат човек да затвори очи и да се наслади на момента. И сигурно това са главните причини за многото посетители, както българи, така и чужденци.

Когато се настаняваме в нашето приятно и уютно бунгало, решаваме първо да посетим по-близка дестинация от Перперикон. Дестинация, която аз лично много искам да посетя, защото съм виждала толкова красиви снимки от това място, че имам огромната нужда и аз да направя такива кадри. Става дума за Каменните гъби. Те също са известна дестинация, особено за фотографите.

Затова, когато пет минутния ни път приключва, отварям задната врата на колата и взимам фотоапарата си. Минавам входа и спирам, за да се насладя на гледката. Стоя пред тях и имам чувството, че се намирам в някоя магична каменна градина. Повечето гъби са по-високи от мен, но има и такива, които са колкото мен.

Миг по-късно, включвам фотоапарата и започвам да снимам. Правя няколко пейзажа и започвам да снимам родителите ми. Правим си семейна фотосесия и се забавляваме. В този момент съм наистина щастлива, защото няма други хора и прекарваме семейното си време на това невероятно място.

Не след дълго, пътуваме отново към комплекса, докато гледаме залязващото слънце.

Днешният ден е по-топъл от вчерашния. Вече сме в подножието на Перперикон. Слизам от колата и се оглеждам. Паркингът  е препълнен и почти няма свободно място. Отклонявам погледа си нагоре, към небето. Няма нито едно облаче. Определено необятното синьо небе е за предпочитане от пълния паркинг.

Запътваме се към щандовете, за да разгледаме. Но само на един от тях има хора. Разбира се, първо се отбиваме при него. Човекът разговаря с една млада двойка и им показва на картата по кой път да минат. Когато ни забеляза каза да дойдем, за да чуем и ние.

Обясни го отново и ни показа нагледно съдържанието на картата. След като приключи, момчето и момичето си взимат карта и продължават нагоре. Ние оставаме, за да разгледаме другите неща. Има книги, магнити, камъни и още. Татко се загледа в един ключодържател със символ. Мъжът го взе и започна да разказва за символа. Той е знакът на рода Дуло. Поставян е върху камъните на крепостите, керамични съдове, оръжия и други предмети от бита на старите българи. Едно от предполагаемите значения за него е, че знакът олицетворява предполагаемия върховен Бог на прабългарите Тангра.

Слушам го и оставам безмълвна от начина, по който разказва. Този човек има такъв мек глас, че ме спечели още с първото си изречение. Говори така, че предизвиква интерес във всеки човек, който го слуша. След тази омайваща история, нямаше как да не си вземем по нещо. Мама си взе магнит за колекцията си, татко купи ключодържателя, а аз реших да взема туристическа карта и два скъпоценни камъка за най-близките ми приятелки.

Когато краткият ни пазар приключва, продължаваме нагоре. Вървим около двайсет минути и стигаме до скалният проход, грубо изсечени гигантски стъпала, които водят към светилището. Може да се използва като пряк път за по-нагоре, но ние предпочитаме да заобиколим, защото искаме да се полюбуваме на красивата обстановка възможно най-дълго.

Първо спираме при първата цистерна, изсечена в скалите на върха на Перперикон, която снабдявала жителите на града с вода. Тя е най-голямата открита досега на Балканите. После минаваме покрай шарапана и жертвеника, върху който се принасяли жертвите пред бог Дионис. На трето място бе големият раннохристиянски  епископски храм, който е дълъг 25 метра и широк 15 метра. Явно се търсят още останки, понеже има мъже които копаят и такива, които си водят записки. Ние минаваме покрай позволените места и си говорим за дейността на мъжете отсреща. Татко прескача едно широко пространство и се обръща към мен. Поколебавам се за момент, но скачам. За мое нещастие, когато се приземявам, не успявам да запазя равновесие и се бутам право в баща ми. Той ме хваща и започва да се смее. През това време майка ми заобикаля нашата въображаема пропаст, докато през смях предлага да продължим. 

След храма се наслаждаваме на прекрасната природа, която ни заобикаля, докато не стигаме до стълбите към южната порта. Изкачваме се по тях и се оказваме на самия връх. Тази омайваща гледка все още е в съзнанието ми. Каменните останки, които те пренасят в далечна епоха, която е запечатана вечно в нашата история. Ти си там и докосваш останала част от това далечно минало…чувството е безценно.

А панорамната гледка около всичко това, прави момента още по-магичен. Накъдето и да се обърна виждам планините, с внушителните си размери и прекрасното небе, на което вече са се появили пухкави бели облачета. В този момент, докато съзерцавам всичко това, осъзнавам колко съм щастлива, че съм родена точно в България. Тази земя, която е целуната от Бога и притежава такава неописуема красота и перфектни условия за живот. В Родината е тъй красиво! Това е моят дом.

Отиваме към малкият дворец, втората базилика с олтар и втората цистерна. След тях се изкачваме по главната кула, за да видим всичко отвисоко. Минава се известно време и слизаме, за да разгледаме и останалата част.

Когато отново сме при паркинга е три часа. Отиваме към същия щанд, за да вземем още някои неща. Когато започвам да разглеждам виждам едно момиче да стои на един от столовете и да чете книга. Книгата беше поредица от любимия ми филм, Хари Потър, и решавам да я заговоря.

Неусетно се впускаме в дискусия за любимите ни жанрове книги и филми. Името й е Енисе. Тя е една година по-голяма от мен и е изключително красива. Разказваме си по нещо за всяка от нас, споделяме любимите си хобита и така се получи един дълъг и приятен разговор.

За щастие, това стана от страна и на родителите. Те също си намериха общи теми за разговор и много бързо се сприятелиха. При щандовете няма хора и те ни канят да седнем, за да си поговорим. Баща й също ни разказа повече за себе си. Той е учител по история и география, а през лятото отива на този щанд, за да прави това което обича и Енисе му помага. Те са изключително приятни, усмихнати и позитивни хора.

Мина се дълго време, прекарано в разговори, но беше време да потегляме. Сбогуваме се с тях и тръгваме към колата.

Материалът е изготвен от Катрин Георгиева, ученичка в СУ „Васил Левски“, гр. Елин Пелин, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин