Сърцето - най-добрият помощник и съветник

976 преглеждания

Победата никога не е сладка, ако не е споделена с тези, които те правят щастлива

Вляво в гърдите ми бие сърцето, голямо колкото един юмрук. Чрез вените и артериите, то осъществява обмяна която е жизнено необходима за протичането на процесите в тялото. За мен сърцето обаче не е кух мускул, а най-добър помощник и съветник. Позовавам се на него, защото знам, че то няма да ме подведе, когато съм на кръстопът и си задавам въпроси. Дали истински ще съм щастлива, ако пренебрегна гласа му? В камерите му грижливо, подредени като в склад, са скътани най-важните мигове в живота ми, най-ценните хора за мен, всичките ми идеали, копнежи и желания.

Чувствам как малки атоми от вселенската любов се вливат в кръвта ми, след като са преминали през пътищата, които водят към сърцето. Обичам уютния  апартамент в Благоевград. Вкъщи се чувствам откровена, неподатлива на притеснения и тревоги. Това е единственото кътче, където се побират всички смислени и необходими неща за мен. В моя скромен дом може да се чуе смях и веселие постоянно, защото емоциите са истински споделени с любимите хора. Моят дом е моят свят. Там допускам хора, които са близки на сърцето ми, с които мога да споделя това съкровено място. С нетърпение чакам да завъртя ключа и да метна раницата на пода, да се затичам към леглото и да заровя лице във възглавницата. Очаквам мама и тате да се покажат и да ме попитат как е минал денят ми, а аз да не скривам нито един факт или подробност. Да си отида в стаята и да погледна към стената, отрупана със снимки с любими хора и любими места, ми е особено мило. Да се приближа и да видя, че пак съм разхвърляла купчина книги и печатни издания, също не лошо. Но важното е, че цялата стая излъчва моята идентичност, моя дух и съм заобиколена от малки неща, които ме карат да се усмихвам всеки ден.

Някъде в ума ми прескачат мисли какво ли ще бъде, ако един ден замина и не се обърна назад. Ако нямам време, възможност да се връщам във вкъщи, в дома на мама и татко?  Ще ухае ли на мен в детската стая, където книгите са още разпилени по чина, а леглото е набързо оправено от притеснение да не закъснея за училище? Това са въпроси, които предизвикват парене в очите и секунда по-късно вече по бузата усещам, че се стича сълза. Не се питам дали ще преодолея раздялата, дали ще свикна. Взимам билет за Америка, качвам се в самолета и чак тогава размишлявам дали постъпих правилно, обмислих ли ситуацията добре, направих ли всичко по силите си или и пред себе си сгреших като подъл егоист.

Усещам, че не принадлежа на чуждата земя, опитвам се ден по ден да преглъщам тъгата и вината, че избягах, за да търся по-добро бъдеще. А всъщност не спирам да се оглеждам, като жертва на глутница вълци, сред тълпата от чужденци, за да забележа някой българин, носещ мартеница или някакъв отличителен знак, който да ме успокои, че не съм единствената, избрала да търси щастието отвъд България. Слагам на везна бъдещето и миналото и се питам заслужава ли си безгласната и тиха скръб в душата, усилията да играя театъра пред другите, че не ми липсва дома, родината, семейството и че ще успея да живея  без тях. Дълбоко в себе си зная, че победата никога няма да е сладка, ако не е споделена с близките хора до теб и тези, които те правят щастлива. На хиляди километри мама ще ми звънне да ми честити дипломирането в университета, но на мен би ми се искало да я видя, да ме поздрави и нежно да ме прегърне, да прочета в очите й, че е горда с мен, защото знае колко трудности и лишения ни е коствал целият изминат път в борбата за добро бъдеще. В този миг магнитната стрелка на компаса, наречен сърце, сочи единствената вярна посока -  „у дома“.

Дали пък, да не си събера багажа, да се кача на самолета и да кажа завинаги сбогом на участта да бъдеш емигрант, на разяждащата вина, че си изоставил това, което обичаш и парещата носталгия, носеща аромата на въздуха на родния ми град, уюта на дома и любовта на семейството и приятелите ми.  Приготвям се да им кажа здравей, но и да събера сили, да стисна зъби и смело да се изправя срещу трудностите, които ме чакат вкъщи, в България. Защото нейните магистрали, които кръстосваме всеки ден, и тесните лъкатушещи пътечки, по които съм правила първите си стъпки, са „пътищата“, които водят към дома, както артериите и вените са „пътищата“ към моя дом – сърцето. Любовта, която се ниже по пътеките към сърцето, е богата на любов към родното, вяра в новото начало и кураж да устоим на всички поквари. Пътят няма да е лек и никога не е лек, той е стръмен, трънлив е. Ала ако вървим и сеем любов по него, то ще бъдем благословени и ще поникнат красиви цветя на щастие, обич под небето, което ни обединява – България. Сърцето ми нашепва, не то крещи и пулсира, зарежда ме със сила, която ще ми помогне да се освободя от очакваната съдба за всеки млад и амбициозен човек в страната – тази на бъдещ емигрант и ме подготвя за нелекото предизвикателство да се боря за настоящето и бъдещето, което ще оставя след себе си, когато потомците ми ще намерят уюта, сигурността и спокойствието в пределите на това, което с копнеж наричаме „родина“.

Материалът е изготвен от Мария Чорбаджийска ученичка в ЕГ "Акад. Людмил Стоянов" гр. Благоевград, за ученическия проект на EspressoNews - „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“

„Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ MagnitАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeSamsoniteBHTC 

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRсп. Мениджърnoviteroditeli.bgobekti.bgTeen Station

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2019 - Пътят към дома“: Община Враца