Иван Николов: „Ако искаш да дадеш добър пример, трябва да се държиш така, както искаш другите да постъпват“

119 преглеждания

Интервю на Мария Куманова, ученичка в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ гр. София

Иван Иванов Николов е завършил две магистратури към Софийския университет - „Начална педагогика” и „Образователен мениджмънт”. Учител е от 1985 г. Първо в Малък Искър, по разпределение, след това две години в Пирдоп. В последствие съдбата го изпраща в ОУ „Христо Ботев” гр. Етрополе, където е и до днес, като от 1994 година е и директор на училището. Той е усмихнат, човечен, събуждащ уважение. Какво ли вдъхновява този човек, отдал живота си на усъвършенстването на бъдещите поколения? Как близо до децата, но живеещ в света на възрастните, той възприема света? С това интервю реших да намеря отговорите на тези въпроси.

През годините пред вашия поглед са пораствали различни поколения. Много хора споделят разбирането, че младите са станали по-безотговорни. Това ли наблюдавате и вие?

Никога няма лоши млади хора. Смятам, че те са по-будни, по информирани, по-големи оптимисти, имат повече информация и го осъзнават. Развиват се добре, можем само да ги подкрепяме, всеки възрастен с каквото може. Надеждата ми винаги е била във вярата в младите хора - не смятам, че са много по-различни от преди, може би основната разлика е, че са по-напредничави от поколението преди десет години. Сега са по-отворени, по-комуникативни. Не се влияят от така наречените авторитети. Гледат на възрастните като на едни от тях, което е добре. Ако човек иска да спечели уважението им, трябва да ги впечатли с нещо, което прави по-добре от тях, а не да им налага поста, който заема. Не трябва да се респектира само с „авторитет”. Смятам, че това не е важно само за училището, а дори и за семейството. Ако искаш да дадеш добър пример, трябва да сe държиш както искаш другите да постъпват.

Как протича ежедневието Ви като директор? Как се опитвате да се представите пред другите?

Работата на директора е свързана непрекъснато с хора - както в екипа, който е в училището, така и с колеги, обслужващ персонал, ученици, родители, институции.  Може би 90 процента от времето минава в различни видове комуникация. Разбира се, комуникация в най-общ смисъл - понякога дори свързана с документи, работа по проекти. Нещата са така устроени, че директорът отговаря за всичко, което се случва. Става дума и за хубавите и за лошите неща. Смятам, че всеки ръководител, не само на училище, а на каквото и да е в социалната сфера трябва да се грижи много за собствения си авторитет, за собственото си развитие, за да може да води екипа напред. Трябва да поощрява, да мотивира. Не може да си некомпетентен в сферата, в която работиш, а да изискваш от другите, трябва да си една крачка пред тях откъм знания и умения.

Тъй като казвате, че работата Ви е основно комуникация, как мислите ви виждат колегите, когато общувате. И какво искате да предадете на учениците?

За децата не знам, мисля, че това е относително, тъй като всичко се променя. Преди години, смятам, че имаше известна доза респект, защото времената бяха такива, тогава всички гледаха на ръководителя като на някой с много по-голям авторитет. Сега нещата са променени - децата виждат мен и моите колеги като хора, които могат да им помогнат. Основният ми принцип за работа с учениците е принципа за сътрудничество. При всички случаи правя възможното да мотивирам активно участие от всеки един. Лесно е да се ръководи, когато просто поставяш задачи, но е по-трудно да се инициира. Смятам, че е много важно, да се мотивира желание във всеки. Когато мисли само един, резултатите са елементарни, когато мислят всички участници, резултата е много по-различен.

ОУ „Христо Ботев“ е малко училище. Как това оказва влияние на училищната общност?

От една страна, е добре, защото почти всички се познават поименно. Знаят се родителите, семейните отношения, проблемите, предимствата… всеки има някакви тревоги, лични особености.

Когато хората са много, сякаш личността се загубва някъде в масата, голямата тълпа. По-малкият екип е по-експедитивен, когато трябва да се свърши някаква работа. Всички се познават и лесно се мотивират. При тази ситуация обаче отговорността е голяма, защото всичко се вижда, не може да се скриеш зад гърба на другите. Това пък помага за възпитаването, за научаване на поемане на отговорност.

Училището играе ключова роля във възпитанието на децата, но без да измества функциите на семейството и родителите. Как, извън уроците, училището формира младите?

Аз мисля, че най-важното е личният пример. Едно е да кажеш прочети еди-коя си книга или разкажи ми за тази велика личност, но е съвсем друго, когато показваш със собствено поведение в ежедневието това, което искаш да формираш в този срещу теб. Ако се държиш с уважение към другия, той ще се отнася към теб по същия начин. Не може да казваш не кради или не лъжи, спазвай правилата за движение по пътищата, грижи се за природата, уважавай възрастните, а ти да постъпваш погрешно зад гърба на този, когото поучаваш. Личният пример е важен както в училище, така и в семейството, в обществото. Лесно се дават съвети, морализатори има много, всеки разбира, особено възрастните, които лесно съветват младите, но е много трудно, когато трябва да демонстрираш чрез своите действия. Ако нещо е станало начин на живот, на поведение, тогава вече се усеща от децата и се подражава съзнателно. Подхожда се с респект към този пример, децата искат да станат такива, един ден да растат към хубавото, което виждат в този човек, като може би след време дори самите те ще станат по-добри. Всеки учител се радва, когато негов ученик го надмине. Смятам, че връзката между подражанието, личния пример и възпитанието е съществена.

Какво ви мотивира да продължавате да се грижите за тази институция?

Ако един човек иска да се развива в тази институция, която управлява, а това е единствената ситуация, в която е на мястото си, трябва да съдейства на всички около себе си, да помага на другите  да израстват както в професионален, така и в човешки план. Ако прочетеш нещо, което си написал преди месец, и се гордееш с написаното, значи не си се развил за това време. А ако откриваш непрекъснато нещо, което да шлифоваш, да подобриш, това означава, че се развиваш и критериите ти са адекватни с деня, защото всеки ден изисква от нас непрекъснато развитие и усъвършенстване.

Всеки ден изисква да ставаме по-добри, но културните разлики, които идват от различните етноси и вероучения, наистина могат да създадат конфликти, да пречат. Къде точно е границата между това да се отнасяте еднакво към всички, но и да може да се помага на всяко дете според индивидуалните му нужди?

Аз смятам, че като общество допускаме една кардинална грешка. Не трябва да делим децата на бедни, на богати, на такива с различна кожа, на различен етнически произход. Самият факт, че имаме документи, институции, сайтове, специалисти вече е делене на децата. Въпреки всичко обаче и няма как да са напълно равни, всички сме различни. Ще дам пример. Тръгват на училище в първия учебен ден дете с ромски произход и едно така наречено „българче”, макар всички да сме българи. При двете деца веднага се вижда една разлика. Ползата в първия ден е на страната на детето от ромски произход - то вече знае два езика. Замисляли ли сте се за това? Ето едно нещо, което при усъвършенстване на методиката за ученето на чужди езици в образователната система би могло да се използва.  Има много, с което може да си помагаме едни на други, бихме могли да събудим най-доброто във всяко дете, от всяка общност. Традиции, обичаи, има какво да се вземе като полза от различието. Важното е родителите да са загрижени, възрастните да помагат. В училище за жалост има сегрегация. По този начин се отлага така нареченото интегриране. Очаква се то да стане късно, когато вече порасналите хора са в истинския живот, пълнолетни, но към онзи момент се явяват конфликти. Още в детска възраст децата трябва да свикнат с мисълта, че са различни и това е нормално.

Човекът със сигурност е много важен, но друго важно е доброто - какво е доброто за вас и къде е неговото място в днешния свят?

Аз не мога да разделя човекът от доброто. Човекът е необятна вселена, той съдържа и доброто и злото, той го проявява спрямо другите, спрямо себе, си спрямо живия и неживия свят. На възрастните, на отговорните хора, които влияят на възпитанието, е отговорността да създават условия доброто на всеки един да излиза наяве и да се дава възможност човек да се развива, защото дори някой, който е попаднал по някаква причина в затвора, има своя потенциал и би могъл да се поправи. Всеки заслужава да бъде мотивиран и подкрепян. Ако успяваме поне частично да го правим, обществото ще е по-добро. Има някои неща, които трябва да уважаваме  - правото на другия да има различно мнение, правото му да бъде друг, правото му да бъде по-различен, да се облича както иска, да работи каквото иска - щом не пречи на останалите, значи е свободен да се развива в своя свят, ако, разбира се, спазва правилата на държавата. Смятам, че е по-хубаво, когато сме цветни. Всеки има свои интереси и хобита и те трябва да се развиват, по този начин ще бъдем по-богато общество. Ние сме държава с изключителна култура и традиции и трябва да се поощряваме и развиваме, да показваме на околните доброто в нас.

Смятате, че като сме различни ще сътворим едно по-хубаво бъдеще. А има ли нещо, което ви носи вяра за това по-добро утре?

Ами, да, смятам, че когато човек застане пред себе си, пред собствената си съвест насаме, няколко минути преди да заспи, трябва с чувство на достойнство да си зададе въпросите аз какво направих днес и има ли полза от това което аз свърших за някого, допуснах ли грешки. Ако си признаем поне пред собственото си аз, може следващ път да не допускаме същата несправедливост, недоразумение. Личната съвест е много важна, някои отиват при гурута, както напоследък стана модерно, други отиват при учител, трети при свещеник, децата при по-възрастния вкъщи, при родителите…  но когато човек е по-зрял застава пред себе си и задава въпросите полезен ли съм с нещо, допуснах ли грешка, има ли полза от това, което правя. Надеждата ми е в това, че повече хора ще започнат да се вслушват в съвестта си, а щом поемат отговорността за света си, ще успеят да го направят по-добър.

Имате ли любима книга или книга, която бихте препоръчали?

О, да, Малкият принц. Това е книга, която трябва да се прочете от всички поне три пъти в живота. Един път, когато сме деца и ще хванем вълшебното, което големите няма да разберат. Още веднъж, когато сме на средна възраст, когато вече виждаме правилата каквито са, и пак, когато сме в края на живота си, като търсим смисъла в това, което сме направили. Малкият принц е една книга за вечното дете в човека, за това, че в нас винаги има едно добро зрънце, което може да развива. Екзюпери е създал една изключително позитивна книга, по време на война, когато е излитал от едно летище към другото, за  да носи пощата, да предава добрите неща между хората. Макар под обстрела на оръжия е намерил сили да открива най-хубавото в Малкия Принц, в розата, в бодлите, на планетата, където има място за отглеждането на една овца, обикновени неща, които не всеки възрастен може да възприеме. Аз смятам, че човек трябва да има въображение и добро сърце, за да разбере тази книга.

Снимки: Иван Николов - Facebook, 1gb.bg

Материалът е изготвен от Мария Куманова, ученичка в НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ“ гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“

„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел 

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR,  TBI InfoКатедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТ, Bulgaria ON AIRБНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bgnoviteroditeli.bgTeen Station

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук