Книгата на спомените

1904 преглеждания

Книгата на спомените

„Чрез традициите показвахме любовта си към родната ни страна.“ - казваше баба. – Ето.. тука можеш да видиш. – и ми подаде албума със снимки.

 

След вечеря се затворих в стаята си и започнах да разглеждам книгата със спомени. Снимките – черно - бели, кориците на аблума - разкъсани и прашни, а усмивките по лицата на хората - истински и красиви. Под мръсните корици всъщност се криеше цял свят, пълен с любов, щастие и топлота. Хора, увековечени, затворени между страниците на албума, превърнали един свой миг в спомен, който да предават на следващите поколения. В снимките не открих богатства или великолепни палати, но в тях имаше нещо необикновено. Струваха много повече от всички ценности на света.

Погледнах към първата снимка и се пренесох десетилетия назад във времето. Отворих очи – пред мен бе огромната трапеза за Бъдни вечер. Малко момиче, застанало пред масата, държеше в едната си ръка стара златна монета, а в другата – парче пита. Огънят от свещите пъдеше тъмнината от стаята, а уханието на домашните гозби – тиквена баница, боб, сърми, колачета, ошав – се разнасяше навсякъде около мен. Баба често ми разказваше за онази вечер – когато за първи път парата се паднала на нея.

Вятърът на спомените изгаси огъня от свещите и ме отвя на другата страница от албума. При дядо. На Тодоровден – празник, който събирал цялата община. Остави ме на една обширна поляна в близост до Годеч. Навършил пълнолетие, дядо - стройно момче с кестеняви коси, дърпаше юздите на състезателния кон. На главата на животното се вееха червени китки, символ на късмета. Редом до него около десетина ездачи се приготвяха за надбягване, изпълнени със страстен и спортен хъс за победа. Това всъщност била и първата му среща с баба – когато зобът за победителя бил даден на коня-първенец.

Полъхът на вятъра ме качи на раменете си. Снимките в албума оживяха като далечни светове – за миг съм до реката на Йордановден, наблюдавайки как попът хвърля сребърния кръст във водите на Нишава, а в следващия вече съм в старата къща на баба и дядо, които в този момент боядисваха яйцата за Великден, оцапали дрехите си с разноцветни бои.

Вятърът на миналото ме отнесе към друг изгубен спомен. Страниците на албума бяха слепени от годините, в които никой не ги е разгръщал, затова внимавах да не ги разкъсам. Да не погубя миговете, запечатани във времето.

Слънцето от снимката бе по-силно, отколкото си го представях. Но празничната носия на баба заслепяваше дори и него. Тя, младото момиче, застанала до портата, в ръцете си държеше своята обувка. На сватбения си ден. Любимият спомен на баба. По стара традиция младоженецът трябва да „плати“ на своята любима, като преди да я отведе от дома й, поставя пари в обувката на булката. Едва тогава брат й позволил на дядо и родителите му да влязат вътре.

Затворих очи и като ги отворих вече стоях пред стълбите на годечката черква. Свещеникът даваше своята благословия, а тайните погледи на младоженците издаваха тяхното нетърпение. Баба – притеснена... по стойката й личи. А дядо бе сигурен, горд, с изпъчени напред гърди. Зад тях е кумът, който чакаше да поведе хорото, за да  отпразнуват свързването на две съдби в една.

Вятърът отново ме взе в невидимите си ръце. Но този път не ме поведе назад във времето, а ме остави на мястото, от което бях започнал. До мен бе албумът със снимки  - моята връзка към миналото, моят досег с изминалите традиции. А старите снимки, онези черно-бели спомени, са един от най-сигурните начини да посетиш места, непознати за теб, да видиш хора, отдавна отишли си, да се докоснеш до време, тъй непознато и далечно от твоето...

Материалът е изготвен от Цветан Симеонов, ученик в 10 клас на СУ "Проф. д-р. Асен Златаров" град Годеч, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"

„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви360 Creative BulgariaУНСС.