„Работилница за творческо писане – Разкажи за София“: „Автобус номер 69“

1874 преглеждания

Пътепис от Деница Василева, ученичка в Първа английска езикова гимназия, гр. София

„Спирка „Кметство Железница“.

Часът е 6:10 и всички чакащи, които мисля, че познавам от векове – вековете, прекарани на тази спирка, се прозяват, съжалявайки, че са си легнали толкова късно. И са станали толкова рано, само за да видят мен и всички останали тук. Не им личи да се радват на тази среща. Вее лек вятър, дърветата се поклащат в мързелив ритъм, листата им падат, очаквайки наближаващата зима, която всички се надяваме да не дойде. Автобусът вече е закъснял с обичайните поне десет минути, но поне пристига. Всички се втурваме към него, надявайки се да си намерим място за сядане.

Качвам се и усещам, че ще имам нова синина от поне двата удара на десеткилограмовата раница на петокласника от съседната ни къща. Не успя да ме събори на пода, но вече съм закъсняла и имам само два варианта за следващия един час – да седна до дядото, който ще хърка още на „Анева чешма“ или да изстрадам бивша съученичка няколко спирки. След малко чудене сядам до нея, без почти никакъв ентусиазъм за предстоящия разговор и почти веднага съжалявам за избора си. Тя също не изглежда особено щастлива от моето присъствие, но и двете сме достатъчно любезни да се усмихнем като най-близки приятелки…

„Спирка „Анева чешма“.

„Какво ново при теб?“ е въпросът, който задавам, а тя сигурно само това е чакала, защото веднага започва да се хвали какви приятели имала, до колко късно стояла с тях, на колко „яки“ купони била ходила... Опитвам се да поддържам разговора, но на всеки завой надписът Versace на тениската ѝ ме заслепява и се разсейвам…

„Спирка „Лифта“, чувам между историите на бившата ми съученичка.

Тук лифт няма, но точно пред нас слънчевите лъчи пробиват плътната сянка и създават усещане за мистерия, от което ме побиват тръпки. Или още не съм се стоплила?! Това обаче веднага се замества с досада, когато се сещам за гласа до мен, който все още разказва за „лудите“ си преживявания. Замислям се, че все се опитвам да обясня на родителите ми какво означава човек да е „локален“ и сега ми се иска да бяха тук, за да им покажа жив пример – суитшърт и анцуг с марка на възможно най-видното място и малка чантичка, вместо раница. Дали няма учебници, или просто не ги носи…?

п

„Спирка „По желание“.

Моето желание сега е да заспя и цял ден да прекарам по пътя между първата и последната спирка. Това обаче не може да се случи, защото още първия час ще имам тест по химия, за който силно се притеснявам и не е препоръчително да пропускам. Но как само ми се иска да можех!

„Спирка „Албена“.

Както всяка сутрин, тук е най-красивият изгрев – розово, оранжево и червено се смесват, оцветяват природата и гледката прилича на картина от Моне – красиво е и все се чудиш откъде се е появила толкова цветна светлина. Всеки друг ден бих си извадила телефона, за да снимам, но знам какъв поглед ще получа от съученичката ми, затова се въздържам…

„Спирка „Манастир св. Йоаким и Ана“.

Къде ли е този манастир? От автобуса не се вижда, а и никога не съм ходила там, но щом е толкова скрит, би трябвало да е много интересен. Сигурно има само един човек, който го обитава, ако въобще е отворено, и посетителите най-вероятно са голяма рядкост. Може би е много красив, но малко хора са го оценили… Може и да са много, но не познавам никого, който да го е виждал. Хм, дали наистина съществува или е само крайпътна табела?

„Спирка „Чешмата“.

Качва се едно момче от класа ми и отново се прави, че не ме вижда. С него сме почти съседи, живеем в съседни села и всеки ден се виждаме в училище, но той пак не ме поздравява и сяда на другия край на автобуса. Или не му се говори с мен, или пък просто му е твърде рано за каквито и да е разговори… Когато се събуди ще сме вече на третата станция на метрото и ще се изненада, че съм точно до него. „Ааа, здрасти! Ти със същия автобус ли беше?“. Не бе, от снощи си въртя курсове по линиите на метрото и чакам ти да се качиш!

„Спирка „Края с. Бистрица“.

Мислите ми се прекъсват, когато се сещам за бившата ми съученичка, която беше млъкнала в последните пет минути, но сега трябва да слиза и с леко облекчение ѝ казвам „Чао“ с повече ентусиазъм, отколкото е приятелски да покажа. Сега вече ще мога да поспя половин час… А не трябва заради странната наука, наречена „Химия“.

„Спирка „192-ро СОУ с. Бистрица“.

Всеки ден тук се качва едно тъмнокосо, слабо и ниско момиче, с което никога не съм се запознавала, но много ми прилича на някого. И преди съм се чудила къде може да съм я виждала, но никога не съм се осмелявала да отида и да я попитам. Може би сме били заедно на някой лагер на морето, в някое кафене на Центъра или пък при зъболекаря…?

„Спирка „Село Бистрица“.

Тук често ми се е случвало да чакам, но една история винаги изкача в съзнанието ми – за един следобед, когато автобусът не дойде и трябваше да чакам следващия в продължение на един час, температурата беше под нулата, а снегът се беше натрупал върху качулката ми и приличах на вибрираща от студ пряспа. Днес обаче съм късметлийка, времето е по-топло от обичайното, пък и не трябва да чакам дълго.

„Спирка „Начало с. Бистрица“.

В този момент, тъмнокосото момичето изважда книга от раницата си и започва да чете. Виждам корицата и веднага се сещам откъде ми е позната – не съм я срещала тук или там, аз просто съм си я представяла. Чете „Бьорнстад“ на Фредрик Бакман, където главната героиня се казва Мая и в представата ми винаги е изглеждала по абсолютно същия начин като това момиче…

„Спирка „Мината“.

Бих могла да отида при нея и да ѝ кажа, че според мен е живата версия на героинята от книгата. След това ще подам ръка и ще се запознаем. Ами ако любимият ѝ герой е точно Мая? Ами ако името ѝ също е Мая? Ако се казвах Ана, като най-добрата приятелка на Мая в книгата, щеше да е още по-хубаво. След това ще я попитам докъде е стигнала историята. Дали харесва героите или не? Дали иска да прочете втората и третата част? Дали и за нея това е най-интересната книга, която някога е чела?

„Спирка „Бистришки тераси“.

Следва остър завой, при който нашият автобус се среща с друг и цялото движение спира, докато успеят да се разминат. Пет минути протичат в опити за маневри и надуване на клаксона, от страна на изнервените шофьори, заседнали зад нас.

„Спирка „Ул. 12“.

До скоро от тук се виждаше цяла София, гледка, която си заслужаваше да спреш, за да снимаш, но след това построиха къщи точно на този завой и сега единственото, което се вижда, е прането на хората. Колко ли е красиво обаче да излезеш на терасата си (за да простираш гащи) и да виждаш целия град от високо?

„Спирка „Ул. 44“.

Качва се шумна компания от няколко момчета на моята възраст. На висок глас коментират учители, тестове, видеоигри... Крещи се какво ли още не, а останалите пътници започват нервно да се раздвижват, брутално прекъснати в опитите им да си доспят.

„Спирка „в. з. Бункера“, се чува сред виковете на момчетата. 

Качват се двама млади мъже и сядат зад мен. „Залагам, че тази година на Световното по футбол в Катар, Франция ще победи.“ Наострям уши, като се сещам за първия мач между домакините и Еквадор, който изгледахме с баща ми преди няколко дни. Малко е странно да гледаш футболно първенство през зимата. „Te са добри, но според мен Англия има повече шанс за трофея.“. Те преминават към разговор за футболисти, за които не съм чувала, затова спирам да ги слушам и се замислям за нещата, които трябва да направя днес…

„Спирка „Пречиствателна станция“.

Да напиша домашното по английски, да уча за теста по биология, да започна презентацията по история. Сега, като се замисля, може би няма да ми стигне времето днес, така че най-добре да оставя проекта за утре, защото не ми е толкова спешно, а днес ще се опитам да запомня нещо за ензимите и протеините…

„Спирка „Моста на Банишка река“.

Как можах да забравя!? Ами пътеписът? Него пък кога ще го пиша? Той сигурно ще отнеме два-три дни, даже и повече. Хубаво, че поне имам идея – смятам да напиша за родната къща на дядо ми. Тя се намира на Плана планина и е била построена преди над осемдесет години, но, за жалост, единственото останало нещо сега са камъни, на мястото на тогавашните стени…

„Спирка „Околовръстен път“.

Колко ли различно са живеели хората тогава? Те не са се интересували в колко часът им е автобусът, защото животът им е бил само в селото. Не просто не са имали социални мрежи, а дори не са и подозирали, че в бъдещето ще има хора, които са в лошо настроение, защото някой друг им е отказал поканата за приятелство онлайн. Не ги е притеснявало колко горещо е в класната стая, защото страхът им е бил дали няма да започне нова война и въобще да няма училище… Сещам се за подходящото заглавие – „Пътувам нагоре и назад“.

„Спирка „Ханчето“.

Ироничното е, че тук винаги се качва един човек с бира в ръка, който най-вероятно никога не изтрезнява. Дали пие, за да забрави грозотата на настоящето, или за да си спомни красотата на минало? Или обратното? Дали и той преди е живял в някоя забравена къща, на далечен хълм, оставила след себе си само разруха…?

„Спирка „Национален център по радиобиология“.

Качва се къдрава жена, която говори по телефона. По голямата, „озъбена“ усмивка на лицето ѝ, преди седем часа сутринта, веднага разбирам, че не е българка. Втората ми улика е разговорът, който води на немски, все пак. И въпреки че наскоро започнах да уча този език, все пак успявам да разбера няколко по-прости думи, но като цяло нямам представа за какво говори…

„Спирка „кв. Малинова долина“.

Шофьорът слиза и изтичва до отсрещната баничарница да си купи закуска. Как само ми се иска да ми вземе една сиренка и на мен! Когато станах, беше твърде рано за храна, но сега вече съм способна да погълна цялата храна на една блок-маса в някой хотел. Ако стигна навреме в училище, ще мина да си купя нещо вкусно, поне да издържа до първото междучасие…

„Спирка „СК на НСА“.

„Мога ли да седна до теб, младо момиче?“ казва бабата, която не бях забелязала и вече се настанява на седалката. Жената обаче заема доста повече пространство от мен и се налага да се залепя за прозореца. Но като се замисля, май е по-добре да съм така, отколкото да няма къде да седна и да стоя права… От друга страна, сега придобивам изразено плоска форма на тялото. Дори повече от обикновено…

„Спирка „ж. к. Дървеница“.

Може би тази възрастна баба преди четиредесет години е била висока, слаба и много красива дама, която се е снимала по списания и е имала поне трима ухажори. Те са се борили за сърцето ѝ, но тя не се е интересувала от тях, а е била влюбена в тогавашния „зубър“, който никой не е подозирал, че ще стане не само главен директор на някоя компания, но и привлекателен съпруг за бабата до мен…

„Спирка „Технически университет“.

Автобусът спира и шофьорът казва, че има проблем с гумата на превозното средство. Стоим така пет минути, след което зад нас се появява друг автобус, всички трябва да слезем от нашия и да се качим в новия „Трамвай Желание“. Повечето хора са недоволни от непредвиденото забавяне, което сигурно им коства малко повече бързане, но за мен няма много голяма разлика, стига да не ми напишат закъснение… Дали пък не е намигване от съдбата във връзка с все по-приближаващия се, като време и разстояние тест по химия?

„Спирка „НСБАЛ по Онкология“.

Светофарът отново ни спира на червено, за втори път на това кръстовище и си правя сметка дали ще хвана метрото или трябва да чакам следващото. Като гледам хората около мен, мислите в техните глави сигурно са доста близки до моите, защото всички изглеждат изнервени, но може би пък просто не им се ходи на работа и на училище. Най-сетне отминаваме последния завой и всички пътници слизат на последната спирка. И тук започва новото пътуване, новият ден, година, клас…

Но засега приключи ежедневното ми пътуване с автобус номер „69“.

п

Материалът е изготвен от Деница Василева, ученичка в Първа английска гимназия, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук