„Работилница за творческо писане – Разкажи за София: „Из размислите за любимото“

812 преглеждания

Пътепис на Анна Тенева, ученичка в 90. СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин”, гр. София

В един свят, където хората трудно забелязват колко е необикновено ежедневието им. В една вселена, където всяка планета се върти единствено около собствената си ос. В едно ежедневие, погълнати от задачи и планове, често се случва да забравяме за любимото в живота ни. Онова любимо, благодарение на което все още се крепим и радваме. Дали това ще е някой човек, за когото не си спомняме, или пък някакво райско за нас кътче, което обаче не посещаваме толкова често. Има ли значение, ако то ни носи наслада? Лично моите любими места са не малко, но също като всеки друг в океана от мисли в главата ми не плуват само те и често забравям да ги посещавам. Ще ми се да имах вълшебна пръчица, която да ме връща към любимото в живота ми, когато най-силно съм го забравила, но много повече ми се иска аз да Ви напомня за Вашето. Онова, което превзема ежедневния Ви океан, пълен с отпадъци и ненужни персонажи, и го превръща в едно незабравимо и дълго желано приключение. Това любимо, което прави на пръв поглед по нищо неразличимия Ви ден в един отпускащ и чуден усет.

Днес е денят, в който аз избирам да си припомня моето любимо. Искам да пропътувам отново през онези места, които ме карат да се чувствам на мястото си. Ето ме! Вървя по улицата към близкото метро и погледът ми жонглира с всичко, което иначе не е важно. Облаците днес са гъсти и ярки, което ми се струва леко странно, защото мисля, че трябваше да вали. Толкова добре познавам всеки ъгъл от моята квартална улица. Интересно е как всеки ден минавам по един и същи път и все ми се струва, че има още нещо, което погледът ми е изпуснал от полезрение. Например, днес за първи път успях да видя какво пишеше на листовките, обгърнали металните стълбове, които безгласно просто си висят на тротоара. Протягам ръка към единият стълб и се завъртам около него. Покрай обичайните обяви за работа има и няколко стикера, които са по-скоро визитки, но признавам че по този начин повече хващаха окото. Чудя се колко ли тонове листове и бележки се крият под най-горния слой. Предимно горните се четат, но интересно все се появяват нови. Изглежда някой наистина се занимава с това да декорира улични стълбове. Виждам и някои неприятно залепени дъвки, което ме кара да си махна ръката от стълба. Забелязвам, че и обявите, и стикерите са всъщност предназначени за едно и също нещо. И двете представят нечия работа, макар и небрежно подхвърлени по пътя. Но разликата в стила е огромна. Листовките бързо стават прашни и се късат лесно, а и не си представям ситуация, в която някой си намира работа от случаен уличен лист. Стикерите имат цвят и се забелязват отдалеч. А и на тях най-често има написана социална мрежа, която нека си признаем е доста по-удобна и актуална в днешно време.

Наближих метростанция „Люлин”. Както винаги, аз прескачах някои стъпала на стълбите, когато слизах надолу към входа ѝ. Признавам си, че ако трябва всеки път да стъпвам на всяко едно стъпало поотделно, бих полудяла. Влизайки в метрото, миризмата на гума и тестени закуски веднага изпълни сетивата ми. Не бих казала, че е любим аромат, макар че ако си гладен това едва ли ще бъде такъв проблем. Поставих картата си на обособеното място и препятствието се отвори, пускайки ме да мина. Чувствах се все едно вече имам първата победа зад гърба си. Когато използвам метро, незнайно защо, винаги хвърлям по един поглед на картата, изобразяваща всички пътища и линии на транспорта, като че ли вече не са се  запаметили в ума ми. Някак аз трябваше да проверя и разбира се, установих, че не съм в грешка - посоката ми е правилна и заех почетното си място на една неочаквано удобна пейка, докато чаках влакът да пристигне. В този момент се замислих за цвета, който ме е обградил отвсякъде. Не знам как, но всеки път ме изумява цветовият избор на не знам и аз кого. Това приятно, но избеляло лилаво, изрисувано по станция Люлин, не е от най-добрите избори, но какво да се прави. Телефонът ми винаги е у мен, като на повечето хора в днешно време. Използвах тази възможност да потърся нещо интересно. Не бих казала, че фактът колко е лесно да се сдобиеш с каквато и да е информация днес, ми допада особено, като идея. Наистина в Уикипедия пише много, но понякога е хубаво човек да се опита по-усърдно да разбере нещо. Процесът да научиш нещо ново, носи удоволствие най-вече, когато известно време си търсил и най-после намираш нужните ти данни. Въпреки това в себе си в момента нямам книга или човек, когото да попитам, така че потърсих в толкова известната търсачка. Архитектите на тази станция са К. Бочков и Б. Седмаков, но дали те са избирали цветовата гама не мога да Ви кажа. Предупреждавам, че ако някога на мен се падне честта да избирам цвят за подобно нещо, това лилаво ще е доста по-тъмно. Замислям се и че преди едва няколко години не е имало нищо под земята. Метрото е в употреба от 1998г. Между другото този факт си го знаех. Вече чувам проглушителния шум от летящото метро, което ме навежда на мисълта, че е време да стана от удобната пейка.

Вече съм във влака, возя се и се оглеждам на всички страни. Интригуващо място, но често доста пренаселено и пъстро. Усещам как не мога да спра крака си от нервното състояние и той се движи неконтролируемо. Също като всичко останало в мен. Не се чувствам на мястото си. Струва ми се, че съм единствената, която никога няма да може да се впише в една общност, където всеки се бори за успех и надмощие. Моето най-голямо желание в този момент е да мога да стоя уверено сред всички непознати хора и да се почувствам себе си, без да се разплача нито веднъж, но това ми се вижда крайно невъзможно. В пиесата, наречена живот, съм свикнала да играя второстепенна роля или понякога резерва. Не съм от онези актьори, които изглеждат толкова сигурни, макар да са наясно, че вътрешно не са. Ако реша, че не мога или не искам да бъда, повярвайте ми, ще успеете да го видите изписано на лицето ми. Или пък ще разпознаете следите под очите и краищата на лицето ми, останали след тежката маска на някой друг, която така умело се е превърнала в част от кожата ми. Но чия пиеса е това? Кой е режисьорът? А коя ли наистина съм аз?

Все още се люшкам в ритъма на пътуващото метро. Замислям се за хората със собствен транспорт и в този момент им завиждам ужасно, въпреки че има един почти недоловим чар в това да пътуваш с градски транспорт. Не знам дали можете да разберете комфорта на това да стоиш, погълнат от някоя мисъл или дадена песен, и просто да се наслаждаваш на тези кратки секунди, в които главата ти просто се люшка спокойно в метрото. Като балон, който се рее из празното пространство. Даваше ми възможността да остана насаме с пълното ми с хелий тяло, макар фактът, че наоколо бе пълно с толкова непознати в такова малко помещение! Всеки наоколо има различно колоритен натюрел, а очакванията на хората са се превърнали в догма. Пътуваш, седнал на неподвижна седалка, и гледаш с една насмешка и пренебрежение другите около теб, чувствайки се по-важен, докато се сравняваш с тях. Намирам за безумно това разсъждение, че всеки, когото срещнеш в градския транспорт или случайно на улицата, е нужно да бъде съден и анализиран от странната шапка на главата му, та чак до шантаво привлекателните обувки на краката му. Никой от нас не е стопроцентов образцово ерудиран богаташ, за да се държи толкова глупаво. Способна съм да си помисля всичко за теб, но не бих си позволила  да те поставя на съд, само защото си различен от мен. И как бих могла? Може би аз играя ролята на човека, когото вечно съдят. Постоянно оправям фигурата си, намествам чантата си, пипам лицето си, изпуквам пръстите на ръцете си... Като че ли наистина всичко зависи от мнението на някакъв причудлив господин. Понякога почти мога да чуя звука на този горчив свян, който се влачи след мен като железни вериги. Вече съм почти убедена, че всеки от този пътуващ влак е втренчил поглед в гръдния ми кош, който е обвит с тези вериги и заключен с катинар, за който аз все още търся ключа.

Изведнъж женски глас изписука в ушите ми – „Метростанция Сердика!“. Влакът спря и аз внезапно изскочих от него. Ах, тази „Сердика“, в която лесно можеш да се изгубиш! Архитектът тук е Красен Андреев, който вероятно е отделил не малко време в мисълта си, защото всичко наоколо изглеждаше красиво. Има две места, носещи това наименование, и за да преминеш от едното в другото, трябва да изкачиш едно стълбище, а после да преминеш през съвкупност от тунелчета. Не знаех с точност на кое от всичките ми любими места отивах днес, но със сигурност знаех, че търсех спокойно място, където да мога да поседна сама с всичко, което ме ранява вътрешно и да изкрещя, плачейки и надявайки се, че никога повече няма да ми се наложи да го правя. Докато вървях из метростанцията, се закачих на кукичка-примамка с интригуващи рисунки по стените. Добър избор трябва да Ви кажа! Излизам от един от многото изходи и вдигам поглед, а над мен се извисява статуята на Света София, с иначе елегантната си фигура. Но, когато се загледах за по-дълго в нея, забелязах тъмните ѝ очи. Те са мрачни и мисля, че може би, ако бяха по-изразени, хората щяха да забелязват предимно тях. Обожавам тези два необятни портала към душата на човек. Така ми се струва, че мога да видя теб, когато погледите ни се засекат. Мога да видя кой си всъщност. Така дори аз съм неспособна да се скрия зад маската си. Та да се върна на статуята. Забелязах и останалите детайли в нея, макар да е леко сложно да ги опиша, при положение, че е доста нависоко. Интересно! На главата си има корона на Техне - древногръцка богиня на съдбата. Мисля си, колко ли тежи нечия съдба? Изградена пред 2000г., което всъщност я прави доста млада. Защо ли имам усещането, че стои там от векове? Въпреки това не ми допада факта, колко бърз е достъпът до страницата на Уикипедия в интернет. По този начин всичко се превръща в прекалено лесно и дори и да знаеш нещо, не ти остава време да се замислиш за това. Все пак за мен бе виден блясъкът по фигурата на светицата, защото слънчевите лъчи се втренчваха право в златната ѝ кожа. Черните ѝ одежди само си отиват с цвета на очите ѝ и дават усещането, че нарочно крие красотата си под тях. Навярно там е скрила силата и мъдростта си, които символизира. Може би иска да види кой би забелязал наистина нея зад наметалото, с което се е обгърнала.

Тръгнах надолу по улицата. Вървях бързо - или по навик, или от страх, предполагам че някой би надушил миризмата на страха ми. Предпочитам да не бъда в тълпата, защото там се губя повече, дори и от пътите, в които съм сама. А повярвайте ми по тази улица има тълпа за чудо и приказ. Опитвам се да се усмихна и да се наслаждавам на приятната музика, която слушам. Но чуждият взор прекършва всяка надежда у мен и аз изтрих усмивката си и започнах да се правя на забързан работохолик точно като всички останали. Няма ли и Вие да извъртите учуден поглед към някого, чиято усмивка се откроява на фона на сивата боя, която капе от другите лица? Всеки нечестив поглед ме караше да се почувствам омърсена. Чувствах се така, сякаш някой слага ръка на сърцето ми и къса каквото си поиска от него. В крайна сметка то бие за мен. В този момент се питах защо преминаващите покрай мен не унищожават собственото си сърце, вместо да слагат ръка на моето. Има моменти, в които наистина не се интересувам и за миг не ме е страх. Казах си, че каквото и да се случи и където и да се укрия, този път аз няма да оставя разума ми да се затули. В края на деня обаче си позволявам отново да почупя духа си на хиляди парченца, само заради вижданията за живота на някаква високомерна дама, която съм срещнала по пътя си. Не искам да го правя всеки път, когато ми се налага да бъда сред хора. Но изглеждам дори още по- налудничаво, когато се оставям да прегърна сивите им лица и да бъда като тях. Донякъде ми харесва, защото така никой не ми задава въпроси, нито пък ме касае дори и да го направи. Тогава просто си позволявам да се отдам на уютната кутия, в която се затварям. Всеки път, когато вляза вътре, се изненадвам колко много нови неща мога да открия. И ето вървя по улицата малко по-смело, а творчеството, което толкова обичам, е пръснато по всичките ѝ стени. Те са изрисувани, изписани и пълни с безброй болезнени ъгли. Но там се чувствам най-безопасно. Дори и да се убода на някой ъгъл, никой не може да види пролятата кръв. А също и белезите, които пазя след това.

Запътила съм се към централната улица, която в дадени моменти ми се струва прекрасно и разноцветно място, а в други - като обикновено пренаселена улица. ,,Витошка”! Определено необичайно място да разпускаш, но натам вървя и аз. По пътя непрекъснато се чудя какво ли точно се случва във всичките огромни сгради? Какво се крие зад множеството затворени прозорци? Да не би зад всеки един да работи човек? В София живеят много хора, но наистина си мисля, че в тези сгради не се случва нищо. Наистина, някога виждали ли сте някой да излиза или влиза в тях? Аз не съм, а не мисля и че някога ще видя. Поне се получават хубави снимки на тези огромни и огледални прозорци. Вярно, че изглеждат важно и комунистически заплашително, но защо ли още стоят там, ако никой не работи в тях. А може и да се използват, в такъв случай съжалявам! Всъщност не са единствените неща в града, за които се чудя каква функция изпълняват. Нито пък са и единствените с лош архитектурен вкус. Трябва да кажа обаче, че обожавам червената сграда, която стои точно до тази на Министерски съвет и бива закрита от тази на Народното събрание. Мисля си, че е част от Министерския съвет, най-вече защото не пише почти нищо за нея. Извисява се на булевард ,,княз Александър Дондуков”, като странник чието име никой не знае. Толкова прекрасно червено, особено днес! Иронично на казаното, старите сгради също ми харесват. Или е защото харесвам стари и понякога не толкова привлекателни работи, или защото добре се връзва с цялостната обстановка. 

рр

За да достигна до едно от моите любими места, е нужно да мина покрай Съдебната палата, която ми се струва прекалено гола и свободно просната на такова централно място, при все, че вътре се извършват дела понякога за по-сериозни провинения. Не казвам, че е лошо или нещо подобно, но на моменти ми се струва повече като някакъв паметник. Определено големите групи приятели по пътя ме плашат, а и малко натъжават. Голяма част от обстановката на едно място са и хората. Силно ми се иска да мога да имам толкова много верни хора в живота си. Въпреки това, малките групи са ми по-уютни. А и предпочитам да имам петима души до себе си, на които обаче мога да разчитам, отколкото петдесет, на които дори няма да знам имената. Около тях се чувствам свободна да бъда такава, каквато съм, без да се налага да крия лицето или белезите си.

Вече съм на „Витошка” и както вече казах – отново е пренаселено с хора. Като че ли ще изпуснат нещо. Когато се разхождам по нея, по принцип съм с някого, но днес съм сама и усещам странно отрицание. Чувствам се като самотно блуждаещ странник наоколо. Мисля, че хората се страхуваме да останем сами за повече време, защото така не сме способни да контролираме какво ще ни прошепнат мислите ни в тишината. Но днес аз се изправих срещу страховете си. Ако не съм минавала по тази улица поне веднъж, съм сигурна, че бих се изгубила в нея. С всичките тесни улички, които се оказват пряк път или дори водят до съвсем друго място. Ако тръгна по една, е много вероятно да се окажа в друг квартал, без да се усетя. Но пък точно в тези потайни улички се крият най-интригуващите неща и немислими джаджи. А покрай всичко са построени и жилищни блокове. Те също са построени някъде двайсетте години, но представете си само да живеете на такава оживена улица. Аз лично не бих. Хората постоянно измислят различни идеи, но как ли все избират да ги демонстрират на възможно най-шантавата локация.  Разбира се има и много интересни щуротии, които са си на доста видни места. Като карнавал е! Всичко наоколо е цветно и привлича окото, като че ли за секунди. Отвсякъде стърчат дръвчета, статуи, фонтанчета, разноцветни табели, хора които продават или правят нещо, като в най-честият случай са балони или нещо детско. Казах ли Ви, че обичам сезонните малки шатри, които образуват чуден пазар по средата на цялото пространство, изпъстрени с какво ли не. Има книги, дрънкулки, картички, топли хора, лампички, които прогонват тъмнината... На такова място усмивката ми е по-искрена от всякога и вече не се откроява толкова сред тази на останалите. Обожавам това щастие, около което хората се обединяват. Мънички работи, сладки хобита, превърнали се в радост за някой друг, развлечението в това да обиколиш всичко, тръпката на това да говориш с непознати хора за толкова познати за теб интереси... Особено обожавам есента, когато всички се разхождат с цветните си чадърчета и тези плетени шалчета. Този мой днешен ден за разходка из любимото бе изпълнен с всички тези неща.

Есента, освен любим сезон, е и любимото ми време за четене. Продължих по пътя си към една от книжарниците. По пейките, разположени от всяка страна на улицата, сякаш ми липсваше приятен детайл. Зелените кътчета със засадени дълголетни дървета до всичко, иначе каменно и циментирано, са ми по принцип за изпускане на напрежението. Седнах на една пейка с приятно закръглени метални дръжки и наблюдавах как останалите се наслаждават на времето си, докато аз губя всичко, чакайки правилния момент да дойде при мен. Затворих очи, издишах дълбоко и усетих как веригите стягат тялото ми. Една сълза прокапа от окото ми и реши, че ако аз не направя нещо, мога и да се задуша до смърт, чакайки съдбата да си свърши работата. Не исках да се съобразявам с нея и този път. Нека прави каквото сметне за правилно! Нека не ме харесва за решенията, които въздействат единствено на мен и на никого другиго! Като се замисля, докато се тревожа за всичко, което се движи, наранявам единствено себе си. Никой друг нямаше да почувства болката, нито пък да живее с белезите ми, така че беше все едно какво ще избера. В този момент сякаш страшна сила се всели в тялото ми. Отворих вратата на една случайно избрана книжарница и влязох вътре. Тялото ми се раздвижи в ритъма на сърцето ми. Всичко в мен ми подсказваше, че работещият човек тук ще види веригите ми. Вместо това той дойде и ме поздрави. Насочи ме и аз започнах да разглеждам всяка книга. Необичайно е за мен, защото обикновено се чувствам доста безопасно около рафтове с книги или каквото и да е било изпъстрено с творчество място. Заобиколена от тонове хартия, напоена с чужди болка и страст, за миг изгубих представа за своите собствени. За съжаление тези мигове не траеха дълго. Губех се между всички тези редове и сякаш бягах, търсейки убежище. Книжарниците винаги са уютни и ме предразполагат да обиколя цялото пространство, дори когато отивам за определено нещо. Но в този момент дали бе така? Не харесвам единствено, че не е позволено да се качиш сам на високите стълбички, които водят до небесата на тези богати рафтове. Ясно е, че е така, заради безопасността ни, но нямаше ли да е страхотно да можеш да се качиш догоре и да видиш гледката на толкова много книги, погледнати от най-високия връх. Докато четях си мислех: ,,Как така никой не забелязва тежките вериги? Дали пък просто не искат да го правят очевидно? Надали всичко това е истина. Трябва да започна да се правя, че не съществуват. Да бе, като че ли мога да сподавям тежестта вечно. Може пък да изчезнат сами. Не. Да. Не. НЕ!”. Изричайки всичко това наум книгата изпадна от ръцете ми и аз побързах да си тръгна.

Продължила по пътя към любимото и обзета от всякакви причудливи мисли, спускащите се над мен дървета сякаш бяха съгласни с тях, но не можеха да ми го кажат. В този момент протегнах ръка нагоре и те ме погалиха утешително. Реших, че ще се скрия в тесните улички, където незнайно как мислите ми щяха да замълчат. Шумът там разцепваше несъществуващата тишина в ума ми на части. Интересно място, където човек можеше да се намира. Почувствах се не в този век. От едната ми страна огради с перденца и дрънкулки, а от другата - магазинчета за какво ли не. Имаше неща, които виждах за първи път. От едната страна - стари сгради, а от другата се ширеха застарели павилиони. Тези огромни, изоставени, величествено извисени над мен купчини камъни и цимент, които на времето са били нечий дом, ме привличаха и плашеха едновременно. Какво ли им се е случило, за да може сега да изглеждат толкова тъжно и пусто? Олющената им мазилка капеше като изстрадали сълзи, а счупените им прозорци наподобяваха дупка в нечия творческа стая. Почти мога да видя душата на някого, която минава пред стъклото и го пръска на милион ъглови късчета така, както не е могла приживе. В ушите ми зазвъня стара музика и пеперуди литнаха из стомаха ми. Взирах се в артистично изоставените местенца. Бяха унили, защото явно някой бе положил усилия, но не зная какво се е случило след това. Може би нечия муза си е отишла надалеч или пък нечие сърце е било изоставено, подпряно на мръсната стена.  Минах през димна завеса, изградена от тухлички цигарен дим, носещ се от работещите хора, които в този момент явно бяха в почивка. Видях и ъгълчета, които нямах идея как въобще се крепят. Може би споменът за отминалата им сила още ги държеше гордо изправени, въпреки гротесковия им вид. Сякаш играех видеоигра, само че в реалния свят. Започнах да скачам от  плоча на плоча и ту едната се поместваше, ту от другата бликваше застояла дъждовна вода. Като дете обичах да се хващам за металните оградки до улицата, които все още мисля, че са като малка мантинела. Винаги прашни и изтъркани. Ако трябва да се ремонтира всичко вече остаряло и вехто, това ще отнеме прекалено много време, а и част от безспорния чар на тези места ще отлети надалеч. Колкото и да е хубаво новото, човек не бива да забравя старото. Обичам израза - ,,Всичко ново е добре забравеното старо.” Е, не е ли вярно? Всички нови открития се случват единствено и само, защото някой е дал началото им от преди това. Очевидно е, някой трябва да измисли дума, за да се появят всички синоними. Напускайки тесните улички, не мога да повярвам колко различен свят бе остатъкът от тротоара. Когато се обърнах, за да се убедя, съзрях залеза, който озаряваше пространството и по-затъмнените ъгли разкриха своя блясък. Дългите жици, висящи от стълбовете, даваха вид на лиани и всичко под тях изглеждаше като джунгла с множество тайни съкровища.

Знаете ли, има дни, когато искам да си тръгна завинаги. Но има и такива, като днешния, в които сама се оборвам. Питам се как ли ще съм способна да видя всичката тази вече любима красота със собствените си очи? Ако никога не пропътуваш известно разстояние, как ще разбереш колко точно е красив градът, който обитаваш, или пък кое точно го краси? Как би открил любимото си място, ако никога не си предприел пътешествие, за да го търсиш?

Ето ме, отново запътена към поредната метростанция, за да мога днес да посетя още едно от многото ми любими места преди луната да е разперила светлата си пелерина над жилищните блокове и единствената по-силна светлина да идва от нечий прозорец. Вървях и си мислих за всички детайли, които правят любимите ми места любими. Едва ли има дума, с която мога да ги опиша. Но представете си прекрасната гледка на зимния сняг, който всяка зима затрупва покривите и шапките на хората. Досещам се и за трогателните гледки, които никой не може да ми отнеме, защото това би означавало да вземе от мен очите и сърцето ми. А това автоматично ще ме превърне в бездиханна, за да не изпитам никакъв трепет от вълшебните залези. Усетихте ли моите детайли, които всичките ми сетива искат да изкрещят като причини? 

Привечер хората вървят по-бавно. В този момент и аз не се различавах от тълпата. Денят така или иначе приключваше, затова едва ли вече имаше закъде да бързам. Сгушени във връхните си дрехи или колите си, те просто се отправяха към топлите си домове. Ставаше по-хладно и по улицата бе по-пусто от по-рано. Това бе и причината да предпочитам да е вечер. Тази хлад връхлита в дробовете и тълпите изчезват, както и страхът ми от такива. Всеки просто се е отдал на себе си у дома си. Отвърнах погледа си и той се разпростря по улицата. Виждах цитати за любовта, които видно бяха изрисувани по изпочупените сгради, сякаш някой ни даваше шанс да бъдем обичани за един последен път. Очите ми съзираха и уличните лампи, които правеха видни всички неща, които не само аз криех. В този момент обстановката протягаше ръце към мен и се опитваше да ме утеши, но аз неволно я раних с ръбестите си верижки и жално усещах, че губех мястото си в този свят. Превърнах се в невидим слепец, който търсеше огледало, за да не забрави собствения си лик.

рр 

Ето ме отново в края на моята разходка из любимото - тичаща, бързаща да не изпусна метрото си. Но най-вече стремяща се към последното нещо, което искам да видя преди да се загубя. Слизам по стълбите, почти спъвайки се в собствените си крака и разчитаща на интуицията си, че мога да чуя кога трябва да се кача във влака. Когато ме удари силният полъх, заради развитата скорост на превозното средство, разбрах, че е нужно да пристъпя напред. Седнах и главата ми бе по-пълна от всякога. Не че някога е имало момент, в който да остане празна само за секунда. Плувах в студения океан от размисли и усещах как се давя. Трябва да се науча да плувам в него, защото леденият океан е доста студено място да умреш. Все още успявах да доловя и малкото останала за мен светлина и гледах през прозорците на движещия се влак. Разбира се не се виждаше нищо, но някак си просветваше лампичка в дъното на тунела, а  после пак си отиваше. Тутакси идваше към мен, давайки ми надежда, а после отново си тръгваше, оставяйки ме да се чудя. Всичко спря и аз имах точно нула време да напусна. Извън метрото не знаех по коя посока да поема. Вече разчитах само на слуха и допира си. Поех надясно и просто се надявах да изляза на правилното място. Навън кожата ми настръхна и бях готова да заплача. Чудя се как ли точно изглеждам разплакана и сляпа, останала без надежда и душа? Вървях, без да спирам. Но това бе и единствено, което можех да сторя в този момент. Усещах миризма на дъжд и торта за рожден ден. Чувах весели деца и приятна музика. Изглежда, докато всеки друг се радваше, аз си позволявах да изглеждам умопомрачително.

рр

Тук съм, седнала на тревата в Борисовата градина. Но защо не мога да издържа нито миг повече? Напук на тази ужасна енергия, аз легнах на поляната и заплаках колкото се може по-силно. Крещях с цяло гърло, плаках с пълни догоре очи, а оковите продължиха да държат духа ми заключен. Чувах шума на облаците и разбрах, че и те днес тъжат. Заваля хладен и свеж дъжд. Сякаш сълзите ми се сливат с небесните. По едно време, както си стоях и се укорявах за всичко, напипах ключ. И чудото се случи. Казах си, че единственото, за което мога да го използвам, е да отключа катинара, който ме държи далеч от мен. И той щракна в ключалката, а тежестта изпадна с рязък шепот. Очите ми се отвориха, като че ли сами и аз отново бях способна да виждам, да чувствам, да дишам и мисля свободно.

Не зная къде живота затули моето сърце, нито пък откъде се взе този безсрамен фалш. Заслепена от страха насмалко да се доверя сляпо на тази грозна догма. За момент да се удавя, забравяйки, че мога да плувам. Без охота чужда роля съм готова да играя, второстепенна или дори несъществуваща такава. Истината бе, че аз съм не актьор, а главен режисьор на всичко у живота, което наричам свое. Няма и такова нещо, като право на съдбата да решава вместо мен или пък дадено позволение на крадливите погледи душата ми да отнемат. Дъждът необуздан отмиваше от мене тези черни мисли. Оглеждайки се настрани, отново виждам обширните тревни площи на градината, върху които хората дружно седят на пикник и необезпокоявано се разхождат под нежната роса, която се нарича дъжд. Всъщност, само леко капещ,  но понякога не е нужно много, а просто достатъчно. И да, оказах се права! Наистина има рожден ден между няколко огромни и дълголетни дъба. Опънали хамаци, започваха да пеят на детето.

Дълго време не разбирах какво ми липсваше в ежедневното стоене в онази творчески задушевна стая с множество ъгли. Позволих си да забравя колко прекрасно и необикновено може да бъде ежедневието, когато си отвориш очите безстрашно, вместо да ги стискаш и да се страхуваш какво може да видиш, ако ги отвориш. Забравих с колко положителна енергия могат да те заредят размислите и пътуванията из любимото. Колко щастие ми носи всичко любимо! Забравих колко зареждащи са тези централни улички и градинки, тези потайни и понякога почти незабележими места и колко мили могат да бъдат хората, ако им позволиш.

Днес се наслаждавам на спокойствието, което ми носи този град, подарявайки ми толкова прекрасни и мои любими места. Има дни, в които ми е трудно да случа щастието си, и такива, в които търся любимото си кътче, от което да получа топлина в студа. Дълго време не разбирах хората с любимо място и защо винаги го посещават. Но днес самата аз имам повече от едно, защото не съм способна да се съсредоточа само в една бляскава звезда, при положение, че те всичките блестят толкова ярко. И вече знам, че за да мога да нарека нещо любимо, то означава, че частица от сърцето ми завинаги е останала в него! Знам, че на любимото ми място винаги ще има малък втори дом, където няма да ме е страх за дълго да остана!

 А Вашите парченца от сърчице раздадохте ли смело за любимото? Подарявам Ви въображаемата си вълшебна пръчица с надежда да Ви връща към любимото в живота, когато най-силно сте го позабравили.

Материалът е изготвен от Анна Тенева, ученичка в  90. СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин”, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук