„Работилница за творческо писане – Разкажи за София“: „Моят рай – Витоша“

1497 преглеждания

Пътепис на Жасмина Петкова, ученичка в 119. СУ „Академик Михаил Арнаудов“, град София

Неделя е. 6:30 часа. София  все още спи, потънала в тишина. Градските улици пустеят. Високите блокове в квартала приличат на заспали великани. Само едно прозорче свети и издава, че се случва нещо необикновено. Ако надникнем вътре ще видим, че кипи трескава подготвка. Аз и моеето семейство се готвим за днешния преход. Мама преглежда багажите, слага резервни дрехи, пълни бутилките с вода. Баща ми стяга раниците, мърмори, че сме взели половината гардероб, който той трябва да носи на гърба си. Сестра ми си носи малкото мече, без което не тръгва на път. Аз съм се заела с най-важната задача – приготвянето на обяд. Правя сандвичи и опитвам, за да съм сигурна, че са по вкуса ми. Сара, нашето куче неотлъчно ме следва и следи ръцете ми, надявайки се да падне нещо. Аз, разбира се я възнаграждавам за усилията й да ми помага. Когато раниците са стегнати, обувките обути и мама получи отговори на дузина въпроси, започващи с „Това взехте ли....“, ние се качваме в колата.  Сара сяда в краката на мама и е спокойна, че е с нас.

7:30 часа е. Градът се разбужда. Виждат се ранобудни кучета с техните стопани или някоя стресната котка, тичаща без посока. Караме по уличките на квартал Симеоново, където има само къщички с дворове. Една баба е изнесла маса пред къщата си и продава нещо. Надписът  „Мекици“ привлича вниманието ни. Спираме, за да си купим. Миришат също като мекиците на моята баба. Жената ни обяснява подробмо от къде да минен, коя улица е затворена,  кок маршрут е най-красив този сезон. Тя е била планинарка, но сега си почива с внуците си. Благодарихме и обещахме да се върнем пак, за да си поговорим. Потегляме отново.  Спираме на паркинга над манастира в квартал Драгалевци.  Тук оставяме колата и потегляме нагоре.

 р

През есента природата е хипнотизираща с топли есенни цветова. Следваме табела към квартал Симеоново по много приятна широка пътека. Вървим през гора от букове. Сара ни води, а ние не можем да я догоним. Стигаме две дървени мостчета. Сестра ми ги показва на мечето си и се хвали, че може да премине със затворни очи. Аз не мога да откъсна поглед от цветовете – толкова много нюанси – цветя, есенни листа, падащи лъчи светлина, утринна роса.

р

Държа фотоапарата и снимам. Все още е хладно и вървим с по-бърз ход, за да  се стоплим. На места гората преминава в иглолистна, на други е по-рехава. Стигаме до една скала, от която се открива гледка към София. Спираме за кратко и гледаме събуждащия се град, обгърнат в мъгла. Слънцето се опитва да се разсъни и обещава топъл ден. През есента Витоша е покрита с пъстър килим. Гледката е прекрасна, мирисът на сухи листа, гора, мъх и слънце е уникален. Изведнъж Сара ме изведе от унеса ми. Започна да лае. Следвайки я, видях катеричка. Сара се надяваше да и помогна като я сваля вероятно, но аз се разсмях и това сложи край на лова.

След още няколко минути стигнахме до Алековите водопади. Те се намират по средата на пътеката, свързваща Симеоновските езера и Драгалевския манастир. Водопадите са разположени на река Скакавица и представляват водна каскади. През есента те са по-маловодни, но приказни. Отново вадя фотоапарата и снимам. Сестра ми позира с мечето си. Улавям тати и мама прегърнати и замечтани. Тази снимка вече знам, че ще им е любима. Винаги ми напомнят да снимам непринудено и да улавям момента. Сега го направих. Сестра ми разказва, че Алеко Константинов вероятно често  е идвал тук, затова и водопадите носят името му. Попитах я откъде знае това, а тя отвърна: „от кака“. Толкова пъти сме идвали тук и всеки път е различно – говорим, съзерцаваме, споделяме. Прегърнах я.  Знаех, че съм добър учител, а тя отличен ученик.

р

След кратка почивка ние отново поехме по нашия път. Коремът ми напомня, че е време да опитаме мекичките. Баща ми, който носи най-тежката раница споделя добре познатата ни истина, че е по-добре да носим храната на гърба си, отколкото да ни тежи в стомаха. Съгласни сме, но не можем да устоим на божествения аромат. След кратко ходене с нашия бърз темп, сигаме до познатата ни чешма на пътя. Поспираме за кратко, за да свалим якетата си. Вече сме се затоплили, въпреки че температурата не се е вдигнала много.

Оттук продължаваме към заслон Бай Кръстьо, включвайки се в пътеката „Сила и живот“, която има леко изкачване. Тя започва от Симеоновските езера и е маркирана с 40 броя дървени табели с мисли на Петър Дънов за природата. Поставени са и няколко информационни табла. Дълга е около четири километра. Тя е друг мой много любим маршрут за разходка. Крачим бодро нагоре и сестра ми запява: „ Обичам таз земя голяма, тък както си обичам мама“. Ние като в унес се включваме и пеем с нея. Гората ни отвръща с леко шумолене на листа. Слънчевите лъчи се опитват да ни докоснат през клоните на дърветата. Сара се стрелва като стрела и гони понесените от вятъра листа. Мирише на природа. Тази уникална красота ни пленява и ни тегли да се връщаме отново и отново. Приятелите ми се чудят защо в почивните дни аз ставам рно, за да ходя часове по пътеки и скали и какво ми носи това. Отговорът ми е: „Трябва да го видиш и усетиш, не може да се опише.“. Носи ми отмора от градския забързан живот, дава ми наслада за очите и душата, ведро настроение, тук съм си у дома.

р

По пътеката ни настига група младежи. Поздравяват ни и задминават, сякаш сме спрели. А аз мислих, че се движим бързо. Разговаряме, смеем се, пеем. Обичам това време. Сестра ми чете на глас табелите с мисли на Петър Дънов за природата, за живота, за нас. Ценни съвети с вечни истини.  В разговори и смях ние стигаме до поляна, огряна от слънцето. Пътеката ни води до дървени маси и пейки, където решаваме да починем. Има изворче с ледена вода. Сара жадно пие. Хапваме по една ябълка и продължаваме пътя си. Минаваме дървено мостче над реката и не след дъго пресичаме шосето, водещо към хижа Алеко. Ние обаче имаме друга спирка – заслон Бай Кръстьо. Коминът пуши, а отвън ухае вкусно. Взехме си топъл чай и седнахме за кратка почивка. Чувала съм, че заслонът Бай Кристъо е кръстен на създателя му –  планинаря Кръстьо Грозев, известен като бай Кръстьо. В началото на 20. век той гради чешма и заслон тук. С времето заслонът се разширява и започва да предлага вкусни гозби и топъл чай. Планинарите се отбиват тук за отмора, блага дума с приятели и да опитат вкусната храна. По-късно е построен седалковият лифт, чиято междинна станция  е в близост. Тя е наречена в негова чест и носи името му. Постепенно цялата местност се именува Бай  Кръстьо.  Постоянно идват и тръгват по пътя си туристи. Поздравяваме  се, говорим си, сякаш се познаваме отпреди. Тук, въпреки че сме толкова близо до София, е друга реалност – в планината всеки се усмихва приятелски, съветва, разказва. Тук сме истински, без маски. Като чи ли природата ни променя – дарява ни с красиви гледки, отваря ума, душата и сърцата ни, омагьосва ни да бъдем по-добри. Допиваме ароматния чай и нарамваме раниците.

Излизаме на пътя за хижа Алеко. Хващаме пътечка, която се разклоява. Ние следваме дясното разклонение, което ни води към Комините. Лявото води до хижа Алеко, отново обичан мой маршрут. Пътеката е приятна, полегата, минаваща през букова горичка. Стигаме едно дърво с издълбано сърце на него. Аз го наричам „пазителят на гората“. Оттук започва леко изкачване по камениста пътека. Излизаме на една каменна рекичка и пред нас се открива невероятна гледка. Наслаждаваме се и вдишваме свежия топъл въздух.

Сара няма нужда от почивка и бърза да ни поведе. Продължаваме по-нагоре към Комините –  три скални групи, достигащи 70 метра. Пътеката се вие по големия улей покрай скалите. Стъпваме внимателно. Сърцето ми препуска радостно. Впивам жадно очи в цветовете и благодаря за тази красота. Вдишвам свежия въздух и усещам прегръдките на планината. Във всяка посока природата ни дарява с нови изненади – прекрасна гледка към София, приказна смесена гора, магически скални фигури. Продължаваме пътя си и не след дълго достигаме нов разклон. Свиваме надясно и преминаваме горната част на улея „Орлово гнездо“. Минаваме го и вървим съвсем под скалите. Движим се бавно и внимателно. Тук, над скалите, където орлите вият гнезда, небето е толкова синьо. Ние уви, днес нямахме късмет да ги видим и да им се порадваме.

Излизайки от улея, пътеката бавно пресича каменни реки, горички, полянки. Тук е Раят. Това място е толкова приказно, че не може да се опише с думи. Решаваме да спрем и да опитаме сандвичите ми. Това е моето любимо място. Тук, в контраст със забързаното ни ежедневие, аз си почивам сред красотата на природата. Наслаждавам се на есенните слънчеви лъчи, радвам се на толлия вятър, вслушвам се в тишината и чувам всеки звук. Тук забравям за градската суматоха и за тревогите. Сливам се с природата, а тя ме прави по-добра и по-силна, пречиства ума и душата ми и ме обгръща с чистота и красота. От това имам нужда и всеки път се връщам по-уверена. И докато мечтаейки плувам в чистите реки, летя с орлите или се търкалям в тревите, аз благодаря на Бог, че ми показа това великолепие. Няма нужда от думи. Всеки от нас се е замечтал и усмихнато съзерцава наоколо. Мама ме прегръща, тати и сестра ми се боричкат. Сара се е излегнала блажено. Аз съм си у дома.    

Материалът е изготвен от Жасмина Петкова, ученичка в 119. СУ „Академик Михаил Арнаудов“, град София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук