„Работилница за творческо писане – Разкажи за София: „Музата, която сглоби сърцето ми наново“

1639 преглеждания

Портрет от Анна Тенева, ученичка в 90. СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин”, гр. София

Какъв е шансът да намерим източника на най-значимото парче от сърцето ни точно в града, който обитаваме, точно на мястото, където учим и само на няколко минути от собствения ни дом? Предполагам, бихте казали, че е малък или почти никакъв. И ще сте напълно прави! Но противно на логичното разсъждение, точно това се случи на мен.

Към днешна дата смело мога да заявя, че ако не се бях преместила да живея в София, това никога не би могло да се окаже истина. Което всъщност ми доказва, че понякога и правилното място играе важна роля в живота ни, за да може финалната му сцена да се окаже с щастлив край, не мислите ли така? Например, кой щеше да се трогне толкова силно от историята на Ромео и Жулиета, ако вместо да лежат в обятията си, докато любовта бавно изтича капка по капка от безжизнените им тела, историята бе завършила с развод в съда и подписка на няколко документа? Честно, цялата ситуация още ми се струва безумна. Един лист суха норма и бюрокрация, който уж трябва да реши кога точно любовта на двама души напуска сърцата им. Може и да е най-лесният начин за официално приключване на взаимоотношения между хората, но дали той е достатъчен? Можем ли наистина така лесно да загърбим всичко у себе си, което някога е копняло точно за този вече незначителен за нас човек? Навярно трябва да попитам родителите си, откъдето всъщност започна всичко, за което днес ще Ви разкажа. Каква немислима ситуация! От една част в живота ми, която навремето се опитвах да изтрия, се бе родила история, която днес мечтая никога да не ми се налага да забравя.

Може би бях в шести клас, когато моите родители се разведоха. Това е и причината днес аз да съм част от хората, живеещи в София. Не мога да Ви кажа с точност защо или пък как се породи тази идея. Знам само, че бях ужасена от факта, че трябва да живея в нов град след всичкия си досегашен живот, в който аз дори не го бях посещавала. Никога преди дори кракът ми не бе стъпвал в столицата. А сега ми се налагаше да прекарам следващите няколко години от живота си в нея. Като всеки друг човек, който е живял само на едно място и не е пътувал из страната толкова много, съзнанието ми бе осеяно с предразсъдъци и  негативи. Градът, в който бях прекарала целия си досегашен живот, сега се налагаше да остане само спомен заедно с всички онези места, през които бях минавала безброй пъти. Та той беше единственият дом, който познавах! Единственото безопасно място - моят роден град! Но животът бе решил, че прекаленият комфорт понякога е най-голямата опасност за хората и вероятно наистина беше така. Човек е способен да свикне с нещо толкова силно, че когато му се наложи да се отдели от него, изведнъж се чувства съкрушен. А може дори и да му остане лош привкус за цял живот. Това е и причината, поради която не харесвам промяната. Бях се привързала прекалено много и в онзи момент ми се струваше невъзможно да променя случващото се. Трудно е, защото се чувстваш като сдвоен здраво с любимото си  и при раздялата с него сякаш някой откъсва част от сърцето ти. Докато пътувахме към столицата, в багажа ми лежаха дванадесет години, но не бе останало място, за да мога да побера още толкова време, мечти и спомени. Сега те бяха захвърлени някъде по пътя, а на мен се падаше честта да създам нови, ала този път някъде далеч от старите. От една страна се радвах за онази овехтяла болка, която влачех със себе си и само заемаше излишно място, но тя все пак се бе вмъкнала някъде между ъглите. Така малко по малко сърцето ми започна да се разкъсва на парчета. Ах, само ако знаех, че това ще се окаже един от най-значимите и съкровени моменти за мен, щях да си спестя толкова грижи и проблеми!

Новото училище беше една от трудностите в новия град. Още отначало ме записаха в 90. СУ ,,Генерал Хосе де Сан Мартин”, което и до днес е единственото столично училище, което съм посещавала. Човек прекарва около дванадесет години от живота си в училище. Подарява половината време от деня си на това да бъде в дадената институция и прекарва голяма част от свободното си време в писане на домашни и какво ли още не… Но за какво е всичко това? За да мога да имам образование, за да мога да се науча да общувам с нови хора, за да мога да…? Какво друго мога да постигана? Толкова много от истински важните неща не мога да науча, докато съм в училище. Толкова хора не зная как или не искам да опозная, но съм длъжна да го направя, защото прекарвам повечето си време с тях. Тази норма понякога просто убива всяко желание и страст за каквото и да е било у мен.  Всеки я следва толкова сляпо и безгласно, че това на моменти ме кара да се чувствам отлъчена или дори грешна, мислейки си че светът може би е по-пъстър от обрисувания, а хората са много повече от губещи си времето слепи същества.  Бях се уморила да виждам учители пред себе си, които телом преподават, а духът им е някъде далеч от тях. Смачкваше ме още повече фактът, че най-често те обвиняваха нас учениците за тази си болка. Въпросът ,,Защо въобще би продължил да работиш нещо, което не ти доставя удоволствие?” просто не напуска уми ми. Нима човек няма избор да избира или преследва щастието в живота си? Нима има дадена възраст, на която човек спира да се наслаждава или мечтае? Но трябва да призная, че и аз също носех превръзка на очите си и не бях способна да виждам нито едно от иначе заслужаващите си неща в живота. На този етап от съществуването ми някак вече не си струваше да се опитвам да виждам без нея. По-точно казано, не смятах, че съм способна да виждам без нея. Вече просто бях свикнала с тъмнината и тя ми се струваше дори уютна на моменти.

Не ме разбирайте погрешно! Училището може да бъде едно прекрасно място, изпълнено с безброй вълнения. Но както всяко друго място в този свят, то се определя и от хората в него. Подрастващите особняци и вече порасналите ролеви играчи невинаги са най-приятната компания, нито пък най-правилната. Едните са незрели, жестоки и неуки, а другите - фалшиви, строго рамкирани и дистанцирани. Сега ще Ви помоля да си представете за миг, че стоите на ръба на скала. Цялото Ви тяло и сърце е пропукано и Вие треперите, без да знаете как да спрете. Изведнъж някой Ви блъска от ръба и падате бавно в тъмнината, потъвайки в страха с една единствена мисъл - Кога ли ще се счупите на милион парченца? Докато все още летите надолу в неизвестното, има някаква частица светлина и надежда, че може би няма дъно и ще можете да се запазите цели. А може би дори ще успеете да се научите да летите. В този момент се удряте с немислима сила долу и всичко, което сте и някога сте искали да бъдете, е вече на парчета, а отговорността отново да бъдете цели е изцяло Ваша. Откъде идват пропукванията преди да сме се понесли надолу ли? От всичките ни страхове и пороци, които всеки ден почукват непринудено по черупката на сърцето ни и го чупят парче по парче. Така се чувствах аз в новото училище. Накрая просто се оказах лежаща в тъмнината на милион малки частици. Надявах се, че някой от тези хора, които уж всеки представяше толкова светло, ще дойде и ще ми подаде ръка. Но никой никога не се появи над ямата. Или по-скоро е правилно да кажа, че никой не се осмели да скочи в ямата. В тази част от историята укорявам единствено себе си. Не можех да изискам от другите да пожелаят сами да се понесат надолу в неизвестното. Но не беше и честно, че аз винаги скачах заради тях, а когато аз имах нужда, всеки пазеше предимно себе си, без да се опита да изцери и мен поне веднъж. Вината донякъде беше моя. Но това невинаги щеше да бъде така.

В периода от шести до седми клас аз изобщо не бях подготвена, че новият град би могъл да бъде всъщност един топъл дом за мен. Никога не съм смятала, че София би могла да се превърне в част от живота ми по позитивен начин. Доста грешно в повечето време я асоциирах с не особено приятно място най-вече заради многото негативно настроени хора. За човек без фантазия столицата е град като всеки друг. Също каквато беше и за мен преди известно време. Но не можем да очакваме и случаен човек, когото просто сме поздравили, да ни има пълно доверие, нали? Искам да кажа, че ако не си прекарал известно време на дадено място или с даден човек, няма как да очакваш те да имат особено значение за теб. Отпишете клишето за нуждата от време! Колкото и време да прекараш някъде или с някого, ако си със същата негативна нагласа и не си способен да се докоснеш до същността на нещата, възможно е и след двадесет години това да продължава да не означава нищо за теб. Може би времето помага, за да може да свикнеш с присъствието на самото място, но няма да ти помогне да го усетиш. София е едно пъстро платно, на което всеки е нарисувал нещо от себе си. Аз обаче стоях пред него и се чудех - Какво ли мога да нарисувам аз? А как бих могла да реша, когато не можех да видя цветовете? В училище се опитвах да бъда като всички останали. Опитвах се да се впиша в общество, което дори не харесвах. Не ми харесваше и фактът, че всеки се мъчеше да бъде като останалите, както и това колко жестоки могат да бъдат хората с теб. В училище винаги е пълно с всякакви хора, така че предполагам, че за мен беше по-лесно да се слея с тях, дори и това да не ми харесваше. Истината бе, че новото място не беше страшно. Аз просто се страхувах от тъмното и търсех помощ, за да мога да събера всички свои части отново заедно. Но не исках и никой да знае, че някога съм падала.

Бях обградила съзнанието си с огромен и невзрачен купол, в който събирах различни изгубени или може би дори вече непотребни неща. Там беше творчеството, което винаги съм обичала, но никога не съм се осмелявала да развия. Различната ми страна, която обожавах, но не показвах, за да не може никой да я счупи. Бяха прашасали и подкрепата, и силата, които сама създадох. Липсваше обаче нечие присъствие. В купола така и не се намери човек, когото пазех. Всеки се стремеше към това да бъде цял, независимо колко чужди сърца ще почупи по пътя си. А аз стоях вечно сама, чупейки своето, за да може никой никога да не се пропука дори и мъничко. Опитвах се да не се затварям в самотното убежище, което нямаше ни прозорци, нито пък дори врата, която да можех да разбия. На дъното на ямата от време на време имаше леки проблясъци от ярки звездички. Опитвах се да им дам шанс да заблестят и всъщност наистина го направих, но удобно скрих  факта колко беше тъмно, когато затворя очи. Не бях способна да се грижа за нечия друга душа, когато едвам успявах да опазя моята собствена. С времето загубих всеки цвят и всяко чувство, които толкова трудно бях съхранила. Затварях очи и си казвах, че може би безцветната картина всъщност не е толкова неприятна гледка. Само дето дори не харесвам този депресиращ цвят - сиво.    

Някак края на седми и началото на осми клас за мен сякаш се застъпиха. Това бе моментът, в който докарах нещо ново в убежището си. Влачех една торба с писалка и няколко празни листа хартия. Това, което винаги съм обичала в училище, е българският език и литературата. Винаги е бил любимият ми предмет, както е и до сега. Но в училище все четяхме текстове на други хора. Правехме анализ на живота на автора, думите му, а понякога дори на мислите му. ,,Любимият” ми въпрос, който някога учител ми е задавал, е: Какво е искал да каже авторът? Като пишещ човек, мога да Ви кажа, че понякога самата аз не зная с точност какъв е смисълът на собствените ми мисли, криещи се зад думите. Това е навлизане в чуждото убежище. Въпросът е повърхностен и наивен, защото кой е способен да му даде отговор и да бъде сигурен в думите си? Би било чиста случайност да отгатнеш как тупти сърцето на пълен до горе с емоция човек. Така че питая една ненавист към този въпрос. Коя съм аз, че да мога да отговоря на подобно нещо, когато дори не зная отговора за себе си. Не мога да Ви кажа с думи какво точно ме привлича в тази учебна дисциплина. Тогава знаех единствено, че този предмет ме караше да се събирам в моментите, когато мислите ми бяха пръснати на безброй различни посоки. Някак уравновесяваше душата ми, когато това ми се струваше невъзможно за постигане. Само тъмнина и размисли, които можех да запиша, както си поискам, и които никой не можеше да анализира. Можех дори да ги направя да изглеждат така сякаш всичко бе наред или пък да създам всичко, ама наистина всичко. Тогава беше и мигът, в който предполагам ми омръзна просто да чета текстове, които останалите в стаята така или иначе не разбираха. А и не всеки бе способен да ме накара да изпитам нещо, докато се взирам четиридесет минути в една страница. Това си беше мой избор. Реших, че този път искам аз да създам нещо свое. Идеята за това придаде смисъл на иначе непрогледното ми ежедневие. Но си нямах представа от литература. Не че не се справях с предмета или нещо подобно, но да те научат как да пишеш и четеш, как да почувстваш текста и как всъщност да създадеш нещо свое, бяха коренно различни неща. Повечето преподаватели бяха готови да четат, ако ще и една страница цял час, и ти да продължаваш да не разбираш защо изобщо слушаш всичко това. В повечето творби наистина имаше душа, но дори от тях човек с нулева личност би взел само името на автора. Защото това най-лесно се разбира и когато не можеш да вникнеш в написаното, просто е най-лесно да изтъкнеш, че е написано от някой популярен автор. Само че, ако не виждах цветовете, как бих могла да нарисувам пъстро и естетически издържано платно? 

Свободни сте да го наречете, както сметнете за правилно. Завръзка, развръзка, кулминация, отговор, искра... Първият ми час по български език и литературата в осми клас трябваше да започне. Бях ужасена, защото нямаше да продължа със същия преподавател. Сега ми се налагаше да променя нещо в най-комфортната си среда. А както вече знаете, аз не понасям промените. Неяснота и още мрак! Стоях на клатушкащ се стол, за сметка на това изключително удобен. Трябва да Ви кажа, че колкото и да ме беше страх, бях заобиколена от не нечие убежище, защото тук очевидно никой не се криеше. Около мен вирееше нечий друг свят, който бе виден за всеки. Влизайки в тази стая, на вид най-обикновена, срещнах уютна обстановка. По стените висяха всякакви картинки и рамки, които обаче не затваряха в себе си ничия душа. Первазите и бюрото бяха приятно декорирани и без значение дали навън времето се мусеше, вътре винаги беше слънчево. Вратата и полето около бялата дъска бяха обрисувани, но не фалшиво или сиво, а цветно и красиво. Чиновете светеха в любимото ми зелено, но не от онова неоновото като завистта на някои хора, нито пък тъмнееха като унилите вехти листа на есен. Цветът им наподобяваше светлозеленикавите ябълки, които носеха една сладост у себе си. Молех се новият ми учител само да не е от онези преподаватели, които са способни да изцедят и последната капка стремеж от теб. Вместо това, красиво нарисуваната врата се отвори и в стаята влезе добре сложена жена с проницателен поглед. Ръцете ми настръхнаха и всичко в стомаха ми се сви на топка. Тя не плашеше с ръст, защото не бе особено висока. Като се замисля не се и опитваше да всява уплах като останалите членове на тази гилдия. Даваше вид на уверен и стабилен човек. Бях я виждала навярно само веднъж, но можех да се закълна, че не я забелязвах по коридорите, макар и миналата година почти всичките ми часове да се намираха в същия коридор, в който се намираше и нейната стая. Не знаех какъв човек стои срещу мен, докато тя не започна да говори. Представи ни се най-първо с името си - Кръстина Иванова. Аз на момента го запаметих в главата си. Може би, защото никога преди не бях срещала човек с такова име. Възможно е да беше, защото човек лесно би го сбъркал. Пишеше се с Ъ, но много хора биха сложили И, защото е по-класическо. Може би беше, защото хората често бъркат моето собствено име. Пише се с двойно Н, но въпреки това все се намира някой, който ще го изпише с едно. Тя постави нещата си върху бюрото, подпря се на него и започна да оглежда всяка една личност, която седеше пред нея. Погледът й не можеше да фокусира само един, а по-скоро се опитваше да забележи отличителното у всеки. Не усетих капка притеснение зад речта й. Все още не разбирам как хора с подобна професия успяват с лекота да използват личното си слово пред толкова много души и да не изпитват каквото и да е затруднение да общуват пълноценно с тях. Не мисля, че винаги е възможно. Може би, ако спреш да трепваш всеки път, когато изричаш нещо от себе си на глас, няма да звучи толкова комфортно, колкото смяташ, защото тогава вероятно не би бил толкова силно свързан с масата от хора, която слуша всяка твоя дума. Но, противно на това, госпожа Иванова продължи да обяснява всичко, което имаше като изисквания и желания към нас толкова красноречиво.  Пред погледа й като че ли не стояха малки хора, а най-обикновени равнопоставени души. Не бях свикнала на това прямо и естествено отношение, в което човек дори не се опитва да се скрие. Тя сякаш различаваше очите на всеки от просто празните погледи, които умееха да съдят всичко с почти никакво основание. Седях точно пред нея и както всеки друг път при среща с нов човек опитах да забележа нейните отличителни черти. Те със сигурност бяха не малко и аз едва ли бих могла да бъда кратка. Но ако трябва да започна с нещо, то ще бъде моментът, в който тя промени целия ми досегашен свят.

Какво представлява един учебен час? Вероятно госпожата говори, учениците пишат, а когато звънецът бие, всеки се изстрелва към вратата. Кръстина Иванова не беше от този вид учители. Тя нямаше да си губи времето, докато превърта една и съща суха страница от учебника. Интересното беше, че тази година тя не изискваше учебници. Вместо това работеше с виртуалната класна стая, правеше презентации за в часа и преподаваше подробните си планове, без дори да поглежда назад за нормата. Първоначално ми се струваше смело да не поиска учебник, защото се изискваше креативност, за да може да задържиш вниманието на група подрастващи за повече от половин час, но след време разбрах, че определено знаеше какво прави. В началото на всеки час тя влизаше в стаята с минута-две по-късно, поставяше учебника и лаптопа си на бюрото, поздравяваше ни и проверяваше за отсъстващи. Обичаше да започва часа си със закачлив въпрос, който бе от предишен час като проверка на знанията ни. Хвърляше по един поглед към класа, като беше напълно наясно с това кой знаеше отговора. Повдигаше едната си вежда, усмихваше се и посочваше някого. В такъв момент всичко в мен изтръпваше. Не се притеснявах да каже моето име, но не го и предпочитах, защото не исках да сгреша. Това всъщност ни мотивираше, защото не искахме да я разочароваме, непомнейки нищо от урок само отпреди седмица. Може би разочарование не е точната дума, но определено не я радваше, когато бе отделила толкова време и усилия в преподаването и преповтарянето на един и същ материал и въпреки всичко все се намираха някои ученици, които упорито не демонстрираха достатъчни знания. Тя искаше да бъде сигурна, че след всичките й опити в главата ни ще остане нещо. Искаше да види на първо място старанието и опита. За нея беше ясно, че по пътя ще се провалим поне веднъж, но искаше да види как не се отказваме. Ако изкараш ниска оценка на тест или не се справяш с даден материал, беше готова да ти даде шанса да успееш следващия път, колкото и продължителен период да бе това понякога. Обръщаше внимание на всеки един от нас, независимо колко трудно се работеше с някои ученици. Умееше да подбира думите си внимателно и възможно най-уместно, затова говореше бавно и ясно. Имаше моменти, в които някой отворко решаваше да наруши комфорта на работата в клас и тогава тя имаше нужда да замълчи за миг, за да може да реши кое би било най-правилното действие. Човек има даден праг на търпимост, на каквото и да е било. В случая... някак странно, но учителите също имат такъв. Може би за пръв път от много време си давах сметка за това. Покрай нея започнах да забелязвам учителите. Започнах да виждам как те също чувстваха и преживяваха. Сега можех да видя преподавателя като нещо повече от просто възрастен. Научих се да правя разлика между хората. Започнах да виждам отличителните белези на всеки, който заставаше пред погледа ми. Вече не правех разлика между ученик и учител, защото и двамата бяха способни да се държат като особняци, и двамата можеха да бъдат човечни. Изглежда аз не им давах шанс да бъдат такива с мен. Поне до този момент. Да си призная, учителите са способни да бъдат една приятна компания, в която да се почувстваш добре, но и да си вземеш някой друг житейски урок. Но това отново бе според типа човек. Госпожа Иванова не преподаваше урок. Тя ни учеше на нормите и правилата в българския език, докато се опитваше да ни обясни нормите и правилата между хората. Вярваше, че всеки таи у себе си любов и толерантност, стига да има кой да му покаже как да ги използва. Осмисляше заедно с нас литературните произведения, докато се опитваше да ни накара  да осмислим човешките взаимоотношения в обществото по най-правилния за нас начин. ,,Каквото и да си мисли човек и както и да се чувства той на моменти, знай, че винаги ще има една тънка граница, която просто не трябва да пристъпваш!” - каза ми тя неотдавна. Тогава седнах от едната страна на границата, а от другата седеше тя. ,,В случая съм аз, но може да бъде всеки. Който и да е, например човекът Х. Но това не променя нещата.“ - държеше да ми обясни смисъла зад думите си. Погледнах надолу и виждах чертата, но виждах и нея. Затворих очи и я замених с други хора. Опитвах да си представя ситуацията с когото и да било. Трудното беше да разбера кое точно е по-важно. Не беше забранено да стъпиш с крак от другата страна, но щеше да разруши всичко, което си създал с отсрещния човек. Не беше важно кой точно ще застане срещу теб. Границата символизираше личния свят на дадената душа и тя ясно ми каза, че никога не бива да нарушавам това. Границата показваше колко точно държиш на някого, както и на собствените си ценности. Затова аз седнах и само наблюдавах, без да се бъркам в ничии свят.

Нито дори за ден Кръстина Иванова не пропускаше да бъде себе си. Може би в дадени дни не се чувстваше напълно стабилна и всъщност това винаги личеше. Имаше дни, в които нещо разклащаше света й и тя имаше нужда да се запази спокойна и разумна, макар дадени ситуации невинаги да го позволяваха. Знам единствено, че колкото и да са били пътите, в които съм виждала насълзените й очи, не се е случвало това да повлияе на някого негативно, само защото нещо възпрепятства моментното й щастие. Някои хора биха съсипали нечий ден, само защото техният не върви по план, но не и тя. Всеки ден, дори само с появата си в стаята, тя допълваше обстановката. Някак четирите стени придобиваха душа и всичко изглеждаше дори по-светло и се усещаше дори по-топло. Понякога, докато седях на чина си и чаках да започне часът, отново разглеждах всичко наоколо. На прозорците имаше зелени перденца, които не вършеха друга работа освен да красят, но пък се справяха добре. По стените висяха различни надъхващи цитати и табла. На бюрото й имаше листчета, свещ, звънец, който използваше вместо да повишава тон и други дрънкулки. Зад чиновете в дъното на стаята имаше секция, на която стоеше и една ръчно изработена саксия с лилави цветя. Тя беше моя. Един ден просто я направих, ей така, без какъвто и да е повод. Исках по някакъв начин да ме има в цялостната обстановка. Обичах да напомням на любимите си хора колко са важни за мен. Седях на първия чин, защото не исках да бъда далеч от нито една нейна проява. Когато влизаше в стаята, на първо място можех да забележа външния й вид. Винаги комбинираше облеклото си цветово, но независимо какво решаваше да носи, непрекъснато сияеше откъм лице и душа. Трябва да отбележа обаче колко добре й стоеше черният цвят. Правеше я да изглежда дори по-силна и красива от обичайното. През часовете понякога се шегуваше, а когато се смееше, сякаш нещо у мен светваше и независимо от неприятните ми мисли в този ден аз просто можех да усетя топлата искра зад искреността на радостта й. Не пишеше много по бялата дъска, но когато го правеше, я изписваше цялата, така че да е възможно най-ясно и прегледно. Честно, случваше ми се да не мога да разчета някоя друга буква или дума. Все още не разбирам как някои възрастни пишат толкова прилежно и в същото време достатъчно завъртяно, че да е трудно за четене. Докато преподаваше понякога сядаше на стола си зад бюрото, кръстосвайки двата си крака, отваряше учебника и изваждаше разделителя, който сгъваше по всевъзможни начини през целия час. Друг път се разхождаше пред бюрото и ръкомахаше, а някой път просто се подпираше на бюрото и ни наблюдаваше, докато говореше нещо сериозно или пък точно обратното. Обичаше да разказва урока и да ни провокира да разсъждаваме. Българският език е свързан с много правила и особености и не бих казала, че е особено сложен, ако разбира се имаш добър оратор. Аз имах, затова и наистина нямаше нещо притеснително откъм тази част на предмета. Литературата е по-творческата част на нещата. В нея вече наистина може да се сбърка сериозно, защото ако преподавателят ти не е способен да разбира и усеща думите, те не биха могли да достигнат до теб като ученик. Затова и литературата мина чудесно. Получаваха се дискусии, в които тя оставяше всеки да се изкаже и всеки се чувстваше свободен да разсъждава на глас, защото тя нямаше да осъди никого. Определено на моменти доста изразено не беше съгласна с нас, но ни обясняваше причината и не отхвърляше нито една мисъл. Говореше известно време, а после задаваше въпрос или ни казваше да си запишем важното. Едва ли някога ще забравя определението й за важности, което всеки час повтаряше. ,,Запишете си, може и с различен цвят, следващо NB!...” - казваше по някое време през часа. Не знам защо, но от тогава пиша с жълто по БЕЛ. Оттогава си записвам NB!, независимо от предмета или повода. Помня и онези почти незабележими изрази и думички, които тя използваше. ,,Много бих искала да случа...” - употребяваше тази дума доста често. Нетипична дума - случа. Или пък цялата експресивност, с която говореше. Нямаше и ден, в който да започне да разговаря, с когото и да е от нас, и да не подхване тези силни думи. Уверявам Ви, че в един момент започвах да усещам удивителния знак всеки път, когато приключваше изречението си. Телевизорът, на който пускаше презентациите, беше позициониран точно пред мен. Не знам как винаги изпипваше всичко толкова разбираемо и в същото време толкова в неин стил. Госпожа Иванова определeно беше от онези учители с ясно изразен почерк и определено не можеше да го сбъркаш. Особено сложен до обикновената норма. Спомням си пътите, в които се случваше да ме смъмри за нещо. Тогава се чувствах наистина виновна, защото уважението ми към нея има голяма тежест. А и сама можех да се усетя, когато го правех, само че изречено на глас от нея си беше запомняща се поука. ,,Ани, моля те, не драскай по чина!” - казваше един път, докато имахме литература. ,,Ани, ще повториш ли какво казах?” - леле мълчанието ми тогава е по-срамно от каквото и да е било. Най ме довършва обаче погледът й, когато си казал нещо глупаво или неуместно. На моменти беше съгласна, но не можеше да го изрече на глас, заради простичкия факт, че все пак беше наш преподавател. Все пак обожавах начина, по който беше честна и факта как понякога си позволяваше да подхвърли нещо по-несериозно. Правеше разлика между шега и работа, което ми допадаше. Определено часовете й бяха най-вълнуващата част от деня ми. Стаята бе най-уютното място. А часовете ме изпълваха с вълнение и всеки път с нещо ново.

 

Един ден ни даде за домашно да напишем есе. Както казах, постоянно ни стимулираше да разсъждаваме, а творческите задачки си бяха нейната сила. Темата на есето, разбира се, беше свързана с материала по литература. Болка ли е любовта?  Силна тема, която ми хареса. Най-после щеше да има полза от болката, която влачех в багажа си. Стоях над празния лист и мислех какво ще е най-правилно да напиша. Честно казано ми беше омръзнало от нормата. Все още се опитвах да се впиша в нея, но този път реших да рискувам. Отне ми може би един учебен час, но написах точно това, което наистина мислех и чувствах. На следващия ден трябваше да предадем есетата си. Ръцете ми трепереха, защото нямах никаква идея как би оценила наистина мен. Беше първият път, в който се осмелих да изляза от купола, без да се опитвам да се крия. Следващата седмица Кръстина Иванова отново влезе минута по-късно, но този път носеше листовете със себе си. Тя раздаде всички работи, но моята остави на бюрото си. ,,Твоята ще я коментирам след малко.” - каза ми тя, докато ме гледаше право в очите. Изпитвах смесени чувства. Определено бях убедена, че съм я докоснала по някакъв начин, но въпреки това се страхувах. Но не от очите или думите й, а от неизвестността, която поглъщаше увереността ми с всяка отминаваща секунда. Отдели колкото време беше нужно, за да обсъди и поправи всяка грешка или пък да допълни каквото смяташе за нужно. Накрая се върна на мен. Не мога с точност да опиша момента, в който осъзнах какъв човек стоеше пред мен. Госпожа Иванова взе листа ми в ръце и започна да изрежда всяка причина, поради която аз се бях справила по-добре от всеки друг. Тя не се страхуваше да изтъкне позитивите на някого, който наистина я бе впечатлил. А сега тя впечатляваше мен. В един момент поиска моето разрешение да прочете есето ми на глас пред класа и пред всяко остро и несправедливо мнение. Но дори и да имаше такова, аз не го чух, защото слушах единствено нея. Тя прочете всяка дума с чувството, с което иначе бях писала. ,,Продължавай да се развиваш в тази посока. Просто не спирай да пишеш!” - продължи тя. Тогава видях неясен силует над ямата. Той ми подаде ръка, а аз, невиждайки нищо в тъмнината, просто се хванах за нея. В последствие разпознах чия ръка държах. Сред всички онези души тя беше човекът, който ми подаде ръка и ми показа, че аз наистина мога. Това беше моментът, в който аз успях да дам шанс на себе си за първи път от наистина много време насам. Може би за всичко, което ми каза тогава, ще й бъда най-благодарна. Това беше моментът, в който искрата ми към литературата не се намери или запали, а се разпали и ме погълна. Но огънят не ме плашеше, защото точно той ме топлеше. Това си беше моята искра, която тя разпали.

Не мина много време оттогава и след поредния час по БЕЛ Кръстина Иванова стана от бюрото си и се доближи до мен. Предложи ми възможността да участвам в конкурс по литература на тема Бог е любов. Първоначално я погледнах изключително учудено и отрицателно. Фактът, че дори не можех да се нарека религиозен човек, ме накара да се замисля - Какво въобще бих написала точно аз? Въпреки това не можех да й откажа, защото тя ме накара да изглеждам така сякаш наистина можех да се справя. Предполагам нямах какво толкова да губя, така че участвах. Всъщност дори се класирах на трето място и имам грамота, въпреки факта, че това беше изобщо първото ми участие в подобно нещо. Но не това ме развълнува толкова. По-запомнящото се за мен бе, когато всъщност й съобщих, че съм се справила. Спомням си момента, в който ме прегърна толкова силно, че това беше единственото, което имаше значение за мен. Радостта й беше толкова чиста, че дори се зарадвах за себе си. Аз не се чувствах като победител, защото някак, ако не си първи, си никой, но това не беше вярно. Може би за някого беше и отчасти за мен, но това беше просто поредната норма, която си мислех, че е правилно да последвам. Тя успя да ме научи на това, че независимо дали ще спечелиш или не, най-важното винаги ще бъде да се наслаждаваш на процеса и да вярваш най-вече в самия себе си.

За да получа грамота, всъщност трябваше да отида да си я взема. Госпожа Иванова и тогава беше до мен. Още нещо от многото, за което й благодаря безкрайно. Междувременно се научих да благодаря. Преди ми се струваше неудобно изказване, което едва ли бе важно за някого, но сега то би било най-малкият жест, който бих могла да отправя към важен за мен човек. Докато пътувахме натам, разговаряхме за града, а в допълнение към това аз наблюдавах пътя. ,,От време на време си подарявай тези моменти - да излизаш и да се наслаждаваш, разхождайки се из града!” - говореше ми тя. До този момент сякаш се мъчех да видя красотата в заобикалящото ме  докато все още носех превръзка на очите си. Тя съвсем неочаквано протегна ръце към мен и я отвърза. Превръзката бавно се свлече по рамото ми. Очите ми бяха затворени за прекалено дълго и сега светлината едвам се прокрадваше между зениците ми. Около себе си чувах как тя продължаваше да разговаря с мен. Не зная как бе способна да съчетава думите си, така че да опише гледката дори по-добре, отколкото аз въобще бях способна да я видя. Миглите ми пърхаха като пеперуди, защото мигах неудържимо. Очите ми се насълзиха и кафявите ми очи потънаха под океани от сълзи, които обаче не бяха породени от тъга. Тя не ми върна цветовете обратно, но ми каза всяка причина, поради която си струваше да пожелая отново да ги видя. Отваряйки очите си почти напълно, долавях единствено сивото. Продължавах да сълзя и донякъде от отчаяние ги затворих отново. Словото й обаче още звучеше в ушите ми и след секунда пак ги отворих. Гледката бе размазана и неясна, но имаше избелели цветни кръгове. Мигнах веднъж и проглеждах жълто, носещо се от светлините на София. Уличните лампи премигваха с ярко жълта светлина, а вече отиващото си слънце проблясваше с неговите жълтеникаво-бляскави лъчи. После мигнах втори път и съзрях розовите оттенъци на предстоящия залез зад облаците. При следващия си опит видях и червените светлини на автомобилите, а също и зелените листа по дърветата, които политаха надолу от клоните. Градът изглеждаше различно, когато бе изпъстрен с всички възможни цветове. Всеки ъгъл и човек придобиваше един друг облик, който толкова време не можех да забележа. А беше толкова красиво, когато избереш да гледаш от позитивната страна на нещата. Несполуките винаги щяха да съществуват, но щастието си го създаваш сам. Столицата не беше лошо място, но на моменти хората виждаха само лошото у нея. Изключително лесно бе да се навъся и да откажа да сваля превръзката си. С времето ставаше все по-трудно, защото все си намирах оправдание, защото бе по-безопасно зад нея. Благодарение на моята госпожа Иванова сега стоях по-уверено пред същото това столично платно, което изначало изглеждаше сиво за мен. Всеки, живущ в София, бе оставил своя отличителен белег върху огромното платно. Сега бе мой ред да оставя следата си в този град, който се превърна в топъл дом за мен. Но едва ли някога щях да успея да видя този факт, ако тя не ми бе върнала цветовете. Поставих ръка на гърдите си и тя се боядиса в червена боичка, заради топлината, идваща от сърцето ми. После гордо я залепих за платното и оставих в София една частица от себе си. Малко късче от почупеното ми сърце.

Обръщайки се настани, открих и кафявото. То направо щеше да ми изкара очите, толкова бе видно и то през цялото това време. Кръстина ме гледаше с изпълнените си кафяви очи, които просто ми се усмихваха. Бялата звездичка в очите й не беше отражение от светлината, а личната й искра, която видно осветяваше и най-затъмнените кътчета на душата ми. Сякаш можех да се протегна и да се потопя с този безкраен океан от вдъхновение и надежда. Всяка частица от тези наглед формални кръгове бяха портал към същността й, която не можейки да се побере в купола ми просто го пръсна. Стъклата се разлетяха навсякъде и аз вече нямах убежище, където да се крия. Но вече нямах и причина, за да го правя. Огледалните стъкла, като че ли ми позволяваха да вляза в портала. Обединени заедно образуваха едно огледало. Можех да се огледам в него, но в отсрещната страна не виждах моето отражение, а нейното. Сякаш споделяхме една обща душевна частица. В отражението виждах абаносовите й къдрици, които на светлина изглеждаха по-светли.  Те се спускаха по раменете й точно като моите. Разликата във възрастта не си личеше отвън, защото тя винаги изглеждаше чудесно. Проличаваше си, когато започваше да говори с хората. Тогава натрупаният разум излизаше наяве. Но творческата й страна нямаше точно определено място, където се разкриваше. Вместо това, бе видно по всевъзможни начини. Дали щеше да я забележиш чрез класната й стая, която притежаваше най-креативната и сърцата  обстановка, или пък щеше да го забележиш по външния й вид, бе все едно. Тя мина през огледалото и го счупи, а стъклата се разлетяха на всевъзможни посоки. Едно голямо парче се бе заболо право в сърцето й и тя наряза ръцете си, давайки ми частица от собственото си сърце. Цялото време и енергия, които влагаше във всяка моя душевна празнина, сега си личаха най-ясно, когато самата тя беше на парчета. Сега притежавах частица от душевната й същност, която бе способна да се нагоди според формата на която и да е празнина в собствената ми душа. С всеки изминал ден, в който ми подаряваше толкова много време и внимание, си се усещаше точно там, между празнините. Тя беше готова да нареже собствените си ръце, за да мога аз да бъда цяла отново, което означаваше повече дори и от толкова силна и самодостатъчна си дума като обичта. Нейната беше безгранична.

Бих искала да Ви разкажа и за една наша случка, която обаче е една от най-емоционалните ми такива. Веднъж останах след часа, защото и за двете ни той беше последен. Докато подреждахме стаята, си говорехме за книги и тя ми спомена една, която желаеше да прочете, но все не намираше време. Като човек, който винаги внимава за детайлите между думите, и този път не ги пропуснах. След като си тръгнах, отидох и взех тази книга, защото щастието й беше незаменимо чувство. Обичам да създавам момент на изненада, затова не й я дадох веднага. Вместо това я скрих върху стола й и го избутах под бюрото, така че тя да не успее да я види веднага. След тази ми проява у нея определено се бе породило щастието, което радваше всяка част на сърцето ми. Това, което прави тази случка толкова сантиментална за мен, беше нейният жест, който тя отправи към мен в отговор. Тогавашният ден не беше от най-добрите ми  и очите ми цял ден капеха по коридора. Рядко си позволявах да сълзя толкова видно, но този път имах причина. В края на деня обаче той се превърна в един от най-хубавите ми досега. Подари ми една малка торбичка с една единствена дръжка. Когато обаче си позволих да я разгърна, очите ми протекоха дори още по-силно. Никой досега не ми беше връщал жест, нито пък някой някога бе успявал да ме накара да плача от щастие. Но тя го направи! Имаше една книга, чиято корица бе изписана от горе до долу, но най-прекрасното нещо бе един цитат, с който ще я помня винаги и едно малко сърчице в края, което бе нарисувала. То беше криво, но достатъчно, за да напълни моето собствено. Подари ми и една прекрасна свещ, която щеше да прокужда мрака надалеч, когато нея я нямаше до мен.

,,Давай на всеки един твой ден шанса да бъде най-добрият в живота ти!”  ♡

Днес смело мога да заявя, че точно в София открих своята най-вдъхновяваща и допълваща ме личност. Тя е един силно емоционален и деликатен човек, който обаче аз имах честта да опозная по-дълбоко, от това, което иначе ми предлагаше рамката на учебния час. Тя е разумна и безкрайно силна, но най-вече е най-чудатият и интригуващ човек, който някога съм срещала в още съвсем краткия си житейски път. В девети клас Кръстина Иванова вече не е мой преподавател, но иронично на всичко, казано относно времето, една година за мен бе достатъчен период от време, за да знам, че никога не искам да губя тази искра, която кара сърцето ми да свети толкова ярко.  Научи ме на някои важни морални ценности, които ще запазя за себе си. Успя да ме научи и на това колко сила притежават думите обич и обещание и колко е важно човек да знае как да ги използва. Как никога не трябва да заключвам потенциала си с думата трябва, защото никой не е способен да ми каже как точно трябва да тупти сърцето ми. Днес благодаря изцяло на нея, защото ако никога любимият ми предмет не ни беше срещнал, едва ли днес той щеше да е и толкова важно част от мен. Безкрайно й благодаря и за факта, че след всичко тя все още държи ръката ми, за да мога аз никога повече да не падам в ямата. Всичко, което пиша, винаги ще съдържа частица от нея, защото вече не мога си представя свой текст, без онези нейни почти недоловими експресивни думички. Точно те правеха мислите ми завършени. И точно моята муза успя да сглоби пръснатото ми сърце наново.

Материалът е изготвен от Анна Тенева, ученичка в  90. СУ „Генерал Хосе де Сан Мартин”, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ - УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук