„Работилница за творческо писане – Разкажи за София: „Райското кътче, което на моменти ми се е струвало и дяволско“

639 преглеждания

Пътепис на Габриела Маринова, ученичка в 9-та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София

- Днес ще ходим на реката, нали?

Обичайната реплика, която определя всяко мое лято от пет години насам. Мястото, което пази както едни от най-прекрасните ми спомени, така и едни от най-ужасяващите. И да, със сигурност е възможно, макар и леко необичайно, тези две противоположности да са в основата на моето любимо място в София.  Предполагам, че приковах вниманието ти. Да тръгваме?

,,Райското кътче” – така го кръстихме още първия път, когато с приятелите ми отидохме там. Трябва да отбележа, че тук говоря за най-близките си приятели – онези, с които се познаваме от повече от десет години, с които свързвам всички детски спомени и благодарение на които Райското кътче се е превърнало в любимото ми място. Мисля, че ще те изненадам, ако ти кажа, че става въпрос за пет човека – едно момче (Боби) и две двойки близначки – Дими и Вики и Мени и Цвети. Все пак не всеки може да се похвали, че най-добрите му приятелки са близначки, и то два чифта! И така, как открихме Райското кътче?

рр

Имахме навика всеки ден да излизаме навън, в двора на близкото училище, като един ден решихме да се вслушаме в своя авантюристичен дух и да се отправим на пътешествие към ,,забраненото място”. Звучи внушително, но всъщност това е едно поле в края на квартала, на което хората често разхождат ,,грамадните си кучета”. Именно поради тази причина родителите ни не ни даваха да отиваме там. Сега като се замисля, не съм виждала кой знае колко чудовищни кучета, но предполагам, че все пак родителите ни са се притеснявали. И така, решително се запътихме през полето. Не си представяйте житно поле – по-скоро необработваема, незастроена площ, по която можеш спокойно да минеш по една широка пътека. По полето няма дървета и има видимост на много голямо разстояние. Истината е, че не си спомням този ден в подробности,  но няма да забравя изненадата, която ни обзе, когато разбрахме, че полето всъщност не свършва в нищото и краят му съвсем не е краят, а едва началото на нашето странстване. И на нещо много по-голямо, за което тогава не сме и подозирали. Оказа се, че полето стига до малко хълмче, по което се слиза. Колко пъти някой от малката ни изследователска група се е спъвал и падал на това хълмче...

А щом слязохме, сякаш пред нас се разкри нов свят, за чието съществуване не бяхме и подозирали.  Озовахме се на полянка, покрита със свежа, зелена трева, която се разпростираше надясно, а от лявата страна преминаваше в дървета и храсти. А напред ни очакваше... реката! Тогава беше буйна река, широка около метър и половина – два, която върви по протежение на полянката, като продължава и в двете посоки, но се скрива в растителност и храсти. Там, където е най-откритата и част, там именно и ние я пресичахме – и все още я. Не мисля, че е нужно да споменавам, че преминаването на реката не веднъж е завършвало с нечии подгизнали обувки – донякъде това беше нещо нормално. Отвъд нея Райското кътче се разклоняваше на две – наляво се разпростираше слънчогледовото поле, а надясно – някакъв път, който на пръв поглед не представляваше нищо интригуващо. Но това е най-общо скициране и първоначална представа, които придобихме при първото ни посещение. С течение на времето бих казала, че опознахме реката, както и тя нас – довери ни се и ни се разкри, като сякаш ни очакваше, и всеки път, когато я навестявахме, сякаш казваше: ,,Ех, хайде де! Защо се забавихте толкова?!”

рр

Първите пъти, когато отивахме на реката, родителите ни не знаеха и не им казвахме – причината беше, че когато разбраха за първия ни поход, категорично ни заявиха да не ходим там, защото е много опасно. Е, разбира се, не ги послушахме. Напротив – започнахме да ходим все по-често и по-често, като всеки път навлизахме малко по-навътре в дебрите на това магично място. Изградихме си и нещо като традиция – преди всяко ходене на реката, отивахме до Лидл, който се намира в началото на полето, и си вземахме нещо за хапване – най-често сладолед и сокчета от ябълка. И така, ден след ден, със сладолед в ръка и с желание за нови приключения, се отправяхме към нашето място. В последствие родителите ни разбраха, че колкото и да ни забраняват да отиваме на реката, това място вече ни е запленило, и се примириха. Да ти призная – те също заобичаха реката, дори са ни подканвали да ходим на разходка дотам! Но нека да те запозная с някои от приключенията, които сме имали на Райското кътче, за да разбереш защо това място има толкова специално място в градината със спомените ми. Но преди това трябва да те предупредя – ако продължиш да четеш, не ти обещавам, че няма да се влюбиш и ти в Райското кътче.

Една от най-забавните случки се разигра в един горещ ден от средата на август месец, в същото лято, когато бяхме открили реката. Бяхме се събрали всички – цялата група. Намирахме се на едно място в Райското кътче, което бяхме кръстили ,, При бамбука”. Името му си има история – там бяхме опитали да засадим бамбук, който, уви, не успя да се развие според нашите надежди и очаквания, но все пак продължавахме да полагаме грижи за него и дори от време на време се сещахме да го полеем. Напоследък главното ни занимание на реката беше да ловим жаби, това се превърна в ,,новия ни спорт”. На реката те бяха в изобилие, като повечето бяха малки жабки, които си почиваха в рекичката и чието квакане допринасяше за дивата и същевременно спокойна атмосфера на реката. А това начинание не беше никак лесно и се изискваха повече умения, отколкото предполагаш. Първо, трябваше да успееш да видиш жабата, което беше много трудно, защото тя се сливаше с околната среда и повечето пъти стоеше неподвижно, докато ние джапахме в реката и навлизахме в територията ѝ. Нужни бяха бързина и ловкост, за да не ти се изплъзне. Разбира се, трябваше да си внимателен и нежен, за да не нараниш животинките. И не на последно място - определено беше от значение да не си гнуслив. Именно това последно условие предизвика толкова смях и комичност в случката, за която ти разказвам. Както всеки ден, ловяхме жаби.

рр

Едно от момичетата – Мени беше специалист в ловенето на жаби. Правеше го толкова естествено, сякаш имаше талант. Е, вярно, малко необичаен талант, но все пак ѝ се възхищавахме. Както си търсехме жаби, изведнъж Мени се изправи и ни озари с най-гордата усмивка, на която е способен един приключенец. В ръцете си държеше кутия за храна, прозрачна и правоъгълна, със зелен капак, а в нея... Жаба!!! Или по-скоро жабок – голям, дебел и кафяв, какъвто до онзи момент не бяхме виждали на реката. На фона на жабките, големи колкото палец, тази жаба беше същинско чудовище. Всички възкликнахме от изненада и се скупчихме около Мени и жабата. Търпението на последната явно се бе изчерпало, защото демонстрирайки своята воля за свобода, тя избута капака на кутията. От този неочакван ход Мени изпусна кутията, а жабата изхвърча навън, доволна от постигнатата си цел. Приземи се до Цвети – сестрата на Мени, която е нейна пълна противоположност в много отношения, като отношението към жабите не прави изключение.  С глас, изпълнен с ужас и отвращение, Цвети издаде нещо средно между писък и възклицание:

- Иъъъл, толллкова е гнууусноооо!!!

Жабата очевидно се обиди, защото реши да скочи върху непочитателя си, което неминуемо породи врява, викове, писъци и смях, но най-вече увековечи една от най-запомнящите се случки на реката.

Заслужава си да разкажа още една случка, която се разви на същото място, през същото лято. Този път бяхме момичешка компания, Боби го нямаше. Бяхме опънали одеялата си и играехме на карти – тогава бяхме много запалени по играта ,,Море”. Решихме да станем и да се поразтъпчем. До одеялото имаше дърво, което всъщност изглеждаше много старо и изсъхнало, но този факт ни най-малко не светна зелената лампичка у никоя от нас. Това дърво беше израснало нагоре, като един клон растеше отделно, пресичайки реката на около два метра височина. Над него дървото се разклоняваше и имаше множество клони, за които можеше да се хванеш, ако се изправиш върху стърчащия. Е, беше прекалено привлекателен, за да не се покатерим. Първа се качи Мени, следвана от Вики и Дими. Аз бях предпоследна, а Цвети беше най-близо до ствола, съответно и до земята. След като се наредихме така, сякаш в главите и на петте ни по едно и също време се роди гениалната идея да пружинираме в синхрон върху клона, повтаряйки ,,Иии-иии-иии”, както го правят петгодишните деца. ( Това беше лятото преди осми клас). Е, определено горкичкият клон не удържа на това наше въодушевление. Тъй като с Цвети бяхме най-близо до ствола, до нас първо достигна звукът на пропукване на кора и на мига скочихме от клона. Настана суматоха – Дими ,, се спаси” секунда преди кулминацията на действието. ХРЯС!!! В момента на скършване, Вики се оттласна настрани и се размина само с подгизнали маратонки. А Мени ... Обърнахме поглед към нея, затаили дъх. Нямаше помен от суматохата преди секунди – чуваше се само тихото бълбукане на реката. А в средата ѝ, паднала по дупе, беше Мени. Седеше неподвижно няколко секунди, докато вълничките я помилваха утешително. Сякаш осмисляше случилото се и се опитваше да разбере как се бе озовала в това положение на главен потърпевш. Внезапно избухна смях, от който ме заболя корема и който предизвика дори сълзи в очите ни. Този смях продължи повече време, отколкото който и да било друг, но със сигурност точно толкова, че да се запечата в съзнанието ми като един от най-забавните ми спомени на Райското кътче.

Парадоксално, а може би не толкова, но именно на Райското кътче изпитах един от най-големите си страхове за скромните си седемнадесет години живот. Беше много, много горещ ден, в който отново бяхме тръгнали на поход с вече познатите ти главни герои. Изкатерихме един стръмен хълм от засъхнала кал, който вече бяхме изкачвали,  и се спуснахме от другата му страна . Там, както вече знаехме, не ни очакваше нищо друго, освен още повече растителност, още по-трудно прекосима, отколкото тази, с която вече бяхме свикнали в по-познатите територии на реката. Маратонките ни вече бяха пълни с кал и камъчета, но това беше нещо, което вече не ни правеше впечатление. И така, след като изчистихме маратонките си (но не и чорапите), ги нахлузихме отново и поехме из дебрите на тази непроходима джунгла. Парна ни коприва няколко пъти, сякаш за да ни предупреди, че трябва да се връщаме, сякаш предвещаваше онова, което щеше да се случи. Постепенно започнахме да се изкачваме под леко наклон, а зелената и свежа растителност премина в суха слама и изсъхнала трева. Оказахме се до самия околовръстен път, от него ни делеше само една мантинела. Истината е, че не бяхме глупави и много добре знаехме накъде отиваме, но авантюристичният ни дух ни гъделичкаше, а ние бяхме привлечени от непознатото и жадуващи да го опознаем. И така, вървяхме до самата мантинела, на границата между нашето Райско кътче и външния прашен свят. Колите бръмчаха и надуваха клаксони. Петте вървяхме в индианска нишка – водеше Вики, последвана от Мени, след нея Цвети, аз и накрая Дими. Погледът ми се спря върху  пътя, по който вървяхме. Пред мен Цвети направи една стъпка. Точно на сантиметър от мястото, на което беше стъпила, нещо черно, дебело колкото бутилка от половинлитрово шише, нещо пълзеше, изпълнявайки зигзагообразни движения. В секундата, в която го видях, сякаш кръвта ми се смрази. Сякаш сърцето ми, обзето от страх и паника, изпищя:

- ЗМИЯЯЯ!!!!!!!

Всичко се случи много бързо. Разбягахме се с писъци, като се разделихме на две групи, и тръгнахме в противоположни посоки. Мени (която имаше навика да се смее във всякакви ситуации, дори и ужасяващи като тази) се кикотеше и тръгна заедно с Вики по посока, обратна на тази, от която бяхме дошли, а ние с Дими и Цвети побягнахме наобратно. Сякаш единственото, което заемаше мисълта ми тогава, беше да тичам. Да тичам, докато не се върна в познатото. От време на време спирахме и скачахме, за да изплашим потенцалните змии ( колкото и нелепи да ми се струват действията ни сега, тогава ни най-малко не виждах комичната част от цялото това нещо), а след това отново побягвахме. Нямаше и помен от приключенския ни дух. Тогава научих важен урок – колко голямо и силно нещо може да бъде страхът, независимо от какво, и как може да обземе цялата ти мисъл. Дотогава не бях изпитвала подобно нещо, и в този момент по-подходящото име за Райското кътче  беше ,,Дяволско кътче”. Но разбрах и друго – че жаждата за приключения не бива да се превръща в алчност.

Имали сме толкова много подобни преживявания, колкото ако тръгна да разказвам, би се получил цял роман. Но Райското кътче не се ограничаваше само до нелепи, забавни и рисковани случки, и името му не е случайно. Това място сякаш е различно измерение – сякаш те пренася в Пирин или Рила, докато все още си в София. С растенията, виреещи от лилави теменужки и маргаритки, през папрати и мента, та до коприва и къпини, Райското кътче беше като Райската градина. Къпините там са най-сочните и големи горски плодове, които някога съм брала. Или поне бяха. Преди две години хората разкопаха мястото, на което вирееха тези невероятни творения на природата, като ѝ  ги отнеха завинаги. Вече така се случва навсякъде и ти със сигурност си го забелязал. Но въпреки това една голяма част от Райското кътче все още си остава девствена и неопетнена. Все още си остава такава, каквато е в най-прекрасните ни спомени, и ги съхранява.

Затова обичам това място – заради хармонията и спокойствието, заради това, че сякаш е откъснато от света и грижите му, и сякаш пази най-хубавите спомени от най-прекрасните ми години. Защото е джунгла, която сякаш опитомихме и ни опитоми, направи ни свои деца и беше винаги готова да ни приеме и да ни разкрие още малко от себе си. Със сигурност още не съм я опознала напълно, но въпреки това знам – не с разума, а със сърцето си, че това е моето любимо място в София. Сега разбираш ли какво имах предвид в началото, приятелю?...

Материалът е изготвен от Габриела Маринова, ученичка в 9-та Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук