„Работилница за творческо писане – Разкажи за София: „С 47 до Банкя“

826 преглеждания

Пътепис на Ирина Тилова, ученичка в 18. СУ „Уилям Гладстон“, гр. София

Монотонното тракане на автобуса изведнъж стана още по-силно. Седалките се разклатиха и неволно си ударих главата в прозореца до мен. Дупките по пътя с лекота успяха да ме събудят от дълбокия сън. Сякаш ми напомниха да се загледам в заобикалящата ме природа, която тук-таме беше украсена с някой склад или завод. Земята беше все още зелена, а по небето тепърва се появяваха първите слънчеви лъчи за деня.

Въпреки ранния час имаше достатъчно коли, че да се образува малко задръстване на Околовръстния път. Без съмнение всички те отиваха към Банкя, за да си отдъхнат от града и да се заредят с нова енергия за идната седмица. По същия повод и аз бях тръгнала натам.

Не за първи път отивах към Банкя. Причината, по която винаги се връщах беше спокойствието, което поглъщаше всички улици. Макар, че беше само на половин час разстояние от града, Банкя изолираше всяка грижа. Слагаше край на шума, идващ от София, за да усетиш тишината и уюта, скрит между боровите дървета.

-        Който е за центъра на Банкя, тук трябва да слезе. Иначе отиваме към Градоман…-изнервеният глас на шофьора огласи автобуса.

В този миг, заедно с всички баби, които се връщаха от ранен пазар в София, слязох и аз. Свежият полъх се заигра с косата ми, разроши я и отнесе погледа ми към парка на Банкя, където се намираше и старата баня.

Преди години централната баня беше потънала в забрава. С всяко парче паднала мазилка историята й си отиваше. Сякаш споменът за някогашната й слава беше затрупан дълбоко в съзнанието само на онези, които са гледали Георги Калоянчев в ролята на Бай Ганьо, който посещава виенската баня. Сега обаче в 2023 година банската баня можеше да се нарече истинско европейско съкровище, защото беше реновирана. Прясно боядисаните й стени отразяваха нежно слънчевите лъчи, които пък от своя страна рикошираха във фонтана пред фасадата й.

Колкото повече се приближавах до фонтана, толкова по-странен изглеждаше. Очертанията му бяха някак размити, а от водата като че се разнасяха изпарения. Помислих си, че може би този тайнствен ефект се получава от високата температура на минералната водата, но истината беше надхвърлила въображението ми. Фонтанът беше покрит с пяна. Сапунените балончета се бяха разпръснали чак до цветята, които го заобикаляха, a измежду тях единствено се подаваше опашката на металния делфин върху, който седеше скулптурата на момченцето пазител на шадравана. Гледката беше толкова сюрреалистична, че би могла да бъде основен мотив в творбите на Пикасо. Символ на новото начало или пък на чистотата, се зачудих…Дали пък насапунисаният фонтан не беше дело на Алековия Ганьо, който в цялата си колоритност, просто е изпуснал сапуна си на дъното на шадравана?

След разходката в парка се отправих към вилната зона на Банкя, която ми беше любима. За да стигне до нея човек трябваше да изкачи най-голямото нагорнище на градчето. За пореден път този баир ме остави без дъх и освободи съзнанието ми от всяка мимолетна мисъл. Сякаш без команда, краката ми все по-силно желаеха да достигнат до върха на нагорнището, където щях да отворя дробовете си за още по-чистия въздух.

Така се озовах на улица Ропотамо. Малка, но толкова жизнена улица, че всички деца се бяха събрали да играят тук, докато бабите им кротко ги наглеждат. Глъчката, която се вдигаше, озаряваше всеки двор, та дори и онези изоставените, които бяха същински джендем.

В далечината се виждаше огромно здание, което сякаш с перо нежно погали любопитството ми. Какво ли имаше отвъд него? Глождена от този въпрос продължих право натам. Нещо ми шептеше, че там ще открия още по-голяма магия. По пътя къщите ставаха все по-стари. Оградите бяха ръждясали, а на всяка една от тях имаше поне по един некролог. Въпреки това, бяха останали малки знаци от живота, разигравал се тук преди години. Табелките, на които пишеше образцов дом, все още гордо хвалеха къщите. Бяха се превърнали в техни рицари, защитаващи някогашното им ярко съществуване. Освен това, колкото повече се доближавах до любопитното здание, толкова повече къщите намаляваха. Между тях се откриваха големи празни пространства, покрити с изсъхнала трева.

Най-накрая стигнах и до мистериозното здание, което се оказа, че било просто изоставения строеж на поредната свръхголяма чорбаджийска къща. Зад него обаче се простираше обширно поле, непокътнато от човешка ръка. Поле без край, което плавно се сливаше с небето и всяко стръкче трева в него сякаш се усмихваше бодро на слънцето. Пчели и пеперуди летяха ниско, а от някъде се чуваше и тихо тананикане. Навих ръкавите си и се потопих още по-дълбоко в непознатото поле. Онова тананикане стана още по-отчетливо и придоби вид на някаква песен. Приближих се още повече до песента и тогава я видях.

Пред мен стоеше една старица, която обираше последната за сезона мащерка. Дрехите и бяха износени, но повече от прилежащи на модата. Беше облякла един голям суитчър, който скриваше слабото и тяло, а на краката си беше сложила розови маратонки, сигурно завещани от някоя внучка. Въпреки, че не казах нищо тя усети присъствието ми, но не се стресна. Обърна се и с лека усмивка каза:

-        Рядко идват хора тук.

-        Аз случайно дойдох, онзи стоеж ми стана любопитен и затова се озовах тук…

-        И аз случайно я намерих полянката. – засмя се и продължи – само дето аз не от строежа, ами от лудостта ми го открих това място. Не им вярвам на купешките чайове, та идвам тук, мащерка да си бера. Искаш ли да ти дам малко?

Тя остави билката в ръцете ми, поогледа ме малко и довърши разказа си:

-        Идвам тука, че ми е близо, а и спокойно. Люлин и Плана можеш да видиш, колите не се чуват, общо взето си е земен рай.

-        Така е… - съгласих се аз.- От кой край сте вие?

-        На „Ропотамо“ живея. Знаеш ли я тая улица?

-        Знам я. От там минах, много деца играят на нея.

-        Цялата махала се събира пред нас. Все викат, гонят се и скачат. – въздъхна. – Опасни са… - с насмешка заключи.

-        Често ли идвате тук? – попитах аз.

-        Често, колко да е често? Няколко пъти в годината. Като нацъфти мащерката и като ми дотегне. – сведе глава и погледна в земята. - Преди водех и внуците ми тук, ама те вече се разотидоха…

Кимнах. Тя сякаш пак се зачуди дали да ми се довери и продължи:

-        Няма място друго като това. Тук спокойствието си е спокойствие, слънцето те гали, а не пари, а мащерката е най-истинска.

В наши дни възприемахме за най-истинския чай, този който е в най-голямата и красива кутийка, а тази жена наричаше себе си луда, защото харесваше истинските билки…

-        Тук мястото се нарича „Полянката - мир на праха ми“ - засмяна продължи тя.

-        Не предполагах, че има име. - зачудено отвърнах аз.

-        Няма име. Така го наричам аз, докато още не са го превзели да строят някоя подобна глупост като тази там, дето си стои така от двадесет години. – личеше си, че това място живееше в сърцето й на почетно място. – Кръстила съм я полянката така, защото искам внуците ми да пръснат тук праха ми, за да може духът ми да е свободен, близо до вкъщи и в едно с аромата на мащерката….

В последствие ми разказа и за внуците й, който все и давали разни неща, но сега най-любими й били тези розови маратонки от най-голямата внучка, защото в Банкя не продавали никъде такива.

***

На връщане пак се качих в същия автобус, сега обаче беше почти празен. Пътниците бяхме трима, аз и една майка с детето си. Седяха зад мен и не можех да ги видя, но дочух, че детето се опитва всячески да убеди майка си, сега да поиграе с новата си играчка. Спорът им продължи не повече от десет минути, когато видях сапунените балончета да летят между сивите седалки. Явно победата беше за малчугана. Следващите минути от пътуването прекарахме в тишина и стана време да слезем, защото бяхме пристигнали в София.

Щом слязохме, детето попита майка си:

-        Мамо, каква беше тая миризма, която идваше от каката зад нас?

-        Мащерка – наум  прошепнах аз, но майка му така и не отговори.

Материалът е изготвен от Ирина Тилова, ученичка в 18. СУ „Уилям Гладстон“, гр. София, за ученическия конкурс-обучение „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“

Организатор на конкурса „Работилница за творческо писане – Разкажи за София“ е фондация „Добрият пример“, носител на правата и организатор на ученическия конкурс-обучение „Работилница за репортери“ и издател на книгата-сборник с най-добрите произведения на участниците в Работилница за репортери: „Разкажи за твоята България“

Събитието се осъществява с финансовата подкрепа на Столична община

Медийни партньори на конкурса са: bTV Media Grоup, БНТ, Bulgaria ON AIR, Euronews Bulgaria, БНР, Дарик радио, FM+, Teen Station, EspressoNews, b2b Media, BulFoto

Партньори на конкурса са: Idea Advertising & PR, Катедра „Медии и обществени комуникации“ – УНСС

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук