Вапцаров - в капана на живота

173 преглеждания

От Веселина Василева, ученичка в СУ „Проф. д-р Асен Златаров“, гр. Годеч

Едва ли има българин, който да не е чувал името на Никола Йонков Вапцаров. Още само при произнасянето му съм сигурна , че в ума ви веднага изникват някои от неговите стихотворения като „Вяра“, „Песен за човека“ (включени в стихосбирката „Моторни песни“), „Борбата е безмилостно жестока“ и други. Малцина обаче знаят, че  поетът е бил интерниран за три месеца в моя роден град - Годеч. Градът играе ключова роля в живота и творчеството му. Това е мястото, на което той взима съдбовното решение да се включи в антифашистката борба и така да поеме по пътя на безсмъртието.

Всичко започва от Соболевата акция, в която Вапцаров взима участие. Тази акция е наречена на руския дипломат Соболев , който през 1941 година предлага на България  да не се включва на страната на Хитлеристка Германия. Но след срещата става ясно, че страната ни отказва предложението. След като се разбира за това, хората от цяла България  започват да събират подписи, за да подкрепят предложенията на съветския дипломат. Един от инициаторите на подписката е и Никола Вапцаров. Така той попада в полезрението на полицията и впоследствие в дома му, в Банско, се извършва обиск. Там биват намерени две стихотворения - „Селска хроника“ (негово) и „Бунтът кипи“. Второто стихотворение е на неизвестен автор, който го е пратил на поета, за да му даде оценка. Заради тези стихотворения, Вапцаров бива арестуван и срещу него е заведено следствено дело номер 262 по чл.7 от ЗЗД:

„Та казвам аз,

понеже няма

олио

и хлябът е

от мъката по-чер,

един е лозунга:

Терора долу!

Съюз със СССР!“

(Откъс от стихотворението  „Селска хроника“)

Така през 1941 година Никола Вапцаров е интерниран като обществено опасен в Годеч, който тогава все още е бил село. Настаняват го в квартира, непосредствено близо до читалището (днес то носи неговото име), в абсолютна изолация.

Той трябва да се подписва три пъти на ден в полицията (сутрин, обед и вечер), за да е постоянно в полезрението ѝ. Само от време  на време  той успява да се вижда с брат си и съпругата си Бойка Вапцарова. На 22 юни 1941 година, докато тримата се връщат от разходка в село Туден (много им е харесвало там), чуват, че в центъра свирят немски военни маршове по високоговорителите, заради нападението на Хитлеристка Германия над СССР. Това разтърсва Вапцаров и така още същия ден той започва да пише едно от знаковите си стихотворения „Не, сега не е за поезия…“. То е  като едно прозрение за собствената му скорошна гибел:

„Те се впускат далече задружни,

помирисали някъде стръв. -

И тогаз забелязваш със ужас:

не с мастило, ти писал си с кръв.“

На 5 юли 1941 година, когато Вапцаров завършва това стихотворение, се води осъдителното му дело без негово присъствие. Един от знаковите писатели по онова време и смятан за „баща на българската фантастика“, Светослав Минков, е бил свидетел по делото. Той заявява, че Вапцаров е изключително ценен като поет и писател с голямо бъдеще. Че в нито едно от произведенията му няма нещо, което е деструктивно за държавата, всички са изписани с патриотичен дух и това е някакво недоразумение.

Така по-късно Вапцаров получава оправдателна присъда. След време обаче Светослав Минков съжалява, че е направил толкова добра защита. Защото ако не беше, можеше да осъдят Вапцаров на няколко години затвор или да му удължат интернирането, с което щеше да избегне второто дело, на което го осъждат на смърт.

Междувременно в Годеч, Никола Вапцаров се запознава с Пейчо Милушев, който е заможна и влиятелна фигура в селото. Той го взима на работа при себе си (при вършачката) и го урежда да не се подписва на обяд в полицията. Интересен факт е, че чертежите в Червеният бележник на Вапцаров всъщност са преизчисления на зъбните колела на вършачката, които Милушев го е помолил да направи. Друго, което вече се знае, е, че масичката, на която е написал стихотворението „Не, сега не е за поезия…“, както и раздавателния му картон от библиотеката, са били музейна експозиция в годечкото читалище. Днес тази масичка се намира във Вапцаровия музей в София, а картонът все още не е намерен.

Всъщност престоят му в Годеч, освен чрез фактите, които изброих досега, е основополагащ, защото тук Вапцаров взима своето решение да участва в антифашисткото движение.

Един поет, който има открита активна позиция, не може да е безучастен в такъв съдбовен  за страната момент.

Именно затова Никола Вапцаров е една от личностите, които са се запечатали дълбоко в съзнанието ми. Освен като брилянтен писател и поет, чиито стихотворения са ми любими, той е и доказателство  за това какви трябва да бъдем - непримирими, борещи се за справедливост и за доброто на останалите, независимо от цената. Хора, обичащи живота!

Отдалечени физически, но все по-близки духом

Материалът е изготвен от Веселина Василева, ученичка в СУ „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Годеч, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

Снимки: Годечки вестник „Актуален глас“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин