Всеки от нас е чувал, че „тялото не лъже“. Когато потискаме емоциите си – гняв, тъга, тревога или вина – често тялото е това, което започва да говори първо. И то не шепне – то изпраща ясни сигнали, че нещо вътре в нас остава нереализирано, нечуто, неизказано.
Потиснатите емоции не изчезват. Те се съхраняват в нас – в мускулите, в органите, в биохимията на тялото. Постепенно създават вътрешен шум, който се изразява чрез болка, напрежение, умора. И докато умът продължава да отрича, тялото започва да страда.
Продължителното игнориране на емоциите активира стресовата реакция на организма – отделят се хормони като кортизол и адреналин, които в малки дози са полезни, но при хронична активация нарушават баланса на почти всяка система в тялото. Нарушават съня, отслабват имунитета, влошават храносмилането и подкопават енергийния ни капацитет.
Болката като език на емоциите. Някои телесни симптоми се срещат особено често при хора, които системно потискат емоциите си:
- Напрежение в раменете и гърба може да сигнализира за задържан гняв, отговорности, които тежат, или непризнати усилия;
- Стомашни и чревни неразположения често съпътстват тревожност, страх или непреработена тъга;
- Сърцебиене, стягане в гърдите може да сочат към неосъзнато чувство за вина или емоционална болка, която не намира израз;
- Скърцане със зъби, стегната челюст са физическото проявление на емоции, които не сме си позволили да изкажем;
- Хронична умора е чест резултат от това, че поддържаме фасада на нормалност, докато вътрешно се борим с несигурност или тревога.
Когато не смеем да преживеем емоциите си съзнателно, те започват да ни преживяват телесно. Някои хора дори не осъзнават, че игнорират емоциите си – не защото не искат, а защото никога не са се научили как да ги разпознават. Това състояние се нарича алекситимия – невъзможност да се опишат или идентифицират чувства. При тях връзката между ума и тялото е като прекъсната линия.
Тук ключово е понятието интероцепция – способността на мозъка да „чуе“ сигналите от тялото. Хората с развита интероцепция усещат по-добре кога са гладни, кога са тревожни, кога се нуждаят от почивка. Когато тази способност е нарушена, започваме да живеем отделени от себе си.
Начини да се свържем отново. Връзката между емоциите и тялото може да бъде възстановена. Не е нужно да ставаме психолози, за да чуем какво ни казва организмът ни. Промяната започва с простото решение да обърнем внимание на себе си:
- Съзнателно присъствие – няколко минути на ден в тишина с внимание към дишането, пулса, напрежението в тялото ни помагат да усетим какво става вътре в нас;
- Писане и говорене – изказаната емоция губи своята разрушаваща сила. Воденето на дневник или искрен разговор с приятел или терапевт може да отвори врата към вътрешно облекчение;
- Движение с осъзнатост – йога, тай-чи, осъзнато движение, масажи или дори просто разходка могат да помогнат емоциите да се „освободят“ чрез тялото;
- Изкуство и творчество – музика, рисуване, танц са начини, по които несъзнателното намира път навън;
- Професионална помощ – когато не можем да се справим сами, психотерапията може да бъде жизненоважен ресурс.
Тялото помни. Тялото говори. Тялото е мъдро. То не иска да ни накаже, а да ни предупреди. Всяка болка, всяко напрежение може да бъде покана да се обърнем към себе си – не за да се обвиним, а за да се чуем. Не за да страдаме, а за да се свържем. Да бъдеш във връзка със себе си не е слабост. Това е най-дълбоката форма на сила. И ако има нещо, което тялото ни казва, когато игнорираме емоциите си, то е именно това: „Аз съм тук. Чуй ме. Почувствай ме. Излекувай ме!“.
