На 13 март излиза от печат романът „Какво можем да знаем“, дело на изтъкнатия британски писател, интелектуалец и общественик Иън Макюън. Превода дължим на Радосвета Гетова. Художник на корицата е Иво Рафаилов.
Определян като „научна фантастика без науката“, „Какво можем да знаем“ (408 стр., цена с 25% отстъпка: 11.25 евро/22.00 лв.) е и литературен трилър, и любовна история, и екологически роман, в който трите човешки времена – минало, настояще и бъдеще, се сливат в единен пълноводен поток, който тече през планетата и душите на човешките същества. Сюжетът ни отнася в бъдещето, в една Англия на XXII век, залята от придошлото вследствие на глобалното затопляне море, където на оцелели острови и архипелази животът все пак продължава, а един университетски учен е тръгнал по следите на изчезнала поема, написана през XX век, преди настъпилия хаос на планетата. Докато обикаля архивите и местата, където са се разхождали неговите герои – поетът и любимата му съпруга, на която е посветил поемата, ученият открива много повече, отколкото е очаквал – и безусловна любов, и подло предателство, и вярно приятелство, и грозно престъпление. Навлиза в света на миналото, където хората си задават вечните въпроси и невинаги намират отговорите им.
Иън Макюън се нарежда сред колосите на съвременната литература. Носител на множество национални и международни отличия, той се превърна в емблема на постмодернизма и хуманизма с романи като „Изкупление”, „На плажа Чезъл”, „Дете във времето“, „Амстердам”. „Невинният“ притежава характеристиките на образцов трилър, а „Черните кучета” третира универсалната тема за човешките взаимоотношения, за вечното надбягване на доброто и злото в самите нас. У нас са издадени още съдебната драма „Законът за детето”, романът мистификация „Операция „Сладкоугодник”, „В черупката”, своеобразен римейк на „Хамлет”, „Хлебарката“ - политическа притча, провокирана от темата Брекзит. Епосът „Уроци“ е размисъл върху хода на историята и участта на индивида, хипнотична и дълбоко хуманна хроника на нашето време.
Повечето романи на Макюън имат филмови адаптации по негов сценарий. Освен че е един от най-даровитите живи разказвачи, Иън Макюън е известен и с непримиримостта си към всякакви форми на тирания и произвол.
Из „Какво можем да знаем“ от Иън Макюън
Тук става дума за онзи вид човешка истина – на границата между фактите и художествената измислица, – която един биограф може да разкрие, разказвайки житейската история на някой друг, като по този начин я прави както своя (като приятелство), така и публична (като предателство). Въпросът е какво можем да знаем и на какво можем да вярваме, и в крайна сметка, какво можем да обичаме.
Ричард Холмс, „Д-р Джонсън и Мистър Савидж“ (1993)
I
На 20 май 2119 г. се качих на нощния ферибот от Порт Марлборо и в късния следобед пристигнах на малкия кей край Маинтурог-под-морето, който обслужва Бодлианската библиотека в Сноудония. Пролетният ден беше топъл и тих и пътуването бе минало гладко, макар че, както всеки може да се досети, спането в седнало положение на пейка от дървени летви е истинско изпитание. Тръгнах нагоре към фуникуляра с водно-гравитационно задвижване и извървях двете мили до него по една живописна пътека. Към мен се присъединиха още четирима мъже, отправили се към библиотеката, и докато скрибуцащата вагонетка от полиран дъб ни изкачваше на хиляда фута височина в планината, водих с тях непринуден разговор. Вечерях сам в библиотечната столова, след което телефонирах на моята приятелка и колега Роуз Чърч, за да я уведомя, че съм пристигнал благополучно. Тази нощ спах добре в приличната си на килия стаичка. Не бях притеснен, както при първото ми посещение, от това, че трябваше да ползвам обща баня с още седем души.
След закуска един от помощник-архивистите, Доналд Дръмонд, ме заведе до читателското ми място. Неговата област на работа включваше моя период – от 1990 г. до 2030 г., и той проявяваше силен интерес към темата ми, нелепо наречената „Втора безсмъртна вечеря“ и свързаната с нея прочута изгубена поема, „Сонетен венец за Вивиан“ от Франсис Блънди. Добре беше, че има кой да ми носи разни неща от стелажите, но се напрягах от добронамереността на Дръмонд и от навика му да спира изведнъж насред изреченията си след маловажни части на речта като предлози или
определителни членове, и да стои със зяпнала уста. Подозирах, че е страшно умен. Твърде често споменаваше четиринайсетгодишната си племенница – истински вундеркинд в областта на математиката. Искаше да черпи информация от мен, което подсказваше, че самият той пише нещо. Аз усложнявах нещата с прекалено любезното си поведение, с което се опитвах да прикривам неприязънта си.
Както му бях заръчал, той донесе на работната ми маса дванайсетте тома дневници на Вивиан Блънди от архива ѝ, който, по неизяснени досега от изследователите причини, някога е бил скътан в архива на съпруга ѝ – като в торба за малкото на двуутробен бозайник. Веднага щом останах сам, отворих херметично затворената кутия и извадих петия том. Прелистих на трийсет и втора страница. Имах нужда да видя това отново. „Нещата между двама ни с Франсис се успокоиха. Тук съм предимно щастлива – истинско постижение“. Има предвид трагичния случай с първия ѝ съпруг, Пърси, който е страдал от болестта на Алцхаймер.
Вярвала е, че Франсис я е обичал, и въпреки че и двамата не са били млади, а и той е бил с десет години по-възрастен от нея, са водили „приличен сексуален живот“ и винаги са имали богати теми за разговор. Никъде в дневниците си тя не изразява съжаление, че се е омъжила за великия поет, въпреки че той е прекарвал много време в кабинета си. На друго място е записала: „Чудя се дали понякога не изпитвам насладаот това, че не го харесвам“. В седми том вече са женени от девет години. В началото се е държала „разумно“, правила е проучвания за втората си книга, която по-късно изоставила. Докато работела в Оксфорд, публикувала литературна биография на поета Джон Клер – преработка на докторската ѝ дисертация. Преподаването ѝ харесвало. Няколко години по-късно съдбата ѝ предизвикала удивление сред приятелите ѝ. След поредица решения, взети от самата нея, се озовала над малка долина в една провинциална част на Глостъшър – без платена работа, на четири мили от най-близкото село, в един огромен хамбар със седем хиляди книги. Никога не би могла да предположи, че ще изостави кариерата си, дори призванието си, за да служи на един чужд гений.
През един ранен следобед на месец октомври 2014 г., „с бучащия в дървото пред прозореца ми силен вятър“, Вивиан Блънди е била в кабинета си, разположен в една отделена от Хамбара преустроена стара мандра. Може би е правела списък на продуктите, необходими ѝ за вечерята, която е щяла да приготви на следния ден, за да отпразнува рождения си ден. Щяла е да сервира ястията на група от осем поканени приятели. Вероятно вече е била замислила как да ги подреди на масата. По-късно вечерта са щели да слушат мъжа ѝ, който щял да прочете дългата си нова поема – подарък за празника ѝ. Пазаруването и готвенето не са били действия на смирена домакиня. Вивиан е имала щедър характер и е обичала да доставя удоволствие на другите. Приготвянето на вкусни ястия ѝ е доставяло наслада. Изрядното домакинство ѝ е носело удовлетворение. Франсис никога не я е принуждавал да му стане секретарка, никога не я е поощрявал да се откаже от кариерата си, въпреки че това очевидно го е устройвало. При всяко последващо действие тя е взимала решенията си по своя собствена преценка, макар че в днешно време причините ѝ да изглеждат не особено убедителни. Този процес е продължил с години. В миналото е работела като преподавателка в Оксфорд, предстояла ѝ е професура, после е минала на почасова работа, след това станала хоноруван лектор в едно американско лятно училище и започнала втората си книга, докато не решила, че книгата няма бъдеще. Изоставянето на проекта почувствала като истинско освобождение. Смятала, че всичко е под контрол. Но се изненадвала от това, че в грижите за първия си съпруг, а след това и в борбата си за лична свобода, в разочарованието си от университетската администрация или в преклонението си пред поезията на Франсис Блънди се е лишила от амбиция, заплата, обществено положение и постижения.
Може би дневниците ѝ са попаднали сред книжата на поета в Бодлианската библиотека в Оксфорд и по-късно в Сноудония поради стечение на обстоятелствата или поради невъзможността да се вземат мерки навреме. Преди години някой библиотекар трябва да е разделил съпруга и съпругата в отделни, подредени една до друга кутии. Обръщал съм специално внимание на факта, че Вивиан споменава рядко и с тъга съпруга си Пърси Грийн – лютиер, за когото се е грижила с любов и който е починал вследствие на лошо падане. Много от записките ѝ са озадачаващо делнични и не дават информация на изследователите на Блънди и на другите интересуващи се относно това, което най-много искат да научат за вечерта на рождения ѝ ден – за прочутата, посветена ѝ поема, и какво е станало със специалния екземпляр, единствения екземпляр, подаръка, който съпругът ѝ е връчил, след като го е прочел пред другите.
Можем да предположим, че през следобеда, когато е съставяла списъка с продуктите, тя е изминала осем мили с колата до пазарния град Сайрънсестър, за да вземе от месаря „пет чифта почистени, неестествено тлъсти пъдпъдъци“. Щяла е да ги увие в бекон и да ги изпече с червено вино и билки, заедно с манатарките, набрани в буковите гори на Чилтърнските възвишения и донесени в Хамбара от неин приятел. Купила и осем паунда картофи за фурната и още, от същия магазин, три карфиола, чиито цветчета щяла да сготви на следния ден в голям тиган за паеля със „зехтин, чесън, нарязани на ситно зелени люти чушлета, аншоа, чери домати, черен пипер, мащерка и галета“. Така е било в онези времена.
На връщане към къщи еднопосочният селски път бил препречен от едно младо дъбово дръвче, повалено от октомврийската буря. При устието на река Севърн ветровете бушували със скорост от 105 мили в час. Тя и още един шофьор – фермер, когото бегло познавала, вдигнали дървото и „го положихме в избуялата трева грижливо, като труп, какъвто мисля, че беше“.
Сред битовите подробности се прокрадват откъслечни изблици – безрадостни, тихи пориви на искрени чувства, обикновено подминавани от търсачите на информация за Франсис Блънди. Намерих един пример, пак в петия том. Ръкописните букви са наклонени напред и са по-дребни от останалия текст. Пунктуацията е по-свободна. „Никога не съм го мразила. Никога! Но...“ Бихме могли да се опитаме да разгадаем недовършеното последно изречение или да се вгледаме във втората буква на „но“, сякаш тя би се завъртяла на пантичките си като капаче на шпионка и би разкрила едно разочаровано сърце, свито от пропуснати възможности.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
