Модерна ли е патриотичната епидемия?

1279 преглеждания

Есе на Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер“, гр. София

Някога замисляли ли сте какво би станало, ако Паисий Хилендарски се телепортираше в 21.век и зададеше въпроса си „О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?“ днес? Дали облика на нашата свободна, демократична, развита страна би срещнала тогавашните му представи за бъдещето й след робството? Защото, нека не забравяме - за нас това може да е минало, но за него… за него е било бъдеще.

Бъдеще, за което той е вярвал, че ще бъде изпълнено с победи и славни подвизи и героизми. Блянът му в крайна сметка се осъществява, България се освобождава и поема по пътя на прогреса и развитието, бързо набирайки инерция. След Освобождението обаче настъпва масова апатия и равнодушие към този факт, хората приемат за даденост това, което само до преди момент е било само неясна мечта. Тази тенденция, макар и със „сменена кожа”, витае из родния въздух и днес, изпълвайки дробовете на повечето сънародници не само с безразличие към миналото, но дори и с възмущение към настоящето, а пък Паисиевият въпрос, зададен днес, щеше да получи изключително категоричен отговор: поради престъпността, поради бедността и безработицата, поради корупцията… Списъкът е дълъг. И се допълва с всеки изминал ден.

Като резултат от проблемите в ежедневието, повечето българи са развили у себе си неприятната склонност да бъдат като Алековия герой Бай Ганьо - да говорят за българското с патос и преклонение само когато има повод за гордост от това, пишейки се патриоти и биейки се в гърдите с думите „Булгар, булгар!“ - и буквално, и преносно. Същевременно ако се случи нещо негативно или пък някой направи „гаф”, както обичат да наричат действията на родните политици, болшинството българи са готови да демонстрират изключително богатия си речников запас, впрягайки го в цветущи изказвания за държавата и управляващите я. Те търсят в българската история само грешките на политиците, недостатъците на българския гражданин, дефектите в развитието ни. Недоволството у нас се е превърнало в национален спорт. А то пък от своя страна върви ръка за ръка с очернянето на миналото, слагайки ударението върху загубите и пораженията и разрушавайки и без това нестабилните основи на приемствеността между поколенията, за която иначе всички са много загрижени.

Защото неуважението към който и да било период от нашата история има фатални последици за самосъзнанието на българите. Разпространеното схващане и като цяло самата логика, че българите са били под робство пет века и затова няма как да не са си останали с робската психология е не само лековерна, но и неправилна. Защото нещата могат да се погледнат и от друг ъгъл. През цялото време на робството, цели 500 години, българите са съумели да опазят в мнозинството си своя език и своята религия, не са се претопили и изчезнали като народност, борили са се с религиозни, образователни и политически средства, както и с оръжие в ръка, за опазване на своята идентичност и свобода.

Това обаче бива осмисляно само от по-възрастните поколения. За младите сякаш миналото е твърде далечно, за да бъде повод за гордост. Те не могат и да си представят какво е да живеят през тези времена, тъй като са родени и израснали в такива на свобода и демокрация. Времена, в които се водят спорове дали било робство, или присъствие. Вазов да не би да си е озаглавил романа си „Под присъствието”?! Помислете пак. Така младите биват въвлечени в един исторически водовъртеж от объркани факти и следва да черпят самочувствие например от подвизите на хан Крум Страшни, от „вдигалия шум край Босфора“ Симеон Велики, от разпрострелия България „на три морета“ Иван Асен ІІ и т. н. В по-близките до нас времена самочувствие на нас, гражданите пък следва да ни дава „славната българска армия“, която „няма загубена битка“ (въпреки, че държавата ни губи всички войни през ХХ век).

Арсеналът и за маса е горе-долу същият. Историята и миналото са едни от темите, които няма как да не бъдат повдигнати от всеки един себеуважаващ се българин на маса - мястото, където  всички изведнъж стават преизпълнени с патриотични чувства. Картина, разиграваща се отново и отново, толкова прилична на тази от „В механата”, че чак Ботев би получил дежа вю.

Така нареченият „трапезен” патриотизъм - една истинска епидемия у нас, взимаща все повече и повече жертви, които се осъзнават чак в късен стадий на заболяването, чийто пикове обикновено настъпват покрай официални празници. Забелязали сте как през пролетните месеци броя протестите и митингите скача драстично и българи изведнъж се сещат за правата си? Ако пък чуете от някой балкон „Горда-а-а Стара-а-а планина…” да заглушава песента на първите престрашили се птички, погледнете си календара - явно вече наистина е март. И то не кой да е март, а 3-ти март – нацията за поредна година я е обзела патриотична треска. Знамена висят от терасите, в автобуса се качват хора с трикольорни бомбета, междувременно голям обем българска поезия и проза, „България на три морета” и прочувствени цитати от ранга на "Гордейте се, че сте българи, защото винаги ще сте българи и да сте българи е българско!" засипват социалните мрежи, където хората вече сами се сещат, че май беше важно да се пише на кирилица или нещо такова бяха чували преди време. На 4-ти март обаче нещата си влизат обратно в руслото и се продължава с недоволството за всяко нещо; с критиката, събрана в израза „българска работа” и същевременно и с омразата към всичко, което не е българско. И всичко това, придружено от непрекъснато повтаряне на мантрата „Българките са най-красивите жени в света и интернетът ни е най-бързият”, както и проявата на силен афинитет към скарата, ракията със салатата и фолклора. Характерна черта на практикуващите този занаят е тяхната силна вяра в схващането, че българите превъзхождат всички други народи и най-силното доказателство за това е, че най-много носим на пиене. Повод за него, разбира се, е любовта към майка България.

Лесно обаче е да пиеш, да пееш и да се зъбиш на султана - особено откакто няма султан. Затова и патриотизмът у нас е трапезен, кръчмарски - ядене, пиене, пеене, сбиване - и в крайна сметка наяве - никаква промяна на живота. Точната дефиниция на понятието „лъжепатриотизъм”. И въпреки всичко - вярвам, че в сърцата на някои българи все още тлее искрата на родолюбието. Искрата, която именно миналото - съкровищницата на нашия роден край, непрестанно разпалва. Малко ли открития са направени от български учени? Малко ли постижения има българската нация? Цял свят ги знае и ги използва, а ние сами сякаш отказваме да ги забележим и оценим, вторачени в проблемите.

Да, проблеми действително има. И преди е имало. И винаги ще ги има. Но миналото в този смисъл е един резервоар от събития, едно хранилище, от което да черпим нови и нови ресурси и да намираме начини как да не повтаряме старите грешки. „Историята е полезна не защото четем в нея миналото, а защото четем в нея бъдещето.” е казал Жан Батист Сей. А пък в бъдещето трябва да се впуснем със самочувствие. Самочувствието, че сме българи. Самосъзнанието, че принадлежим към тази нация. И гордостта, която този факт поражда у нас.

Защото не можем да говорим за национална гордост, когато се срамуваш от националната си принадлежност, и като заминеш за чужбина, правиш всичко възможно да прикриеш факта, че си българин. Затова в днешно време и масовата употреба на миналото е като съвременна мода. А употребата му трябва да е по предназначение, а именно - източник на национална гордост.

Защото миналото е поука. Защото миналото определя бъдещето. А бъдещето се прави днес.

Материалът е изготвен от Калина Александрова, ученичка в ЧНГ „Ерих Кестнер“, гр. София, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин