Нещо за четене: „Книгата на изгубените имена“ от Кристин Хармел (откъс)

194 преглеждания

Базиран на реални събития от Втората световна война, романът разказва за смелостта да останеш верен на себе си

През Втората световна война стотици фалшификатори на документи рискуват живота си, за да помогнат на хиляди еврейски деца да избягат от ужаса на концлагерите.

Тяхната изумителна история оживява в базирания на реални исторически събития бестселър „Книгата на изгубените имена“ от Кристин Хармел, който бързо завладя читателските сърца и се превърна в универсален разказ за любовта, саможертвата и силата на човешкия дух.

Една сутрин Ева Траубе подрежда книги на рафтовете в обществената библиотека във Флорида, когато погледът ѝ попада на снимка във вестник, който някой е оставил отворен наблизо. С притихнало сърце Ева разпознава на снимката „Книгата на изгубените имена“– книга, която е виждала за последен път преди повече от 60 години. Книга, за която е смятала, че е изчезнала завинаги. И която е била всичко за нея. 

Статията във вестника разказва за германски библиотекар, който иска да върне откраднатите книги от нацистите при истинските им собственици. А „Книгата на изгубените имена“ е особено ценна, защото съдържа своеобразен код, който никой не може да разгадае. 

Само Ева притежава отговора – но дали ще има сили да се върне към спомените от най-мрачните години в живота си, които всячески се е опитала да забрави? 

Когато през 1942 г. нацистите отвеждат баща ѝ, който е евреин от полски произход, Ева и майка ѝ са принудени да избягат от Париж с фалшивите документи, които тя сама изготвя. Двете намират убежище в малко планинско градче в така наречената свободна зона във Франция. 

В Ориньон Ева се запознава с местните членове на Съпротивата и открива, че талантът ѝ умело да фалшифицира документи може да помогне на хиляди еврейски деца да преминат границата с Швейцария и да се спасят от сигурна смърт. 

Сред жестокостите на войната младата жена открива призванието си, а заедно с него и любовта – в лицето на мистериозния фалшификатор Реми. И няма друг избор освен да се бори за тях с всички сили, които са ѝ останали. 

Но ще успее ли Ева да се пребори за собствената си идентичност в свят, който иска да я заличи изцяло? И възможна ли е изобщо любовта в лицето на най-големия ужас?

В духа на „Френският фотограф“ на Наташа Лестър, „Докато Париж спеше“ на Рут Дрюар и „Славея“ на Кристин Хана, „Книгата на изгубените имена“ e трогателен исторически разказ за смелостта да останеш верен на себе си дори и при най-невъобразимите обстоятелства.

Емоционален и докосващ, романът на Кристин Хармел разказва за една по-малко известна част от историята на Втората световна война, която не бива да бъде забравяна. 

Из „Книгата на изгубените имена“ от Кристин Хармел 

- Добре дошла в библиотеката ни - изрече отец Клеман и затвори вратата.

Оглеждайки помещението, Ева зяпна от изненада. Имаше чувството, че сънува. Върху цялата отсрещна стена на библиотеката имаше еднометрови витражи. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през тях, обагряха в пъстри цветове книгите с кожени подвързии върху рафтовете. В средата на помещението имаше дървена маса и два дървени стола.

Очарована, Ева протегна ръка към рафта, който се намираше вдясно от нея, и извади една книга. Беше с оръфана по ръбовете кафява кожена подвързия, а на гръбчето ѝ сред избелели златисти цветя беше изписано заглавието: „Послания и евангелия“. Изпълнена с благоговение, Ева прокара пръсти по корицата. Книгата вероятно беше на двеста години.

- Книгата е издадена през 1732 година - изрече отец Клеман, сякаш бе прочел мислите ѝ. Ева вдигна очи. Свещеникът ѝ се усмихна и посочи към рафтовете. - Повечето книги са отпреди Френската революция. Църквата е много стара и библиотеката е едно от най-ценните ни богатства. Тя е любимото ми място. Идвам тук винаги когато се нуждая от утеха. Мислех си, че може би ще ви хареса.

- Прекрасна е - прошепна Ева, забравяйки за миг, че трябва да е предпазлива. Където и да се намираха книгите, тя винаги се чувстваше добре сред тях. - И вие може да идвате тук по всяко време? - попита и неохотно сложи книгата на масата. Нямаше търпение да разгледа останалите по рафтовете.

Отец Клеман се засмя.

- Да.

Ева погледна към него и се усмихна. Лицето на свещеника беше открито и ведро и тя се чудеше дали и той като нея е омагьосан от библиотеката.

- Защо ме доведохте тук?

- Мислех си, че можем да си помогнем един на друг.

Ева отново стана предпазлива.

- Един на друг? Усмивката на отец Клеман беше изчезнала и макар че погледът му бе благ, в него се четеше несигурност. Той сякаш подбираше внимателно думите си.

- Носите ли документите си? Бих искал да ги видя.

- Защо? - Ева отстъпи назад към затворената врата. Възможно ли беше тази великолепна библиотека да се окаже капан? Кратък проблясък на съвършенство, преди капанът да щракне?

- Както вече ви казах, госпожице, няма да ви сторя нищо лошо. - Отец Клеман се поколеба, преди да продължи: - Добре, ще бъда директен. Нуждаем се от някой, който притежава рисувателни умения.

- Рисувателни умения?

- Рисувателни умения, с които може да бъде заблуден дори и най-бдителният полицай и които ще помогнат на невинни хора да продължат да живеят свободно.

- Не разбирам за какво говорите.

Отец Клеман се почувства неловко.

- Все повече хора се нуждаят от услугите ни и вече не сме в състояние да помогнем на всеки, който се обръща към нас. Госпожа Барбие е мой сътрудник. Според нея талантът ви може да ни бъде полезен.

Ева си пое дълбоко въздух. Чувстваше се така, сякаш ѝ предстои да скочи от висока скала и няма връщане назад.

- Фалшифициране на документи ли имате предвид? Отец Клеман се взря в Ева.

- Да, госпожице. Питам ви отново: може ли да видя документите ви?

Ева извади безмълвно документите от джоба си и му ги подаде. Докато свещеникът ги разглеждаше, челото му се набръчка и тя отново се чудеше дали не допусна грешка, като му се довери. Най-накрая той вдигна очи.

- Документите ви са фалшифицирани много добре. Госпожица Фонтен, нали?

- Да. Така пише в личната ми карта.

Отец Клеман се усмихна.

- Силно съм впечатлен, госпожице Фонтен. Признавам, че след като видях документите ви, осъзнах, че още по-отчаяно се нуждая от помощта ви.

Ева се чудеше дали не би могла да помогне и на други хора да избягат, както бяха избягали двете с майка ѝ, но не беше в състояние да мисли за това, докато животът на баща ѝ беше в опасност.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук