На 27 юни излиза бестселърът „Без вина“ (376 стр., цена: 24 лв., цена при предварителна поръчка: 18 лв.), трета книга от световноизвестната поредица „Убийствата на остров Сандхамн“, дело на една от най-завладяващите скандинавски писателки - Вивека Стен. Преводач на книгата е Стела Джелепова. Художник на корицата отново е Живко Петров.
Малкият шведски остров Сандхамн винаги е бил убежище за адвокат Нура Линде. С назряващи проблеми в брака си, тя намира удобствата му за по-добре дошли от всякога, дори в разгара на зимата – докато двамата ѝ малки сина не се спъват в отрязана ръка в гората. Зловещото откритие на момчетата отново ще свърже Нура с нейния приятел от детството Томас Андреасон, сега детектив в местната полиция. Когато крайникът е идентифициран като принадлежащ на двайсетгодишна жена, изчезнала безследно месеци по-рано, това, което се е смятало за обикновено бягство от дома, придобива съвсем нов характер.
Родена през 1959 година, шведската писателка Вивека Стен е юрист по образование и до 2008 г. пише само специализирана литература, след което излиза дебютният ѝ роман „В тихи води“, поставил начало на серията трилъри „Убийствата на остров Сандхамн“ с криминалния инспектор Томас Андреасон. Някъде на красивия и идиличен остров се разхожда убиец и Томас ще вложи цялата си енергия в разрешаването на случая. Помага му дългогодишната му приятелка от детството Нура Линде, която прекарва летата си на острова. У нас е издадена и втората книга – „В тесен кръг“, където изневери, корупция, скандали и жажда за власт са преплетени с тънък усет за напластяване на напрежението.
Към момента поредицата на новата кралица на скандинавския трилър се състои от 10 романа, преведена е на над 20 езика и жъне огромен успех по света. Така Вивека Стен се нарежда до други две знаменити шведски авторки на криминална литература - Камила Лекберг и Лиза Марклунд.
Из „Без вина“ от Вивека Стен
1
Мариане се спря като закована в антрето. Обувките бяха в пълен безпорядък. Тя механично се наведе да ги подреди в спретната редичка. След това се вторачи в празното място, където трябваше да са светлите боти „Тимбърленд“ на Лина.
Липсата им я уплаши. Защо Лина не се е прибрала тази нощ?
Разсеяно вдигна една захвърлена в ъгъла шапка. Дъщеря ѝ пръскаше вещите си навсякъде, не познаваше никакъв ред. Но поне можеше да звънне, ако смята да нощува другаде.
Ами ако ѝ се беше случило нещо?
Тази мисъл се загнезди в ума на Мариане, затрудни дишането ѝ.
Ами ако е паднала с колелото и е пострадала? В това време велосипедите често поднасяха. Наесен тесните чакълени пътища ставаха хлъзгави. Тя беше предупредила Лина да внимава, когато ходи при семейство Хамарщен в Трувил.
Тревогата нахлу против волята ѝ. Сърцето туптеше все по-бясно и по-бясно, зави ѝ се свят.
Успокой се – повтаряше си. – Дишай.
С разтреперени крака се добра до уютната кухня в рустикален стил и се тръшна на най-близкия стол. Миналото лято беше боядисала мебелите – свърши го долу, на пристана, на слънце. Лина ѝ помагаше. Опръска банския си с боя и това разсмя и двете.
Мариане стана, взе чаша от шкафа над мивката и пи малко вода. Дишането ѝ се поуспокои. Естествено, че Лина още беше при семейство Хамарщен. Там трябваше да е. Къде другаде?
Добре познатото клокочене на кафемашината върху кухненския плот ѝ подейства утешително. Щеше да си свари кафе и да го изпие спокойно. Дотогава щеше да удари осем. После вече можеше да се обади на Хана Хамарщен, за да се увери, че Лина е нощувала там и просто е пропуснала да я предупреди.
Точно както постъпват младите момичета.
Двете щяха да се засмеят дружно, както правят майките, когато децата им се държат по начин, потвърждаващ всичките им предразсъдъци.
Тя щеше да се усмихне засрамено, задето си е позволила да се паникьоса така, а Лина щеше да я сметне за типична майка орлица.
„Стига с тези твои тревоги, мамо – така щеше да каже. – Не ставай такава. Разбери, че вече съм голям човек.“
Хана обаче щеше да ѝ влезе в положението. Всички майки се безпокоят. Особено когато имат дъщери. Неизбежно е.
А си беше въобразявала, че с безсънните нощи ще се приключи, когато Лина порасне. Колко е грешала само! В днешно време, докато лежеше будна и не можеше да затвори очи, докато Лина не се прибере, понякога копнееше за детските ѝ години. Тогава най-лошото, което можеше да очаква, бе дъщеря ѝ да се събуди заради кошмар. В тези случаи стигаше само една прегръдка, евентуално и купичка овесена каша. Ако и това не свършеше работа, тя я вземаше в двойното легло и детето заспиваше веднага. Вярно, то се отплащаше с ритници и лакти в гърба чак до сутринта, но това не беше нищо в сравнение с човъркащото безпокойство от последните години.
Кафемашината изпиука.
Тя пак погледна часовника. Осем без петнайсет. В осем щеше да се обади. Нито минута по-късно. Часът беше доста ранен, но не можеше да чака повече.
Любимата ѝ синя керамична чаша стоеше най-отпред в шкафа. Само като я видя, си възвърна усещането за нормалност. Две бучки захар и повечко мляко – кафето беше готово. Сладко и силно, точно както го искаше. Сега вече ѝ стана по-добре.
Мариане се усмихна. Какво изобщо си беше въобразила? Какво пък би могло да се случи в Сандхамн – остров, който Лина познаваше като пръстите на ръката си. И насън можеше да намери пътя към дома.
Между Трувил в източния край на острова и тяхната къща в селото имаше около два километра. Какво толкова може да стане за такова кратко разстояние?
Тя отпи малко кафе и поклати глава. Защо се беше наплашила така? Лина не за първи път преспиваше у най-добрата си приятелка и забравяше да се обади. Сигурно беше окъсняла и се беше стъмнило. По-лесно е било да нощува при Луис. Особено след като навън е станало тъмно като в рог. За улично осветление и дума не можеше да става, а повечето къщи вече бяха зазимени. Въпреки че беше започнала есенната ваканция, в малко вили имаше хора.
Мариане разсеяно бъркаше с лъжичката голямата чаша. Захарта се беше утаила на дъното. Тя хвърли поглед към старата печка на дърва, която запазиха и след ремонта на островната къща, наследена от майка ѝ.
Снощната жарава беше угаснала, но зидарията не беше съвсем изстинала. Чудно беше колко дълго се задържа топлината.
Тя стана, за да донесе дърва и да запали огън. През есента и зимата беше особено уютно да закусваш до пращящите пламъчета. Когато духаше севернякът, ставаше страшно студено. Тогава се радваха, че имат и тази, и старовремските кахлени печки в трапезарията и в хола.
Тя пак погледна часовника. Три минути до осем. Не можеше да чака повече. Вдигна слушалката и набра номера.
– Ало – отговори сънен глас след третия сигнал.
Хана.
Мариане веднага съжали. Беше я събудила без никаква нужда.
– Здравей, Мариане е. Извинявай, че те безпокоя. Само исках да попитам дали Лина е при вас. Тази нощ не се е прибрала и разбира се, така и не ми се обади. Знам, че е глупаво от моя страна, но исках да проверя дали всичко е наред.
Отговори ѝ мълчание.
Трая само секунда, но ѝ се стори твърде дълго.
Пак ѝ стана трудно да си поеме дъх.
– Лина не е тук. Тръгна си вчера към десет. Не се ли е прибрала? – Изненадата в гласа на Хана беше явна. – Чакай да проверя.
– Добре – прошепна Мариане. – Провери, моля те.
Хана остави слушалката и изчезна някъде. Мариане стискаше телефона толкова силно, че пръстите я заболяха.
Най-после Хана се върна.
– Не, правилно съм разбрала – потвърди тя. – Не е тук. Луис казва, че след филма си тръгнала с колелото. Сигурна ли си, че не си е в стаята?
Мариане не успя да отговори. Опита се да изрече някаква дума, но езикът не ѝ се подчини. Причерня ѝ пред очите.
Къде беше дъщеря ѝ?
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
