Врачанските „музовири”

2651 преглеждания

Врачанските „музовири”

Извънредни новини: „Отново катастрофа във врачанско”. Последният път, когато прочетох това,  беше на 3ти март. През целия ден по телевизията даваха как се отбелязва празника и изобщо създаваха една атмосфера, която определено ме караше да се чувствам горда, че съм българка. Изведнъж, на фона на всичко това, показват как не знам си какъв камион затиснал входа на някаква „никаква” бензиностанция по пътя Враца-Мездра. И тогава възкликнах, я с насмешка, я не: „Ей,пак станахме за резил!”, сещайки се за всички останали такива случаи.

Все наопаки - такава си е Враца. От всички градове и села в Северозапада, тя е най-отличаващата се- каквото лошо има, винаги ще е тук, ала какво би накарало един дубайски богаташ да поиска да прекара живота си в „най-ужасния” град в страната, където хората са вечно намръщени, груби и са способни да скарат дори двама братя?

Наслаждавайки се на красотата на Скакля, се натъкнах на разговор между две приятелки. Не успях да чуя всичко, което си казаха, но едно изречение остана в съзнанието ми: „Дубаецът дойде да купува гълъби тук и толкова му хареса, че реши да си купи къща.” Бях като втрещена и не можех да спра да мисля: „Защо?”. Болниците ни са сякаш станали жертва на бомбардировката по време на Втората световна. Ресторантите ни не предлагат нищо по-особено от евтина храна на скъпо. Стадионът - една типична джунгла, където, повярвайте ми, едва ли бихте отишли да потичате, камо ли да заведете детето си на тренировка. Изобщо липсва му какъвто и да било лукс.

Много време ми отне откриването на отговора. Главоблъсканица след главоблъсканица, докато в един прекрасен ден мартенското слънце не огряваше същата онази джунгла. Лъчите му създаваха един невероятен пейзаж достоен за, смея да твърдя, самия Пикасо.  Колкото и изостанала да ви се струва, Враца е райска градина. Няма друг такъв град в България, където направо от центъра да влезеш в планината. Неописуемо е чувството, когато качвайки се по стълбите за Хижата, усещаш хладния бриз, а въздухът изпълва не белите дробове, а душата ти.

Още по-странно е как всеки път се запъхтяваш, независимо дали можеш да пробягаш 10км. за световен рекорд или не. Може би природата извлича всичко негативно, което таим в душите си!? Често се чудя как остава толкова непокътната, когато всекидневно там има хора.Спираща дъха е гледката от горе- цяла Враца, събираща се в дланта ти. Големите, масивни сгради са се превърнали в мъничета, а хората- тях просто ги няма. Дали и въпросният е видял това, което и аз- не знам, но едно е сигурно- там усмивка озарява нещастния и спокойствие спохожда неспокойния. А Хижата е просто едно от многото такива места….

Ами Скакля, нейната красота и тайнственост привличат всекидневно туристи от цялата страна. Като сирена опияняваща пиратите, станала любима и на самия Васил Левски. През лятото на 1872 г. идва във Враца и се среща с младите революционери точно там, защото било скрито, недостъпно, но и позволяващо наблюдение място. И все пак какво накарало Апостола да създаде именно тук комитет, защо не в Монтана, Мездра или пък Видин? Той умеел да преценява хората от пръв поглед, а в тези имало нещо, една необикновена душевност, жизненост и желание за борба, които го накарали да сподели с тях идеите си и да им се довери за идеала, на който е отдал живота си - Свобода българска. Каквото и да е видял тогава Дякона, е живо и до днес - духът и ценностите на поборниците никога не са изчезвали и са дълбоко запечатани в сърцата на местните.

„Едно своеобразно племе, още не прозряло, че е XXI в.”- така би казал някой неизвестен критик, който никога приз живота си не е посещавал града , а умствените му качества са… липсващи. Скъперници,  злобари, меркантилисти – не, ние не сме такива. Може да ни видите навъсени по улиците дори леко сърдити, но това е, защото честичко сме затрупани със задачи, които решаваме в последния момент. Наричате ни лицемерни - напротив ние сме гъвкави, поставяме си цели и сме готови на всичко, за да ги постигнем. „Музовири”- категорично не, даже се чудя, от къде изобщо ви е дошло на ум, че сме сприхави или интриганти.

Тук жаргонният говор е преобладаващ, но колкото и неприятна  да звучи понякога селската реч, има нещо уникално в нея. Заслушайте се как викат, смеят се , клюкарстват, вълнуват и прочие и ще разберете каква виталност блика от тези хора. Те не са онези сериозни костюмари, които са забравили какво е усмивка и безобидна шега, а напротив  „бъзиците”, казано по нашенски, са нещо ежедневно, нужно за оцеляване в свят на тъга и нещастие. Габровският хумор е известен в цялата страна, обаче никъде никой не разказва техни вицове, а „Речнико на Баце” е наизустен. Хубавите мисли лесно се превръщат в мъдрости, когато има кой да ги оцени, а когато пък са супер забавни неизбежно тръгват от уста на уста. Така и тукашните афоризми са изключително популярни след българите.

„Смехът е показател за висше духовно развитие.”(Андерсен), а нашенци обичат да се смеят. Когато завързват разговор, винаги започват с някоя закачлива лудория и така успешно създават много нови запознанства, стига събеседниците им да „носят” на шега. Точно тук врачанинът „строшава зъбът” на всяка една клевета изречена срещу него, показвайки истинската си същност - веселата, общителната. Така „музовирът” цели 5 века се подигравал с робството, като общувал наравно и с българи, и с турци, а пък империята била изключително благосклонна към местните и града.

Странното обаче е колко „луди” всъщност са. Съдбата за тях е една стихия, която всячески се опитват да предизвикат. Гледат на нея негативно и очакват добро.Търсят винаги най-трудния път за решение на дори най-лесния проблем. Стараейки се всячески да изпъкнат, влизат в постоянни конфликти с останалите хора, на които това не им допада. Като небезизвестния Мито Орозов, създател на първата фабрика за коли в България, носител на престижни награди от световноизвестни изложения, забелязан дори от самия Хенри Форд. Всичко това му спечелва много врагове сред останалите търговци, но Орозов остава непреклонен и отстоява позициите си докрай.  В постоянният стремеж към себенадмогване, се крие и уникалността на врачанина. Него е видял и Левски, и дубаецът, него виждам и аз всеки ден в своите роднини, познати и непознати, с него съм и закърмена.

Въпреки всички упреци, градът процъфтява по един свой собствен начин - смесица от минало и бъдеще, комично и сериозно. Въпреки че улиците приличат на минно поле, скъпи коли се карат по тях. Може героите да са забравени, но все пак се знае, че е имало такива. Дори и рядко да  посещава планината, врачанинът се гордее с нея. И колкото и да обижда родното си място, се радва, че е роден и израснал точно тук- в градчето сгушено в Балкана.

Ах, този див, див Северозапад! Красив и необятен, малка райска градина пълна с чудеса. Любим ми е - лекува ми сърцето от тягостната болка, душата ми пречиства от мъка пропита, пълни ми очите, но не със сълзи а с радост, защото няма такова друго място на Земята, което така лесно да прогонва тъмнината.

Материалът е изготвен от Ани Павлова, ученичка в 11 клас на ППМГ "Акад. Иван Ценов", град Враца, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"

„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви360 Creative BulgariaУНСС.