„Абе, това булевардът ли беше?”

1241 преглеждания

„Абе, това булевардът ли беше?”

Вглъбени в задачи,забили носове в телефоните или постоянно бързащи за някоя и друга среща, сякаш животът се е превърнал в един омагьосан кръг. Задължения и пак задължения, петък вечер наргиле и чаша водка в някой бар, неделята - късно кафе, парче торта и уж най-после ден за размисъл, в който правим всичко друго освен да мислим. Движим се,а всъщност сме в  застой - телата ни изглеждат страхотно, ала умовете ни, те като че ли са празни.

Качваме се в колата - наляво, направо, малко надясно и ето ни на работа, но дали изобщо знаем имената на улиците, по които пътуваме и ако да, питаме ли се кои за бога са тези хора?

Онзи булевард „Мито Орозов” помните ли го, дългият, където до преди месеци „летяхте” с колите си гордо над ограниченията, но уви - сложиха камери. А, сетихте се?  Сега се чудите на кого е кръстен, казвате си: „Кой е този бе, за първи път го чувам, сигурно не е бил много известен?”, ала както винаги сте заблудени…

Какво е да не знаеш, да не можеш, да бъдеш спиран от обстоятелствата, но да успееш?   Как се отвръща на лошото с добро, когато животът всячески се опитва да отнеме и най-малкото щастие?  Кога човешкият дух е по-силен от ударите на съдбата?

Този Мито Орозов, скъпи читатели, е тоталният пример за кураж, мъжество и себенадмогване. Неговите файтони преди по-малко по век возели кралски особи. Той е първият отворил фабрика за коли в пределите на страната, въвел 9-часовия работен ден и един от малкото плащаш на работниците си повече, от колкото заслужават, завинаги оставащ в историята като „една необикновена и несъизмерима за конкретното време и пространство личност”. 

„Орозов!?Was IST das?-ще попита гордият столичани. Я си снеми калпака, приятелю, поклони се на г. Орозов и пожелай да се народят в България още такива труженици.”

Алеко Консатнтинов

1859 г. в семейството на Петър  и Катерина Орозови на бял свят се появява момченце, което кръщават Мито. То било като всички други деца - весело,игриво, та  дори и палаво, но ако хората пораствайки загубват тази си страна, то той остава такъв до сетния си час. Разглеждайки родословното му дърво, което води началото си още от 18 в., намираме отговора, защо това е така. Фамилното му име произхожда от турската дума „хороз”, което означава петел, и всъщност е прякор даден на дядо му. Никола (така се казвал) бил изключително буен и често си навличал гнева на турските власти. Поканен бил веднъж на едно пиршество. Късно вечерта онбашията дошъл да разтури веселбите, защото, предполага се, компанията била много шумна. Никола го успокоил и изпратил него и другарите му „по живо по здраво”, след което се качил на бурето, изкукуригал три пъти и „купонът“ продължил. След тази случка всички започнали да го наричат Никола Хорозов и от тук името на рода (в последствие било съкратено на „Ороз” за благозвучие).

Е, кръвта вода не става и Мито наследява характера на буйния си дядо.. Но не си мислете, че земният път на нашия герои е бил лесен. През 1876 г.възпитаникът на Иван Славейков е принуден да прикъсне училище, поради преждевременната смърт на баща му , който става единствената смъртна жертва на тофусната епидемия сполетяла града. Така едва на 17 г. той е натоварен с отговорността да се грижи за прехраната на  майка си и сестра си. Костадинка. Тя се ражда през 1862 г. и съдбата и е тежка - съпругът ѝ умира млад, а тя до края на живота си остава сама и бездетна

Въпреки че баща му бил кожухар, той не продължава семейния бизнес, а става чирак на „кюмбетаря” хаджи Ангел Йоцов. Какво го кара да предприеме това действие – никой не знае, но най-вероятно влечението му към машините се появява точно тогава, в тийнейджърските години. Упражнявайки железарския си занаят, Мито започва да се занимава и с революционна дейност. Увлича се покрай ментора си, който впрочем бил деен участник в нацоналосвободителното движение в града. В желанието си да бъде родополезен - денем произвеждал тенекиджийските изделия , а нощем, тайно, изработвал пушки и други необходими пособия за местните поборници. 

През 1877 г. отваря свое собствено дюкянче в родната си къща, в което освен печки започва да изработва нетипични и нестандартни предмети като луксозни бастуни, табакери и пр. Следват 10 години упорит труд и партньорство с  Исая Тошов, докато се стигне до заветната 1887 г, когато организира самостоятелна производствена дейност.

Човек обаче никога не трябва да пренебрегва семейството си заради работата, затова и през 1888 г. свързва живота си с чорбаджийската дъщеря Параскева (Кета). Същата година, през ноември, се ражда и първият му син - Владо, следват Ангел (1892 г.), Пейко (1895 г.) и Тодор (1899 г.). Възпитавали децата си на любов към труда, добродетелност и благотворителност, както и постоянен стремеж към самоусъвършенстване. Една от негативните му черти обаче е свързана именно с отношението му към собствените му деца. „Не помним да е показвал открито любовта си - казва Пейко Орозов - да ни е милвал и галел”. Въпреки това обаче момчетата обожавали баща си и всячески се стремели да му подражават.

Коларница „Мито Орозов”

През 1883 г. е основана първата фабрика за коли, а неин създател е кой мислите  -  врачанинът Орозов.  От тук нататък той прави всичко възможно, за да отговори на нуждите на времето. Първоначално привлича чужди майстори, добре запознати с работата, и забележете, плаща им 5 пъти по висока от обичайната заплата. Посвещава се на идеята да разчупи еднообразието на традиционните волска кола и магарешка каручка, като неуморно се опитва да ги модернизира и дори да ги премахне като основен начин за траспорт. УСПЯВА, въвеждайкдайки бричката, кабриолета и най-вече файтона, широкоизползван по това време в Европа.

Но какво прави Орозовите файтони уникални, така че дори царското семейство да се вози в тях?

Внедряването на един нов уред, конструиран от самия него, е ключът към разгадаване на загадката. Мито сякаш се е ръководел от приказката: „Красотата е в детайлите”. Освен красиво обрисувани, файтоните получавали своя специфичен облик от пресованата ламарина тип „плетена кошница”. Били изработвани изцяло от желязо, като се изисквали особени умения ва ковача, за да се осигури здравината на возилото.

Основните му клиенти били по-богатите земеделски стопани, търговци на едро, заможните градски домакинства, също и държавните служби. Изобщо колите му били една ценна придобивка за семействата, като дори се правели редовни поръчки за нуждите на цар Фердинант и домочадието му.

„Едно е да се те вози проста селска талига  с дръгливи коне, друго е файтон-каляска с рисунки по него, която е излязла от ръцете на Мито Орозов от Враца.”

Атанас Буров, виден български политик

Взискателността била една от основните черти на характера му. Държал изключително много на качеството, затова и повечето материали били директен внос от чужбина. Интересен факт е , че работел с лявата ръка, а както знаем дори днес в ХХI в. не навсякъде има специално пригодени инструменти, а какво да остава за началото на миналия. Затова и се налагало сам да ги изработва. Сериозен, упорит, любознателен и разумен в работата си, „дадената от него дума беше ненарушима” (Първан Първанов), когато обещаел да направи кола на някога нощта превръщал в ден, за да изпълни поръчката в уреченото време. Затова свидетелстват и мненията на съвременниците му като адвоката Първанов: „Мито беше олицетворение на денонощен труд,на честност и педантично изпълнение на дадената дума.”

Поръчките на Коларницата са толкова много, че се налага увеличаване на работниците до към 50-60 човека, които произвеждат годишно 100-120 коли. През 1894 г. бива построена нова сграда на работилницата с цел разширение на производството.

Бил благ човек, държал се служителите си „бащински и най-приятелски”, плащал им добре, но въпреки това бил изключително строг дори понякога жесток. Не допускал безредието и хаоса, защото бил убеден, че те „бавят” работата. През 1906 г. въвежда правилник за чиракуване, в който втъква собствените си изисквания за морални и нравствени добродетели, за непримиримостта към различни пороци, които биха могли да навредят на атмосферата на работа.

„…ако някой се улови в кражба, лъжа и други пороци, или е станал много ленив, или пък е добил някоя заразителна болест моментално бива отстранен.”

Въпреки че не завършва училище, той определено не остава необразован и е пример за това, че ако искаш да учиш, няма какво да те спре.Нямало е ден, в който той да не чете, „ако ще и страничка да е”-казва съпругата му, което напълно оправдава това, защо е бил постоянен и един от най-активните абонати на библиотечната читалня на Дружество „Развитие”.

„Самоук във всяко отношение, той вземаше бърже съдържането на обществените и културните проблеми и ставаше активен борец в обществения и политически живот на града” Димитър Йоцов

Просветното дело на града е едно от основните му занимания и съвсем естествено през 1894г. е съосновател на Читалище „Развитие”. Не остава на страна и от политиката, като през 1907 г. е избран за депутат в VТО  Велико народно събрание. „Въобще нема в града общополезна инициатива - пише Първанов, която да не изхожда или да не е мощно подкрепяна от него.”.

Години наред е избиран за председател на Врачанския съюз на индустриалците и  е редовен член на Софийската търговско-индустриална камара, което говори за огромния авторитет и доверие, с което се е ползвал пред съгражданите си. Негова е и идеята за създаване на Врачанска популярна банка (1909), преименувана по-късно в акционерно дружество „ Веслец”. Мито, разбира се, има и негативни черти ,една от които е вярването, че „бъдещето на България е свързано със съдбата на великия руски народ” и абсурдния проект, който сам създава, за водоснабдяването на практически безводна Враца.

Благодарение на добрите си познания по математика и отлично водените от него сметки, той успява да изчисли съвсем точно на каква цена трябва да се продадат файтоните още преди да бъдат направени и това,забележете, се случва във време когато всички са продавали стоките си чрез пазарлъци.

Освен доволните клиенти, резултат от непрестанните му усилия са и първите места в редица конкурси, от които най-важно значение имат Пловдивското изложение през 1892 г., където печели злато и сребро на първото по рода си Балканско земеделско промишлено изложение в Лондон през 1907 г. Там той е забелязан от небезизвестния Хенри Форд, който възкликнал: „Личност с европейски мащаб, ум и знания.”.

Смаян от файтоните му, американецът му предложил до изработва купета да неговите коли.Офертата му за съвместно производство сериозно занимавало Мито, но когато Алеко Константинов по-късно го пита защо не вкара чужди инвеститори, той отговаря: „Не е изгодно. Ще вземеш пари с 10%, ще спечелиш идва 12%. Възнаграждава ли се трудът и изкуството с 2% печалба, когато лихварина, който и да е бил той, без нищо, на мой гръб, ще си прибере своите 10%.”. Затова и отхвърля предложението на Форд  до по нататъшното развитие на бизнеса му. Желанието му да продължи преговорите с Форд обаче бива прекъснато от преждевременната му смърт.

„Било неделя”, а той отново работел, щастлив и безгрижен прекарвал почивката си сред машините. Изведнъж спокойствието му бива нарушено от експлозия в близкия склад с оръжейни боеприпаси. Враца е обхваната от силен пожар, в който изгаря и Коларницата, а с нея и Мито Орозов. Така на 30.IX.1923 г. талантливият врачанин издъхва, но не плачи народе, защото колкото и голяма да е загубата той изпълнява една своя мечта - да умре на крака без да даде на някоя болест да го свали на легло.

Днес  обаче един негов ученик е все още жив. Анко Анков от село Косталево на 86 години още прави файтони и каруци  по шаблоните му, два от които са в етнографския музей в града, където се намира и единствения в България музей за файтони.  През 2010 г., посмъртно  Мито е признат за почетен гражданин на Враца. На него е кръстено училището за лица лишени от свобода и, разбира се, известният ни вече булевард. 

Той е една светла страница в историята на Враца, която убедена съм ще продължи да се дописва, а ти, читателю, замисляй се повече за тези забравени герои, може и да се поучиш от тях.

Материалът е изготвен от Ани Павлова, ученичка в 11 клас на ППМГ "Акад. Иван Ценов", град Враца, за ученическия проект на EspressoNews - "Работилница за репортери 2018 - Родова памет"

„Работилница за репортери 2018 – Родова памет“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на автошкола Василеви360 Creative Bulgaria.