Вазовата екопътека - да се преклониш пред природата

2842 преглеждания

Пътепис на Мариана Георгиева, ученичка в ПГ „Велизар Пеев“, гр. Своге

"И да не забравиш да сложиш в раницата сандвича и водата!"- казваше ми мама, докато хаотично се лутах из къщата и търсех малкото си фотоапаратче. Бях едва четвърти клас. Страстта към снимането вече се проявяваше в мен и никога няма да забравя това усещане - изпитвах истинска необходимост от това да имам в мен фотоапарат или телефон - нещо, с което да съхраня макар и под друга форма впечатленията си. Снимах всичко - красивите гледки, притежаващи божествена красота и необикновена сила, която те кара веднага да ги обикнеш. Не пропусках цветята. С животворната си енергия те винаги ми носят щастие, топлина и любов. А онези невинни животинки? Невъзможно е да не заснема пронизващия поглед на сърце, обвито в козина. Още тогава намирах някакъв дълбок смисъл дори тези на пръв поглед несъществени неща. Намирах смисъл във всичко. Всичко, което беше около мен!

Още учех в основното училище в родното си село Церово. Освен уроците, разбира се, се намираше и време за отдих. Беше средата на март - от къде помня чак такива подробности? Щеше да е хубаво да помня толкова много, но не - тези сведения се дължат на това, че като малка обичах да си записвам всичко. Имах си едно розово тефтерче. В него могат да се открият какви ли не неща, но датата, върху която ще се съсредоточим сега, е 24 март. Дори в момента го гледам и ми е интересно колко старателно съм изписала: "24 март- Поход по Вазовата пътека". Макар, че пътеката беше съвсем близо до моето село - на около три километра, аз никога досега не бях се разхождала по нея. Мама ми е казвала, че е направена през 1972г. със задружните усилия на местните жители. По-късно, през  2007 г. е обновена и маркирана. Много се радвах, че учителите бяха организирали поход по Вазовата пътека. Ако сега бях четвърти клас щях с огромно нетърпение да си кажа "Урааа!". 

Ето ни! Представете си едни истински младши планинари. Група от десетгодишни хлапета готови да покорят поредното си предизвикателство - Вазовата пътека. Облечени в спортни екипи, нарамили едни големи, пълни с храна раници и нещо, без което никоя майка не пускаше детето си навън - топло яке. "Вземи си и якето" - и на мен ми заръча мама преди да изляза. 

Часът настъпи! Учителите дадоха последните си наставления и ни предупредиха "за последен път": "Внимавайте!". Потеглихме под зоркото им око. Пътеката водеше началото си от съседното село Бов. Малко след това стигнахме до една малка пещера, наречена "Козарска". Тук обаче аз възразих. Преди да я видим, учителите ни бяха предупредили за нея. Представяйки си пещера обаче, със сигурност не очаквах тя да е толкова малка. По-скоро бих я определила като вдлъбнатина в скалата. Възраженията им  не попречиха да извадя апаратчето си и да започна да правя снимки на самата "пещера", на съучениците ми и на птичките, които чуруликаха ведро.

Пътеката започна да се вие нагоре. Ходейки, осъзнавах всъщност колко е приятно да усетиш мириса на чистия въздух, да чуеш птичата песен. Тази хармония, това усещане, е невъзможно да изпитам в някое затворено пространство. Дори днес, разхождайки се някъде, се чувствам като волните птички - имам криле, с които да “излетя в природата”.  Сякаш преживях това, което Иван Вазов е изпитвал по тези места - единение с природата. Както той е усещал най-големия си възторг и преклонение към България, така и аз успях да изпълня душата си с това неописуемо чувство. 

Вървейки по стъпките на великия поет, повод за чудесни снимки станаха малки изворчета и водни каскади. Умората надделя и седнахме на една приятна беседка да починем. Учителите бяха взели топки и федербал. Почивката прерасна в игра за тези, чиято енергия преливаше. Чудесно място за похапване се оказа тази огряна от топлите лъчи на слънцето беседка. Тези, чиито коремчета вече къркореха, използваха времето, за да седнат и да изядат приготвения от майка им двоен сандвич. А аз… аз използвах момента да снимам. Дори забравих за онзи сандвич в раницата си, за който сутринта майка ми ме предупреждаваше да не забравя. Аз просто снимах. Бях толкова отдадена на това да запечатамв кадър всичко наоколо, че слухът ми сякаш беше отлетял. В един момент, тъкмо да заснема една кацнала пчеличка, установих, че около мен няма никого. Погледнах нагоре към пътеката и се затичах да стигна групата. Чуха се викове: "Хайде, побъзай! Отиваме към водопад „Бовска Скакля“!"

Бях чувала, че този водопад е един от най- високите в България, но никога досега не бях ходила там. Казвали са ми, че рекичката извира в землището на с. Заселе и се влива в р. Искър при с. Гара Бов. Нетърпението ми не стихваше. Държах апарата си и чаках всеки момент пред мен да се разкрие невероятна гледка. 

По пътя учителите ни разказваха неща от живота и творчеството на Вазов, някои от които съм забравила. Има детайли, които са се запечатали в съзнанието ми и до днес. Докато мен природата ме е провокирала да грабна апарата и да снимам, за Вазов природата е била мотив да пише. Търсейки и черпейки вдъхновение, Вазов е създавал своите разкази. "Дядо Йоцо гледа" е една от творбите, вдъхновена от енергията на това невероятно кътче земя. На отвесната скала "Зли камък" слепият герой на Вазов е “гледал” преминаващата в дефилето железница. Недалеч от това място, е овековечен прототипът на Дядо Йоцо. 

И ето, че водопадът беше съвсем близо. Или поне така учителите ни казваха, за да запазим тръпката си. Всеки от нас се вълнуваше. Пулсът се ускоряваше. Минахме няколко дървени мостчета и попаднахме в самото подножие на водопада.

О, Боже! 

Стоях вцепенена, изненадана, удивена! Чудодейният природен пейзаж раздвижи най-съкровените струни в детската ми душа. Истинска наслада и възхищение от могъщото чудо на природата. Чувах дълбокото подземно "бумтене", долавях как "гърми" и бучи могъщият поток на „Скакля“. Пред мен се разкриха красиви буйни "къдрави снопове" разпенена вода. Пенливата маса, която падаше надолу с грохот, изхвърляше нагоре бляскав елмазен прах.

Апаратът стоеше в ръцете ми, изгубил функцията си. Сякаш и той се почувства безсилен да запечата този момент, тази приказност.  Погледнах нагоре и сякаш водопадът се сливаше с небето. Слънчевите лъчи се пречупваха през ситните като мъниста брилянтни водни капки. Неописуемо чувство обля душата ми и тогава разбрах. Разбрах какво е да се преклониш пред природата!

Съдете ме, „родолюбци“!

Материалът е изготвен от Мариана Георгиева, ученичка в ПГ „Велизар Пеев“, гр. Своге, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

Снимки: vesti.bg, Trips Journal, Peika.bg, bov.bg, Андрей Андреев

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин