За да се осмелиш да погледнеш към доброто, трябва да допуснеш вярата в сърцето си

158 преглеждания

Есе на Даяна Вълчева, ученичка в СУ „Стоян Заимов“, гр. Плевен

Когато си казвам наум думата „добро“, първото нещо за което се сещам е „съществително име, среден род“. Също като слънце - онова слънце, което рисуват всички малки деца - с усмивка и очи. Не зная защо, но някак си свързвам доброто именно с образа на слънцето. И после друго съществително от среден род „лице“ - лицето на мама, което грее в блага усмивка, когато детето й, учейки се да ходи по своите пътища, неминуемо прави грешки. А тя прощава и подкрепя. Това не е ли добро? Или двете протегнати ръчички на друго съществително в среден род - „дете“, заради което и около което се върти целия свят. Среден е родът и на златото, което също свързвам с доброто, златото от прекрасните ни български народни приказки и песни. Нали Златното момиче, от едноименната приказка, е превърнато в златно именно заради добрината си, а от устата му капе изобилие от скъпоценности, защото словото също може да твори добрини. Словото помага на приятел в беда, повдига духа и връща вярата. И благородството на този метал, което също като доброто, слънцето, детето и златото е в среден род. Благородство е умението да твориш добро. Ами приятелството? То също е в среден род и е безспорно доказателство за това, че доброто има място между хората. Ами семейството? То не е ли съкровище, към което се стреми всеки от нас? След дълъг и уморителен ден, единствено топлината на семейния уют и близост може да снеме от плещите ти натрупаната през деня умора. Семейството е там, където сме свободни, там където ухае на обич и доброта. Като ръцете на баба, с аромат на чубрица - те ухаят на добро. Сладко от смокини в прашен буркан - това е вкусът на доброто. А ако се чудите за звукът на доброто, се подсетете за песента на стария скрин, пеещ песента на бабината младост всеки път, когато го отвори. Всичко до тук свързвам с умението да правиш и да усещаш добро.

Защо мисля в съществителни? Може би, защото обичам българския език. Или може би, защото единственото условие за вярата ни в доброто е неговото съществуване. Всичко това обаче е в моето съзнание. Сега да се опитаме заедно да погледнем към доброто…. Ще имате ли тази смелост? Защото, за да се осмелиш да погледнеш към доброто, трябва да допуснеш вярата в сърцето си. Да допуснеш възможността да повярваш на някого или на нещо. Как ви се струва това? Рисковано е, нали? Защото за неверието в доброто, за вярата в неговата противоположност се изисква съвсем малко усилие и това не струва почти нищо. Пред злото винаги си твърд като скала. Няма опасност нещо да пробие бронята ти и си защитен. Удобно, нали? Е, доста хора избираме удобството. Може би, защото вярата в доброто ни размеква, стопява бронята ни и скалата се превръща в един много ситен морски пясък, който и най- лекия ветрец е способен да разпръсне на хиляди малки прашинки. Това прави вярата в доброто доста трудна задача. Та нали и Христос е повярвал в доброто и е платил за това с живота си. Ами Левски? Кой от тях не е бил предаден? Оттук логичният въпрос:“ Струва ли си изобщо да гледаме към доброто?“ Не носи ли този поглед само страдание за онзи, който е дръзнал да го направи?“ И моят отговор е съвсем прост - хиляди пъти - не! Защото благодарение на личности като Христос, Майка Тереза, Ботев, Левски, днес светът, за нас хората, е много по- добър. Благодарение на тяхната смелост не само да погледнат към доброто, но и да понесат отговорността от добротворчеството си. Не една българска поговорка е свързана с последствията от правенето на добро: „Не прави непоискано добро“, „Ако правиш добро, бъди готов да понесеш последствията му“, „Няма ненаказано добро“ и при все това тези велики хора са дръзнали да творят бъдеще и да дадат на хората надежда и светлина с делата си. Именно заради това те са изключителни, велики, помнени, безсмъртни. Светът ни е една кибритена кутийка, а всеки от нас - клечка. Искрата от драсването и пламъкът - това е доброто. От нас самите зависи как ще възприемем горенето, а по-късно и изгарянето - като тежко, изпепеляващо последствие за самите нас, или начин за предаване на тази светлина и топлина на околните.

Досега говорихме за смелостта не само да мислиш за доброто, да гледаш към доброто, но и да го създаваш. А сега да помислим и за онези, които се нуждаят от нашата добрина. Онези, които ни позволяват да им помогнем и с това ни дават възможността ние да станем добри. Като най- малкият брат от прекрасната българска приказка „Тримата братя и златната ябълка“. Нима той не може, след като е надвил сам ламята, да я догони и довърши съвсем сам, без да споделя тази инициатива с братята си. Разбира се, че е могъл. Но какво ни казва народният творец с неговата мъдрост в тази приказка… Част от порастването е в това да дадеш възможност и на другите да растат заедно с теб… Да станат добри, да споделиш, да не се заслепиш от егоизма и изкушението сам да обереш лаврите от победата… Ето пример за истинска добрина…Умението да позволиш и на другите да бъдат добри… И да признаеш, че имаш нужда от помощ, да протегнеш ръка, без да си сигурен дали ще ти е поемат или ще я строшат. Без да знаеш дали ще ти помогнат или ще ти се присмеят, игнорират, използват. Не се ли изисква огромна смелост и за това? А примери освен от приказките за истински смели и добри хора има и в истинския живот.

Незрящите хора не могат да погледнат към доброто, не и в прекия смисъл на думата „поглеждам“. Анатомичните им очи не мога да видят отсрещната реакция и всичко е толкова непредвидимо. Но това, че не виждат, по никакъв начин не означава, че не могат да погледнат към доброто и другия много по- важен орган, който е пряко отговорен, както за „виждането“, така и за правенето на добро - сърцето. Именно чрез него ние истински успяваме да погледнем и да се докоснем истински до доброто. Както в разказа „Дядо Йоцо гледа“, Дядо Йоцо е незрящ, но пази в сърцето си един идеал - свободна България. Копнежът за свобода на теб и твоите събратя, не се ли свързва с възможността да искаш да твориш добро? Ами Омир? Това от което са го лишили безсмъртните богове е зрение, но не е лишен от духовно прозрение. Прозрението, че изкуството и героичността са пример, който трябва да бъде съхранен през вековете и предаван от поколение на поколение. Както пише Антоан дьо Сент-Екзюпери в книгата си „Малкият принц“ - „Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“. Така е и с доброто. Не е нужно реално да го виждаме. Важно е да го усещаме в нас, около нас, да искаме да го творим и да даваме възможност на другите да го творят.

Да поискаш да ти бъде оказана помощ, да позволиш на някого да ти помогне, тоест да стане добър е истинско благородство. Колко такива хора познавате, които ще ви позволят да им помогнете, а и може би ще ви отвърнат с добро? Ако имате поне един, вие сте истински късметлия! Животът ви е пълноценен и вие не само гледате към доброто, но имате невероятната възможност да го създавате.

Материалът е изготвен Даяна Вълчева, ученичка в СУ „Стоян Заимов“, гр. Плевен, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“

„Работилница за репортери 2021 - Поглед към доброто“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел 

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТ, Bulgaria ON AIRБНР, Дарик радио, Радио FM+, uspelite.bg, noviteroditeli.bgTeen Station

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук