Изключителният дебютен роман „Шестият пръст” от Деляна Манева – история за корените, които не можем да изтръгнем

421 преглеждания

Роман за бягството навън и за вечното връщане у дома в духа на книгите на Мирослав Пенков

На пазара вече може да откриете „Шестият пръст” – забележителния дебютен роман от режисьора, сценарист и дългогодишен преподавател Деляна Манева.

Книга за бащите и за пъпната връв, която не може да се среже никога изцяло. Кратка, ритмична, осмислена и отлежала творба, която възвестява появата на нов талант на литературната сцена.

16-годишно момче, пред което са отворени всички врати на „Европа-та,” трябва да се срещне с биологичния си баща, когото не помни някога да е срещал. Защото като талантлив цигулар, отличник и спортист Павел Роглев е напът да се превърне в 100-процентов германец, след като вторият мъж на майка му, инженерът Хайнрих Вебер, го осинови. А това може да се случи само ако живеещият в България Любен Роглев се откаже от родителските си права.

Павел и Хайнрих пристигат в малък български провинциален град, за да се срещнат с човек, който съществува в собствената си реалност, на ръба на оцеляването. Но това, което започва като проста формалност, прераства в безмилостен сблъсък с действителността.

Момчето ще се срещне с достойнството и унижението, презрението и съчувствието, любовта и смъртта. С абсурдността и красотата на една объркана и тъжна държава, в която властват други правила. И след тази среща нищо вече няма да е същото.  

„Шестият пръст” от Деляна Манева е изящен и дълбок роман в духа на творбите на Мирослав Пенков, за „разочарованията и лъжите, страховете и тайните, които ние, хората, сами си създаваме и които после ни дърпат надолу към Земята много по-силно от гравитацията. Роман за болките, които лекуваме с напълно неподходящи лекарства и от които никога не се възстановяваме. Но понякога да не се възстановиш е най-важното.

Деляна Манева е автор на книгата „Предизвиканото тяло” – номинирана за критически текст на наградите на САБ – ИКАР, 2014 г. Работила е като художник в Киноцентър Бояна, асистент-режисьор в БНТ, консултант във V&A Museum, Лондон. Режисьор е на пиесите „Очарователния хоровод по хоровода на очарователния господин Артур Шницлер“ – В. Шваб (ТР „Сфумато“, Университетски Театър НБУ), „Детеубийство“ – П. Турини (Център за Култура и дебат „Червената къща“), „Мисия Лондон“ –  А. Попов (БНР), „Пробуждане на пролетта“ – Ф. Ведекинд, „Парникът“ – Х. Пинтър, „Гръм Части“ – Д. Хармс, „Град от стъкло“ – П. Остър, „Соната на призраците“ – А. Стриндберг, „Гара Виктория“ – Х. Пинтър. Носител на „Националната награда за драматургия Иван Радоев“, 2004 в съавторство с Алек Попов. Съсценарист на „Мисия Лондон“ – игрален филм, 2010 г. – копродукция между България, Великобритания, Швеция, Унгария, Македония.

„Смело и откровено, директно постпънкарско писане, което назовава нещата такива, каквито болезнено и реално са. Зад забавната лекота на „Шестият пръст“ стои сериозен писателски труд. С увлекателния си сюжет този роман влиза на един дъх и оставя дълбок и смислен послевкус по небцето на читателя – както се чете шот single malt scotch.“

Радослав Парушев

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

 Откъс от книгата:

Из „Шестият пръст” от Деляна Манева

2.

Всичко започна с една сгрешена диагноза. Рак. Майка ми. Дълги замислени погледи, въздишки, сълзи. Тайнствени разговори вечер с Хайнрих в кухнята. Трескави планове колко време є остава и как най-полезно да бъде употребено, кое е най-доброто лечение, какво ще стане с мен? Нови изследвания. Оказа се шибана лабораторна грешка. Безкрайни, безкрайни извинения от болницата. Майка ми планира да ги съди, но хер Вебер я уверява, че такива неща се случват, пък и нали всичко е свършило добре. Майка ми прави нови изследвания в друга клиника. Наистина всичко е наред. И още едни – за всеки случай.

При петите изследвания Хайнрих я спря. Достатъчно! Може пак да се случи лабораторна грешка и тогава вече наистина ще се разболее. От стрес. Но майка ми беше окончателно истерясала, въображението ѝ не спираше да работи. Ами ако все пак...? Ето един възможен сценарий.

Тя умира, разбира се, но това не е най-лошото. Според законите в Германия следва да бъда върнат на баща ми. Стриктните немци го правят. Баща ми е неспособен да се грижи за мен, та той дори не може да се грижи за себе си. Родителите на майка ми са починали, затова съм изпратен в социален дом. Какво се случва там с мен – дете, израснало в саксия, от петгодишен свири на цигулка, кротък и тих, със сини очи като ангелче? Срещам се с ужасни условия, ужасна среда. Шансовете ми в живота за образование и кариера са отрязани. Междувременно Хайнрих, даже и да иска да ми помогне, е попаднал в лапите на някаква изкусителна красавица, разцъква на Хаваите и не му е до това. Аз вече не съм в Бавария, а в България, напълно сам и изоставен. Пубертетът е тежка възраст, изпадам в депресия и започвам да взимам наркотици. Тъй като нямам пари, ставам пласьор. На 18 влизам в затвора. Ясно е какво се случва там, когато си с моя характер и външност. Серия от брутални побои и/или изнасилвания, при което все пак имам избор:

Вариант 1: Самоубивам се.

Вариант 2: Обръщам резбата.

Вариант 3: Адаптирам се и след десетина годинки Павел Роглев е закоравял рецидивист и наркоман. По-зле от баща си.

Павел Роглев съм аз. Ха-ха, това ме очаква. Сценарият има и други, по-леки версии, но общо взето, никога не завър-шва с хепиенд.

Естествено, има изход. Вариант 4! Хер Хайнрих Вебер може да ме осинови. Той не може да има деца, женен е за майка ми от 5 години, поел е изцяло издръжката ми, разбираме се. Той е развълнуван. Приема отговорността. Добре! За целта Любен Роглев – биологичният му баща – трябва да се откаже от родителските си права. И без това не е потърсил детето си след развода, за издръжка да не говорим. Ако не иска, ще бъде принуден. Има си начини.

Незабавно е задействана цяла армия от роднини. На майка ми и на баща ми. Всички, естествено, са на страната на майка ми. Та тя се бори за бъдещето ми! Адвокатът е подготвил документите. Обсъждат се варианти. Съд, сплашване, подкуп, елементарно подправяне на подпис. Защото нищо не се знае. Затишие пред буря... Изведнъж се оказва, че баща ми няма нищо против. Съгласен е. Иска само да отида при него, за да ме види за последно, преди да подпише.

„Можеше да ти спести това“, въздъхва майка ми. Хайнрих обаче е възмутен. Човекът все пак има право да се сбогува както трябва със собствения си син! Това са свещени връзки! Родител – дете; родина – гражданин. Корените трябва да се уважават дори когато са кофти и от тях няма никаква полза.

Кой ще дойде с мен? Майка ми категорично отказва. На сцената излиза хер Вебер, рицарят на бял кон. Ще се справим с проблема за нула време. Той ще контролира всичко.

Любен Роглев, разбира се, няма мобилен. Нито стационарен. Но разполагаме с точен адрес и куп телефони на роднини, които също живеят в градчето. Всичко е под контрол. Нищо работа. Един уикенд в България. Провинция, чист въздух. В петък взимаме самолета Мюнхен – София, наемаме кола и сме там. Ако остане време, може да направим малко хайкинг в планината. Хайнрих трябва да е на работа в понеделник. Започва нов обект.

Сега пътуваме. Хвърлям му един поглед.

Харесва ми, че при Хайнрих всичко е така умерено, загладено и спокойно. Дори неговата, в известен смисъл... непривлекателност. Защото, трябва да признаем, той малко (съвсем малко!) прилича на жаба. Изпъкнали очи, леко отпуснати бузи и малка двойна брадичка. Но всичко е в разумни граници. Подходяща прическа за оредяващата му коса, подходящ костюм, за да скрие изпъкналото коремче, подходящи рамки за очила, подходящ... не, супер як часовник! Трябва да видите хер Вебер, когато бръмчи в Мюнхен с тъмносивото си ауди, последен модел, винаги излъскано. Беемвето 4х4 е за уикендите, за разходки извън града. Само след 2 години ще мога да ги карам.

Какво ще се промени? Нищо особено. Вместо Павел Рог-лев (ама че име!) ще стана Павел Вебер. Защо пък Павел? Паул Вебер. Говоря немски без акцент, английският ми е супер. Ще зарежа тъпата цигулка, ще наблегна на математиката. Хайнрих ще ме вкара в бизнеса, ще ме научи на занаята. Знаете ли кой е построил този бизнесцентър? А този мол? А този хотел? Mein Vater Хайнрих Вебер, строителен инженер.

Да, добри новини. Тогава защо, по дяволите, така съм се сдухал?! Сигурно защото не знам с кого ще се срещна след малко. Разполагам със снимки, но са отпреди 10 и повече години. Все е нещо. Някаква отправна точка.

Като стана въпрос за външност, майка ми също не е първа красавица. Слабо лице с клюнест нос, малки очи и рехава косица. Нежни ръце (все пак е цигуларка), но краката є са тежки и малко тромави. И при нея, разбира се, недостатъците са добре фризирани и прикрити. Не е толкова зле.

Аз съм нещо различно. Признавам, приличам на него. Раздалечени сини очи, тъмноруса коса, светла кожа. Малък прав нос. Може би правя впечатление на леко кльощав, но пък съм висок и жилав. Истински ариец.

На старите черно-бели фотографии приликата между двама ни е очевидна. Баща ми на 18 (завършва гимназия), в казармата, на сватбата, прегърнал бебе (мен!), на плажа с майка ми и приятели. Изглежда красив и доволен от живота, но може ли да вярваш на снимки? Какво се е бъгнало в софтуера на мозъка му, че е тръгнал така стремително надолу? С години сглобявах историята от разкази на мама, баба, различни роднини. Имам рамката, но това не отговаря на въпроса ми.

Обаче все тая, да забравим миналото. Добри новини. Напът сме да изрежем Любен Роглев, шестия пръст.

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук