След като разбули тайните на „Духовната империя България“ и потърси скритата истина за „Приземяването на архангелите“, публицистът Христо Буковски се завръща с ново забележително изследване. С „Рилският чудотворец. Архивираното житие на Св. Йоан“ Буковски разказва премълчаваните обстоятелства в чудатата история на Св. Йоан Рилски – или Иван Рилски. Авторът представя интригуващи хипотези за небесния закрилник на българския народ, основани върху някои изключително любопитни, но по-малко познати факти за личността, живота и делото му.
Защо изконното пространно животоописание на Св. Йоан бива пренебрегвано години наред? Възможно ли е Св. Йоан да е от царски произход? Каква е връзката му с богомилите? И има ли нещо в историята му, което старите извори скриват, а съвременните официални източници на информация – подминават?
В книгата писателят изследовател:
предлага тезата, че Иван е син на цар Симеон Велики и съответно – брат на цар Петър и на друга загадъчна фигура: Боян Мага, смятан от мнозина за един от основоположниците на богомилите;
проследява чародействата и отшелничеството на монаха;
припомня примера и вечния завет на светеца;
осветлява опитите за пренаписване историята на битието и житието на чудотвореца.
Изданието е допълнено и с множество снимки и репродукции, които своеобразно дорисуват „архивираното“ животоописание на светеца.Дръзка, проникновена и написана с патос и жив език, „ Рилският чудотворец“ е откровението на един автор, вгледан във „Вселенския простор на Всевремието“. Тази пъстра животопис припомня, че най-интересни са именно онези стари истории, около които продължават да витаят тайни и мистерии.
Христо Буковски е дългогодишен журналист с множество трудове, сред които „Духовната империя България“, „Приземяването на архангелите“, „Тракийският шифър за богомилските символи“, „Тайните за змейовете: Произход и наследство“, „Чудото на българската писменост: Петото измерение в богомилското християнство“, „Ритуали и древни тайнства в българския обреден календар“, „Воинската харизма на българите“ и много други.
Из „Рилският чудотворец“ от Христо Буковски
ПРЕДИСЛОВИЕ В БИБЛЕЙСКИ СТИЛ
Бог знае откога на Земята живее един спасен след потопа народ, който води своето летоброене от 5508 години преди Спасителя.
Този народ е изминал необозримо дълги преходи – пространствени и времеви. Бил е в съюз с разни племена. И в битки – за отстояването на своята цялост с изконната си самобитност. Затова е имал държави както в Европа, така и в Азия.
Закономерно е било през своята 5673 година вече в Северното Причерноморие да създаде своята Велика България с ядро на Таманския полуостров срещу Крим.
Докато се разпростирала на север от река Дунав, сигурността на хората си в нея отстоявали легендарните колобри – предводители Авитохол, Ирник, Гостун, Курт, Безмер, Органа, Кубрат и Батбаян. Но през 680-а по местно време по-малкият син на кан Кубрат – кан Аспарух – пресякъл Дунав с бащиния си дял от народа му да прогласли България и в земите на Одриското и Гетското тракийско царство. После родът от династията Дуло продължил да управлява и наставлява мизийските българи вече с кан Тервел, възвисен в ромейски кесар и обезсмъртен като свети Теоктист. По реда си от династията му го наследили владетелите Кормесий, Кормесий II, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Паган, Умор, Токт, Телериг, Кардам, Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиян, княз Борис I Михаил, княз Владимир, цар Симеон Велики и...
Изконният закон налагал на трона да го наследи неговият първороден син.
Но цар Симеон Велики имал двама първородници – от две майки.
А сериозните истории започват, когато се прояви безмилостно изпитание...
ЦАР СИМЕОН И СИНОВЕ В АТАКАТА НА ЦАРИГРАД
За цар Симеон е писано много. Защото вече е лесно. Всичко може би още овреме е било подредено правилно, сякаш в счетоводен отчет. Като за догматичен учебник е прегледно науч(Е)но, че щом например цариградският патриарх Николай Мистик в две писма го е нарекъл „син на мира“, значи (?) го свързвал с българо-ромейския мирен договор при покръстването на българите през 865-а. Следва елементарен трик – приема се, че е роден поне към 863-а.
Но това може да доведе до нелеп резултат. Така става в задачите от математическата софистика, когато за облекчение на подредбата в уравнението нелепо допуснем, че а е равно на б. Мъж или жена е все човек, но той си реди делата по слънчевия календар, а тя дори в тялото си следва лунния, та има разлика.
Ами ако в писмата си патриархът само е натяквал с цар Симеон за поета договорка от баща му?! Дали това не се е повтаряло като в хипноза, подсказана от бесовски обсебен цариградски жрец, за да смирят войнствения съседски владетел?
А българският венценосец определено искал да възстанови Одрис-ката империя на предците си от началото на V век преди Христа, като попътно наследи кесарската позиция на кан Тервел в Източната римска империя. Когато през 913-а цар Симеон обсадил Константинопол с непоколебимо изявеното намерение да поеме постепенно и управлението на Източноромейската империя, за съдбовните преговори във Влахернския дворец освен първородния си син Михаил водел и малкия Петър – от втората си съпруга. От добре обучените историци е прието в това да се вижда само колебание у българския владетел кого да предпочете за престолонаследник. Но е разбираемо и ако така просто е отстъпил умерено пред дръзкото искане на новата си – по-млада и твърде властна – царица.
А дали го е сторил само временно да ѝ угоди? Какво друго би постигнал в случая с такъв не твърде протоколен ход?!
За цар в силата си и при неговите ярко изявени възможности да остане в историята като Велик, насъщната грижа на върховната протоколна среща в августейшия дворец тогава дали би била тъкмо да прояви бащинската си грижа, както си представяме изконната човещина? Цариградският император Константин VII Багренородни, който седял редом, по онова време бил 8-годишно момче и Симеон държал да му стане настойник, като наследи кесарското място на кан Тервел. Вече определено си личало, че от роденото в копринени пелени хлапе по-скоро щял да порасне дворцов позьор, отколкото жаден за воинска слава вожд. Затова вироглавият български владетел стискал отвъд Константинопол в железния захват на войските си, докато държал да изтръгне обещание в цитаделата, че Подрастващият ще се ожени за една от щерките му!
И за двете страни в преговорите е било ясно, че не е тъпкал пътя до Босфора с тежката си войска просто за добра партия на девойчето си. Когато прихванел за зет малолетния василевс, щял законно да стане негов „василеопатер“ (баща на императора). Тази длъжност била първа в ромейската ранглиста и тя законно му откривала възможност да поеме управлението на империята като регент. Така би станал съимператор на хлапето и му оставало само да се провъзгласи за василевс и автократор на империята. Сред запазените негови печати на един дори е изписано „Симеон в Христа, василевс на ромеите“. А за неговия изследовател Иван Божилов „няма съмнение, че и това Симеоново искане е било удовлетворено от константинополските управляващи среди и от патриарх Николай Мистик. По всяка вероятност, поради малката възраст и на двамата, бракът е бил отложен за по-късно време“...
Цар Симеон познавал отлично Константинопол още от 878-а, защото баща му – княз Борис-Михаил, го изпратил да учи там. И не става дума за впечатления само от града – заедно с преславната катедрала „Света София“ и Великата зала на Магнаурска школа била в императорския комплекс на двореца. Затова, редом с децата на василевсите и висшата ромейска аристокрация, отблизо познавал подстъпите към заживяването в съседния палат...
В биографията му мимоходом подминават факта, че Симеон е прекарал цяло десетилетие в столицата на ромеите. Понеже е наложено мнението, че баща му очаквал той да получи там богословско образование, понаучному приемливо стои мнение, че князът – за вживяване в православното богослужение! – е бил вкаран и като послушник в цариградски манастир. Дори се налага хипотеза, че там е бил замонашен с името Симеон. Но нали при поколение по-рано се помни, че като дете баща му се е казвал Борис, макар показателно да е бил покръстен сетне като Михаил?! Защо ще е забравено как е бил назован при раждането си „багрянородният“ му син? Та Симеон е единственият владетел в хилядолетната история на българите, когото самият народ е възславял – и от столетия откроявал – като Велик!?
Някъде на Атон може би се спотайва едно удивително свидетелство, което е огласено в прастари книги, но упорито остава встрани от работите на повечето историци: че по времето, когато цар Симеон преговарял във Влахернския дворец на ромейския император, пред крепостните стени на Цариград бдял и синът му Иван. На него Великият бил поверил част от войските си и войводата им угнетен очаквал дали баща му ще се поддаде под умилкванията, подаръците и обещанията на ромеите, да не влезе в престолнината им като победител. Тази тайна от хилядолетие се е предавала само на ухо сред атонските адепти, преди да я издаде бившият монах на Света гора Козма, който сетне оглавил като архимандрит кратовския манастир „Св. Гаврил Лесновски“ (днес в Северна Македония). Според отговорно изповядалия я игумен, след като българският владетел склонил да се върне в Преслав, не само Иван, но дори и войводи на други поделения от обсадната царска армия – Гаврил, Прохор и Йоаким – били толкова възмутени от отстъплението, че сетне отвратени напуснали светския живот...
Наложено е, че Михаил, първородният син на цар Симеон, е роден около 895-а, та на приема при ромейския венценосец трябва да е бил на 18 години. Петровата поява на света се предполага да е станала докъм 910-а, а от това излиза, че на августейшата среща във Влахернския дворец той може да е бил по-малко хлапе и от тогава невръстния Константин VII Багренородни...
Но на колко може да е бил тогава Иван, че лично да се разпорежда със своята част от войските на баща им? Той е единственият от синовете на цар Симеон, за когото в наложената вече биография не са посочени дори предполагаеми години. Стари автори са го „виждали“ като втори след Михаил, ала вече науч(ава)но се води и за роден... след Петър. Но дори Великият да се сдобива със синове, откакто е заел престола през 893-а, освен 18-годишния си първородник може да е имал вече и момче на 15-16. В Преслав тогава са четели прочутата „Александрия“ за македонския владетел, който е яхнал престола на 12 като отскок към неудържимите си военни кампании чак до Индия! Защо български кандидат за император, който вече притискал Цариград със закана да щурмува крепостта, показно да не повери една част от войските на законно резервния си престолонаследник?!
Определено не е случайно, че цар Симеон – родов посредник между светците Борис-Михаил (баща), Петър и Иван (своите синове) – не е бил канонизиран като божи помазаник. А какво около него е преглътнала Църквата, за да ни потопи в хилядолетно неведение? Щом баща му – княз Борис-Михаил, налагал всеобщо християнство на всичките си поданици, трябвало да се примири, че новата държавна вяра отделяла духовната власт от царската. Като не искал да допусне чужди на дома си хора дори до управлението на Църквата, на сина си Симеон отреждал да стане... патриарх. Затова около 878-а го отвел в ромейската столица на обучение редом с децата на императорите и висшата ромейска аристокрация в прочутата Магнаурска школа. Обаче лангобардският хронист Лиудпранд, епископ на Кремона, който е бил изпратен от императора си Отон І в Константинопол, е докладвал около младостта на княза Симеон, че „след това, като изоставил книжовните си занимания, той се отдал, както казват, на подвижничество. Но не след дълго, подлъган от силното желание да стане цар, той преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот и предпочел да следва по-скоро отстъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър – ключеносеца на небесното царство“.
Римският август Флавий Клавдий Юлиан е племенник на Константин Велики, син на „сердикийката (според главния картограф на Венеция – Винченцо Коронели!) света Елена“. Бил е известен като философ, интелектуалец, писател и държал на изконните „езически“ ритуали, които чичо му обаче забранил в Римската империя. Затова християните му викали „Отстъпник“. Обаче трябва да се заслушаме защо константинополският архиепископ Григорий Назиански мрънкал: „Не е ли от траките?“, когато прозорливо се питал откъде му идвало „умението да бъде посветен и да бъде обсебен“. Начетен, умен, дързък и непоколебим, със своето умение да бъде посветен и обсебен, Симеон през целия си живот бил истински аскет. Самият цариградски патриарх Николай Мистик свидетелства, че българинът с неизменно усърдие „побеждавал страстите, през живота си не вкусил вино и се въздържал в храненето“. Надарен богато от Бога, той съзнателно загърбил малките земни радости в името на големите си мъжки цели. И защо такъв адепт не е бил канонизиран за светец?!
Но дали наистина е умрял на 63, както излиза, когато ги пресмятаме по приетите за вероятни рождени години 864/865, щом официално не е губел здравето си по хралупи и пещери, а бил обгрижван в дворец, където при това не пиел и не гуляйствал? Какво изключва тенденциозно да е „подмладен“ в интерес на друга тайна, както заради своята Св. Йоан пък може да е състарен?! В доста грубия за такъв случай намек от Лиудпранд – както казват – не дебне ли тайната за съмнително изчезване на княза в годините на цариградското му следване, когато „преминал от тихия манастирски покой в бурния светски живот“? Дали подвижничеството не е било записано под натиска на княз Борис, за да отиграе цариградско „замонашване“ на сина си, когато го готвел за български патриарх, щом първородникът му Владимир-Расате наденел християнската корона? Още от идването на апостол Павел в подножието на Родопите през 52-а българите живеели с преданието, че спътникът му Лука, евангелистът, е пояснил на дедите им Мисията на Месията, като им нарисувал разпнат на кръста... Орфей, прероден в тялото на Исус. Така при устието на Нестос (Места) в Бяло море убедил посрещачите си да приемат Христос, като възкресил в ново време тяхната изконна вяра и духовни цели. А тези пратеници са били посветени мъже, щом попътно са обследвали прочутото тракийско светилище на остров Самотраки…
В убедеността на старите автори, че Иван не е син на Великия от втората му съпруга, се таи деликатна подсказка, която не бива да пренебрегваме. Какво изключва точно заради някаква недопустима (от Борисова гледна точка) младежка простъпка на княза да му е направен нарочен манастир извън Преслав? Какъв по-елегантен начин би могъл да прероди сгрешеното в покаяние, от което да изгради векуващата днес легенда за твърде ранното влечение на престолонаследника към богоугодния живот?!
А с припокрита тайна от смущаващ произход кой би заставял сетне цар Симеон да държи встрани от трона синовете си Михаил и Петър? Май втората му жена и нейният властен брат Сурсувул са имали с какво да го вкарат в скандал на имперско равнище, ако не завещаел трона на малкия багрянороден Петър...
Та така започва историята на духовното дръзновение пред царственото великолепие. В нейните подробности ще навлезем с разумна предпазливост, но след търпеливо превъзмогнати колебания. По завета на апостол Тома няма да спрем в своето търсене, докато не намерим упорито премълчаваните тайни, които вещо са заобикаляли както обиграните житиеписци, така и примирените ни историци. Е, когато открием потуленото, на някои това сигурно няма да допадне. Но Христовият пратеник май ще е прав, че който тогава се смути, ще се изуми от възхита и вещо ще продължи във Всичко.
Надявам се да го постигнем поне доколкото става дума за ПОзнанието.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
