На 9 януари излиза от печат „Голямата игра“ – панорамен роман за приятелството, технологиите, екологичния колапс и последната дива територия на планетата – океана. Автор е Ричард Пауърс, една от най-значимите и разпознаваеми фигури на съвременната американска литература.
„Голямата игра” (преводач: Елка Виденова, художник: Неда Ангелова, 390 стр., цена при предварителна поръчка: 10.50 евро /20.54 лева) е като сигнален буй в размътеното море на нашето настояще – тревожен и красив роман за онова, което предстои, и за това, което все още можем да спасим.
Четири живота се преплитат в разказ за бъдещето на Земята, красотата на морето и крехкостта на човешките връзки. Момиче открива себе си под водата. Младо момче търси опора в думите и философията. Художничка се опитва да улови света чрез отпадъците му. Учен постига съдбоносен пробив в изкуствения интелект, който може да промени самия смисъл на живота. Съдбите им се пресичат на малък остров насред Тихия океан – място, където се сблъскват природата, историята и утопията. Остров Макатея е избран за старта на грандиозен проект: автономни, плаващи градове в открито море. Но първо местните жители трябва да гласуват – да отворят ли вратите към бъдещето, или да защитят своя свят от ново посегателство? Философски и дълбоко човешки, „Голямата игра“ е роман архипелаг: портрет на тройно приятелство, киберпънк трилър, екологичен епос и постколониална алегория в едно.
Ричард Пауърс е роден през 1957 г. Заради първия си роман - „Трима селяни тръгнали на танци“ (1985), е цитиран от престижното списание „Ескуайър“ като един от тримата най-значими автори на десетилетието (другите двама са Мартин Еймис и Дон ДеЛило). Пауърс е написал десетина други книги, включително „Времето, когато пеем“, избрана за най-добра книга на 2003 г. от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, и „Ехото отеква“, увенчана с Националната награда за най-добра книга. „Дървесна история“ е неговият 12-и роман, спряган от мнозина като шедьовър и като „една от най-добрите книги, писани някога.“. Отличен с награда Пулицър за художествена литература (2019), с Голямата награда за американска литература (2018) и с награда Уилям Дийн Хауърс, „Дървесна история“ влиза в краткия списък на номинациите за наградата „Ман Букър“ през 2018 г. и повече от година е в листата на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.
На свой ред селектиран в краткия списък на наградата „Ман Букър“ през 2021 година, „Недоумение“ е дълбоко емоционален роман, изтъкан от въпроси, който позволява да надникнем отвъд видимото към смисъла на живота и мястото ни във Вселената. Ричард Пауърс рисува обезпокоителен портрет на един разпадащ се свят, в който екологичната катастрофа е неизбежна, а демокрацията се сгромолясва.
Из „Голямата игра“ от Ричард Пауърс
СТРАДАМ ОТ ТОВА, което ние, компютърджиите, наричаме латентност. Оттеглям се в миналото, както правеше майка ми през последните си години. Не твърдя, че проклятието непременно се предава по наследство, но понякога се случва. Кой знае, може би и майка ми го е носела. Може би зад фаталната злополука се крие недиагностицирана болест.
Колкото по-замъглени стават последните месеци и години, толкова по-отчетливо се открояват основополагащите събития от детството ми. Затворя ли очи, виждам първата си стая под покрива на замъка в Евънстън. Детайлите изпъкват по-ясно, отколкото би трябвало да позволява паметта: малко бюро, затрупано с пластмасови акули и манти. Рафт с книги за морските дълбини. Кръгъл аквариум, пълен с гупи и хелери. Дрешник, задръстен с маски за гмуркане, шнорхели, изсушени ракообразни, парчета корал и вкаменелости на риби от девона, купени от магазина за сувенири към океанографския комплекс „Шед“.
На стената над леглото ми висеше изрезка от „Чикаго Трибюн“ от 1 януари 1970 година, сложена в рамка. Заглавието гласеше: „Номер едно в новото десетилетие“. Като дете вероятно я бях чел хиляди пъти. Черно-бялата снимка показваше моя милост – новородения Тод Кийн, роден по-малко от секунда след полунощ в болница „Сейнт Франсис“ в Евънстън, втренчен във фотоапарата с детско недоумение, опитващ се навярно да фокусира необятната загадка пред себе си.
Господин Номер едно: така ме наричаха родителите ми години наред. Като малък усещах тежестта на това име. Бях единствено дете и приемах титлата и съдбовната си роля много сериозно. Превивах плещи под бремето да съм първият човек, който ще достигне Бъдещето.
Но ето че най-сетне успях.
МАЙКА МИ НЕ ИСКАЛА да си съсипва съвършеното тяло, но баща ми копнеел да си има някого, с когото да играе шах по всяко време на денонощието. Нямам представа как са стигнали до консенсус. Може би с камък, ножица, хартия. С
убеждаване. С инсцениран съд или студентски дебат. Може би дължа появата си на игра със зарове.
Детството ми премина под знака на непрекъснатата война между тях. Скандалите им се подхранваха еднакво от страст и омраза и всеки вкарваше в битката специалните си суперсили: баща ми – силата на безумието, а майка ми – хитростта на потиснатите. Бях преждевременно зряло дете и на четири години разбрах, че родителите ми се надпреварват кой ще нарани другия повече, без обаче да го унищожи – да причини точно толкова болка, колкото да разпали екстаза,
който само омразата може да предизвика. Взаимна автоеротична асфикция на душата, при която и двете страни с готовност раздаваха и охотно получаваха.
Баща ми мислеше бързо, толкова бързо, че светът му се струваше муден и скучен. Работеше в ада на Чикагската борса, в епохата отпреди електронната търговия. Воин на гласовите заявки, той стоеше в сърцето на осмоъгълника, заливан от всички посоки от яростните вълни на капитализма. Гледаше хладнокръвно страховете на другите и ги превръщаше в печалба, а мозъкът му не правеше разлика между стрес и тръпка. Запазваше самообладание, когато колегите
му се паникьосваха, печелеше и губеше безумни суми пари с леко извъртане на дланта и щракане на пръсти (придружавани от неистови викове), и понеже толкова дълго бе заливал мозъчната си кора с невротрансмитери, вече не можеше да функционира без постоянна, макар и притъпена заплаха за благосъстоянието си. Майка ми като добра съпруга и домакиня предано му я осигуряваше.
Допълнителни дози адреналин си набавяше с помощта на тунингования мерцедес 450 SL, частния самолет „Чесна Скайхоук“, който държеше в хангара на летище „Мидуей“ и пилотираше предимно в лошо време, както и на любовницата, която неизменно носеше нерегистриран „Смит енд Уесън“ модел 61 в кожената си чантичка „Луи Вюитон“.
Майка ми беше скрита романтичка. Когато научи за двойствения живот на баща ми, нае частен детектив, за да издири някогашния си обожател от гимназията „Ню Триър“, който по-късно станал бездарен аутфилдер в младежката система на „Къбс“, преди да купи дял в представителство на Ей Ем Си в Елк Гроув. С този тип непрестанно се караха и сдобряваха, винаги на публично място, само и само да вбеси баща ми. А той всеки път с готовност се хващаше на въдицата.
Не ме разбирай погрешно. Ако да си богат означава да се примиряваш с безотговорни родители, нямах нищо против. Обожавах да съм богат. Утешителните награди бяха многобройни и впечатляващи. Въпреки това мразех баща си, задето изневеряваше на майка ми, и майка си – задето изневерява на мен. Не бях достатъчно голям, за да умея да се преструвам, че всичко ще бъде наред. Единственото възможно решение беше да ида да живея другаде.
Намерих това друго място под езерото Мичиган. Когато мислите ми запрепускаха и бъдещето се втурнеше към мен с изваден нож, единственото, което ми помагаше, беше да гледам през прозореца на замъка и да си представям, че се разхождам по дъното на езерото.
Под водата всички драми и истерии звучат приглушено. Знаех го от летата, прекарани на плажовете Лий Стрийт и Лайтхаус Бийч. Приятели и врагове изглеждат еднакво размити, укротени, принудени да се борят с течното съпротивление, обагрено в мътни синьо-зелени нюанси. На дъното на езерото няма хора. Не можех да си представя по-добро място за живеене.
В НЯКАКЪВ МОМЕНТ БАЩА МИ СИ УДАРИ ГЪРБА, докато карал ски с любовницата си в Биг Скай. За малко да остане парализиран. Болката го пречупи, наложи се спешна
операция. Майка ми ме заведе в Монтана, за да го видя такъв, какъвто никога не го бях виждал – проснат на леглото и едва ли не благ. Гледаха се в очите и се държаха за ръцете, свързани от бедата, която едва бяха избегнали. Но щом сестрата излезе, веднага се хванаха за гушите.
– Каза ми, че отиваш в Ню Йорк на конференция.
– Ама че си глупава! Какво ще прави чикагски брокер на конференция в Ню Йорк?
Тя зашепна, сякаш не можех да я чуя:
– Ти си пълно лайно, още сега подавам молба за развод.
– Късно! – Очите му блестяха от оксикодона. – Адвокатите ми вече подготвят документите.
Майка ми ахна и цялото ѝ тяло се сви. Не можеш да играеш покер срещу борсов посредник, особено когато не му пука дали ще спечели, или загуби. А баща ми искаше единствено да отбележи още една точка.
Протегна здравата си ръка и я прегърна през кръста.
– Обичам те – каза. – Готова си да повярваш на всичко.
НЕ СПИРАХА ДА СЕ ЗАПЛАШВАТ С РАЗВОД. Една юнска вечер, когато бях на пет, господин Номер едно се беше свил на бюрото си в детската стая на третия етаж на кулата, ужасен от виковете, които ехтяха от кухнята два етажа по-долу. Гласът на баща ми звучеше хладно и енергично като на водещ на новинарско предаване.
– Кучка! Нямам търпение да се отърва от теб.
Майка ми изсумтя:
– Да се отървеш? Тъпоглаво копеле. Нали ще ти остане Тоди. Той си е твоя идея.
Последваха още крясъци, после тишина, а след това тихите стенания на животинско задоволство.
Погледнах към езерото и както се бях научил да правя, влязох във водата. Тръгнах по дъното на тази зелена, приглушена загадка и вървях чак до Мичиган, който си представях като къс земя, изтъкана от дюни и плажна трева.
ТОВА БЕШЕ ЛЯТОТО, КОГАТО ИЗМРЯХА ХЕРИНГИТЕ. По всички плажове в града лежаха хиляди, хиляди риби и гниеха. С известно закъснение осъзнах, че когато крачех под водата до друг щат, езерото не беше празно, както изглеждаше отгоре. Кипеше от живот. В първия момент мисълта ме изпълни с ужас, но след известно време този факт ми се стори прекрасен. Следващия път, когато тръгнах по дъното към
Мичиган, насреща ми заплува ято риби – идваха да ме разгледат, сякаш бях най-невероятното създание.
ЗАТОВА НЕ ЗАБРАВЯЙ: въпреки стотиците часове видеозаписи, безбройните интервюта, двете биографии (и двете издадени без мое одобрение), стотиците хиляди уеб страници и документи за мен и компанията ми, въпреки милионите имейли, текстови съобщения и телефонни стенограми, въпреки несметните дигитални трохи, оставени от живот, изживян в публичния аквариум, въпреки всичко, което ти внушават данните, пъзелът на живота ми няма смисъл без това
едничко парче.
Нещо съвсем простичко, съвсем дребно, което не съм споделял с никого освен с теб.
Когато бях малък, можех да дишам под вода.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
