Българският фолклор грее с мистична и примамлива красота в омайния дебютен роман „Бели ветрове“ на писателката с глас, нежен като самодивска песен – Мария Македонска. Артист по душа, приключенец и истински ценител на родните легенди, поверия и мистика, Мария Македонска превръща тази книга в своя мисия. Дълги години тя обикаля красивите родни села и записва и съхранява народни песни от всички краища на България. Всяка глава от романа е вдъхновена от различна песен, а общият глас на тази мелодия за родното полита, понесен от „Бели ветрове“, за да изплете разказ колкото фантастичен, толкова и познат с топлината си.
Бел ветер дуе… гора люлее. Хванете се за гривата на тази книга фурия за читатели с огнен нрав и светкавици в очите!
Първият работен ден на младият доктор Христо Мавров не започва добре. Не само че закъснява за работа с повече от час, а първият му пациент се оказва чудата баба. Жена, която твърди, че е на много повече от сто години. Със сърце, събрало болката на цял един свят. И мъдър глас, готов да го отведе в друга реалност. В нея младата Магда е особено момиче, пощадено от чумата, която поваля цялото ѝ семейство. Орисана да привлича неведомите сили, тя има дарбата да вижда вълшебното. От дете живее в съседство до юнака Марко и когато мълвата за неземно красив и силен самодивски кон се разнася из селото, Магда знае, че единствено Марко би могъл да го укроти.
Срещата ѝ с коня, от който хвърчат искри, и юнака, откърмен от самодива, дават начало на поредица от приключения с легендарни същества от българския фолклор. Опасни демони и чудовища дебнат под всеки камък, змейове пленяват с омайна красота, а едно сърце, отворено за чудесата на света, ще полети чак до луната и света на неживите сили.
Песен след песен Магда пораства пред очите на читателя, а неравноделната мелодия на живота превръща малкото момиче в смела и огнена жена, която не се страхува да последва „Белите ветрове“ към непознатото и далечното, мечтаното и изстраданото. Романът на Мария Македонска блести като златна змейска люспа – с богат, напевен и оригинален свят, в който магия и реалност изтъкават такава фантастична история, каквато е и България с всичките си чудати багри. Зародена в легендите край огъня векове назад, пропила се във фолклора и привичките на едно почти изчезнало общество, съхранено в спомените на шепа останали хора, „Бели ветрове“ съхранява разказваческите традиции на цял един народ. И кани читателя да ги сподели.
Имаш светкавици в очите и аз имам нужда от тях да ми светят по пътя към небето.
Из „Бели ветрове“ от Мария Македонска
МАГДА
Бел ветер дуе, бел ветер дуе…
В болничния коридор ехтеше песен. Докторът сънено избърса очилата си в ръкава на престилката.
– Кой се е разпял още преди сутрешната визитация?
Сестрата бутна чаша топло кафе към него.
– Баба Магда. Пак са я хванали лудите.
Откъм дъното на коридора долиташе старчески глас, който припяваше народна песен.
– И пак я е задухал вятърът май. Какво е тоя път? – Докторът поразгърна картона на болната, без наистина да търси отговора на въпроса си.
– Този път наистина я боли сърцето. Така каза вчера през нощта, като я докараха с линейката.
– Боли я друг път. По-здрава е от всички ни, взети заедно. Толкова жилава старица не съм виждал. И ходи, и пее, и всичко помни, ама не ѝ се седи сама явно в тая голяма празна къща, пълна с духове.
– Абе този път изглежда като наистина да ѝ има нещо. Като я докараха, погледът ѝ блуждаеше, цяла нощ беше трескава и бълнуваше.
Докторът въздъхна.
– Добре, добре, пуснете ѝ един ехограф да видим има ли нещо наистина. После да иде да я прегледа новият стажант, дето е завършил с пълно отличие и всичко знае.
Същият този стажант, за когото говореха, не знаеше дори къде точно се намира в момента, докато преми- 6 наваше покрай поредното разорано сиво поле, седнал в междуградската маршрутка, която се тресеше и подскачаше на всяка дупка. А това беше почти непрекъснато, защото пътят бе целият осеян с разнородни по големина кратери в асфалта. Извън обстоятелствата с дупките доста го изнервяше и фактът, че ужасно закъсняваше за първия си работен ден. Трябваше да смени три транспортни средства, за да се добере до малката окръжна болница, в която го бяха разпределили.
И какво, като завърши с шестица? Някои от тия, които едвам-едвам избутаха Академията, сега отиваха към Военна болница или „Света Анна“, а той се друсаше в дръгливата маршрутка към селяндурската поликлиника на трийсет километра от столицата. Сто процента баща му го беше уредил там със своите идеали как трябва първо той да отиде при хората, преди те да отидат при него. А сега пък автобусът спря, за да премине през шосето една заблудена патица, което добави към закъснението му още пет минути. Станаха общо четиресет и шест. Както и да е, дори да го уволнят, му беше все тая.
Но нямаше да го уволнят. Щяха да го държат там да преглежда всякакви дископатии и радикулити. А интересните случаи, заедно с възможностите за развитие, щяха да идат при тройкаджиите, чийто баща не е шеф на Окръжна болница, но за сметка на това с криворазбрани представи за личностния потенциал. Миг преди маршрутката да тръгне отново, му се стори, че патицата му се изсмя.
Когато влезе през вратата на неврологичното отделение, часовникът му отмери точно шейсет и третата минута от закъснението. Стаята на сестрите стоеше отворена и оттам го посрещнаха два неодобрителни погледа. Единият, разположен върху топчесто лице, украсено с къса, модерна преди двайсет години прическа. Другият, уголемен от диоптрични очила с рамки, сякаш без глас му казваше: „Аз съм старша сестра и това е най-високото ниво, което човек може да постигне“. Беше виждал толкова много такива като нея, че нямаше как да сбърка. Всичките бяха еднакви – очила, надменен поглед и върховно самочувствие.
Оказа се, че е сбъркал. Жената с топчестото лице стана неохотно от дивана, на който с другата сестра удобно седяха и пушеха. Едрото ѝ тяло заплашително се изправи пред него, а шеговитият ѝ тон криеше злобна нотка.
– Ето го и новото попълнение. В първия си работен ден закъсня с един час, вторият как ли ще е?
– Съжалявам! – измърмори той. – Обърках от коя автогара трябва да хвана автобуса.
Сестрата май го съжали, защото гласът ѝ поомекна.
– Добре, утре ще знаеш къде е. Сега има по-важна работа от изясняването на маршрута ти дотук. Визитацията започна преди малко, а ти вече си имаш пациент, който те очаква.
– Нямам търпение – промърмори неубедително той.
– Иди да се преоблечеш в стаята на доктора – каза му повелително сестрата. – Картонът на пациентката е върху бюрото му. Тя е в трета стая. Ще я познаеш. Най-малкото защото в стаята няма никой друг.
Не се и съмнявам“ – помисли си той.
Тъкмо преди да тръгне към посочената от нея стая, старшата рязко протегна ръка към него.
– Да не забравим все пак да се запознаем. Аз съм Мая.
– Приятно ми е, Христо Мавров.
– Хайде бягай, Христо, да наваксаш закъснението.
Той я послуша и отиде да си сложи бялата престилка, която вчера бе опитал да изглади. Неуспешно. Най-дразнещото беше, че си бе направил труда, а сега в предната ѝ част се открояваха две големи ръбести гънки, които той с дланите си опитваше да заглади, докато вървеше към стая номер три. Това, което го изуми, когато спря пред въпросната стая, бе бравата. Кръгла. За миг изпадна в чудовищно объркване, неспособен да разбере къде да натисне, за да отвори вратата. Усети как се изпотява под престилката. Добре че в коридора нямаше никого да види как не може да се справи с една кръгла брава.
А зад вратата с мистериозната дръжка се дочуваха приглушени шумове. Някой пееше и мърмореше едновременно. Младият доктор се заслуша и дочу откъслечни думи: „вятър“, „дъжд“, някакви стенания и тихо охкане.
Решен да влезе, той се пресегна и стисна кръглата дръжка. Тя изпълни дланта му с топка студ, който необяснимо го отблъсна, но с докосването дойде и споменът за кабинета на баща му, когато беше малък и си играеше из болничните коридори. Вратата на кабинета му беше със същата дръжка. Трябваше да завърти. Просто да завърти. Както се върти всичко останало на света. Земята, Слънцето, кучето след опашката си, пеперудата около лампата… Всичко. Той послуша спомена си, завъртя и най-сетне вратата се открехна пред него, за да го пусне в стаята. В първия миг му се стори, че на всяко от трите легла има легнали жени, но бързо осъзна, че това са само сенки, които помръдваха от премигването на допотопната луминесцентна лампа над него. Той мигна няколко пъти, след което видя облегнатата на лакът жена в леглото до вратата. Тя се взираше навън и продължаваше да припява тихо песента за вятъра и дъжда.
– Добър ден – покашля се докторът.
– Добър е, добър е – отвърна възрастната жена, все така загледана навън. – Всеки ден е добър, щом слънцето свети и тъпчем по тая земя.
Жената се обърна към него и му подари голяма усмивка, пълна със зъби. Сториха му се истински. А и защо ли някой би направил протези с такова голямо разстояние между предните два. Жената му помаха с ръка, сякаш беше много далече или пък го посрещаше на гарата. – Дойде си най-накрая, а? – без интонация го попита тя. – Ами да, дойдох. – Изобщо не знаеше за какво говори тя, но се съгласи. Бабата пак му отправи една голяма усмивка. Сбръчкана – така би я определил докторът, ако някой го бе помолил да му я опише. Сбръчкана като онези ябълки, които висят последни по дървото дълги месеци след есенната беритба. С малки вълнообразни линийки и парченца мухъл по тях. Толкова сбръчкан човек той никога не беше виждал. Сигурно беше поне на сто години. Или на хиляда. Или на всичките. Тази мисъл го развесели. Може би в момента седеше пред първата жена на света и определено изглеждаше, че тя се радва да го види. Докторът придърпа към леглото ѝ пластмасова трикрака табуретка, върху която седна.
– Как сме днес? – попита я неформално той.
– Ааааа, добре съм, чедо, ама ме боли – с неизменната усмивка на лицето си отговори тя.
Той щракна химикалката си и се приготви да запише оплакванията ѝ в картона, който бе разтворил на скута си.
– Опишете ми какво ви боли точно.
– Боли ме сърцето – каза тя.
„Сърцето“ – понечи да запише докторът.
– Боли ме сърцето за всички онези, които се мъчат. За всички дечица, които нямат майки. За всички майки, които нямат дечица. За всички, от които крадат, и за всички, които крадат. И за мен ме боли сърцето, че вече не мога да водя хорото, ни по средата да играя, ни накрая даже да се влача. Боли ме и че не мога да летя като едно време.
„Мда“ – поклати глава докторът и се напсува наум защо не бе хвърлил един поглед на картона ѝ поне за да разбере, че са му пробутали луда бабка. Реши да поправи това веднага и отвори картона на първата страница. Но удари на камък. Някой беше писал в него с толкова нечетлив почерк, че дори не успя да разчете как е името на пациентката. Реши просто да задава въпроси.
– Добре, да започнем от началото. Как се казвате?
– Магда, чедо, Магда са ме кръстили. На баба ми. Добра жена е била.
– Приятно ми е, аз съм Христо. Ще бъда ваш проследяващ лекар.
– Хич не знам какво е туй, но си хубавичък. Очите ти блестят.
Докторът неволно се засмя на тая старческа откровеност. Рядко някой бе казвал за него, че е хубавичък. Обикновено използваха думи като „мургав“, „твърде слаб“ или най-много „симпатичен“. Ама и бабата беше опасна. Накара го да се засрами. Не че имаше нещо срамно да си хубав, но като ти го каже стогодишна старица, става притеснително. Той пак заби поглед в картона ѝ в опит да прочете нещо от написаното там. Но изобщо не му се получаваше. Буквите се сливаха. Даже леко се движеха като омагьосани. Сякаш не искаха да бъдат прочетени.
– Та значи – върна се той, все още леко смутен, към въпросите си. – Значи, Марга, на колко си години?
– Магда, чедо, Магда. Е, па, на колко да съм. 1890-а ме дадоха на чича ми да съм му слугинче, тогава бех на четири, значи 1886-а ще да съм родена. Верна ли е, докторче, сметката?
Той се опита да сметне наум цифрите, но не успя, надраска набързо в тефтера си 2025 минус 1886 и получената цифра го накара да зяпне.
– Ами май не е вярна. Защото излиза, че сега си на 139 години.
– Ами на толко съм явно значи. Запиши си там у книгата: баба Магда – 139 години.
– Виж, бабо Магдо, няма как да е така. На земята никой досега не е живял 139 години. Ако беше на толкова, щяха да те пишат в „Рекордите на Гинес“ и щеше да си много богата.
– Ами то аз и сега съм си богата, чедо. Сичко си имам. Само краката ми вече дето не могат да тичат и не мога да вдяна конец у иглата. Ама и без това не съм много по шиенето.
Докторът пак се вторачи в криволичещите драскулки в картона и най-сетне успя да разчете нещо.
– Аха, ето тук пише, че си родена 1915 година. Пак е над сто, ама поне не си още за „Гинес“. Хиляда деветстотин и петнайсета... – Той пак надраска двете цифри, за да ги сметне. – Това прави 110. Хич не е зле – поклати глава впечатлен.
– Е, те я поправиха годината на раждането, като се върнах на земята, кога змеят ме отвлече – сви рамене равнодушно бабата.
Младият доктор хвърли картона настрана и обърса челото си с ръкава на престилката. Май беше много топло в тая стая. Ех, как на него ще се падне изкукала старица! На 139 години била. Сърцето я боляло за тия, дето се мъчат. Ето, и той се мъчи сега. Дали я боли сърцето за него?
– Боли ме, че как да не ме боли. И да знаеш, лоша болка е това. Вечер чак не мога да спя – чу гласа на старицата да отговаря на въпроса, който уж си зададе наум. Ха така. Вече си говореше на глас. Само половин час в тая селска болница му беше достатъчен да полудее. Пациент за чудо и приказ му бяха дали. Сигурно в момента оттатък си подхвърляха шеги как са го изиграли на първия му работен ден да му зачислят местната луда. Прииска му се да иде и да ги напсува, но в крайна сметка реши да не играе по тяхната свирка. Затова се престори на силно заинтересован от налудничавата история на бабата, наведе се към нея и нарочно вложи топлина в гласа си:
– И защо те боли толкова, разкажи ми.
– Ех, чедо, да ти разкажа, ама тая моята история няма да се събере в един преглед и трябва да умееш да слушаш, за да ѝ повярваш.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
