Обикнахте Симона Панова в трилогията „Змей закрилник“. Станахте свидетели на нова глава от историята на видинските самодиви в книга първа от втората ѝ поредица – „Градска самодива“. А сега е време отново да потеглим по каменните улици на града на кулите в най-взривоопасната ѝ книга до момента. В цялата си огнена прелест в книжарниците ви очаква „Юдина щерка“!
Книга втора от поредицата „Градска самодива“ ни връща там, където последно оставихме Срацимира, Явор, Преслав и Юлия – в пепелищата на смъртоносна битка, която предопределя съдбата на Видин и целия свят. В „Юдина щерка“ залозите са още по-високи, враговете – по-кръвожадни, а шансът сърцето ви да бъде разбито – огромен!
„Понякога най-незначителните решения влачат подире си най-разрушителните трагедии.“
Чумата е на свобода във Видин. Броят на заразените се увеличава стремглаво, а всяка смърт добавя още бродници в неживата армия на Кръволок – безмилостния главатар на караконджулите.
Срацимира прави всичко възможно да не наруши крехкия баланс на вътрешния си мир и да запази одеждите си в самодивското бяло. Тя посвещава цялото си време на търсенето на лек за болестта… И се опитва да избягва мислите за Явор – глогаря, който все по-настойчиво завоюва мястото си в сърцето ѝ.
Бунтарят Преслав гаси пожари на няколко фронта… и то без да броим огнената му връзка с юдата Юлия. Защото в глутницата на Куцулан има предател, на когото му е писано да забие нож в гърба на алфата си.
Вечерницата Зора поема огромно бреме на плещите си, решена да овладее заразата на всяка цена. Дори да трябва да прибегне до забранената черна магия.
Оплетени в здрав възел, самодиви, юди, върколаци и глогари са в смъртна опасност. Защото Кръволок познава всяка тяхна слабост убийствено добре. И знае точно коя нишка да отреже, за да разбие надеждите им на пух и прах.
Симона Панова заостря върха на перото си и за пореден път доказва, че с всяка книга вселената на видинските самодиви става все по-мащабна, богата и жива. В „Юдина щерка“ читателите ще имат нужда от обилна доза ледено самодивско спокойствие, за да се подготвят за бурята, която се задава!
Из „Юдина щерка“ от Симона Панова
ГЛАВА 1
Юлия
Първият пролетен изгрев обагри небето в златисто.
Лъчите му пробягаха по капака на колата ми и сякаш разринаха алената ѝ боя като ръжени. Примижах срещу изригналия рояк отблясъци – същински искрици над разбудена жарава – и настъпих газта.
Вече наближавах извънградската местност, където посестримите ми бяха устроили засада, за да овладеят надигащата се чума, преди да е покосила цял Видин. Взех последните метри със замах, паркирах припряно и изскочих от автомобила.
Упойващото ухание на цъфнали дръвчета нахлу през носа ми и ме блъсна право в челото. Пролетта бе превзела пустошта и бе наложила вкуса си към свежозелено и бледорозово, подобно на свиреп моден диктатор. Бедствието, разразило се успоредно с нея, въобще не я вълнуваше – то беше наша грижа.
В далечината обаче наместо разлистена млада гора се ширеше изпотъпкано пепелище. Втурнах се нататък, нехаеща за разрошената си от вятъра прическа и за кожените боти, които със сигурност щях да изподраскам.
Съобщението, което получих от Преслав преди броени минути, още пламтеше в съзнанието ми. Съдържаше една-единствена думичка:
„Загубихме“.
Зарадвах му се въпреки злокобното послание. Щом Преслав беше жив и в състояние да ми пише, можех да понеса всички останали злощастия.
Явно обединените самодиви, юди, глогари и върколаци не бяха успели да възпрат чумата. За последствията щях да се тревожа после – важното сега беше да се докопам до Преслав и да се уверя, че е здрав.
Обичах този своенравен върколак, колкото и да мразех да му го признавам. А той въобще не беше лесен за обичане и не щадеше нерви и усилия да ме затруднява допълнително. На моменти едва понасях чепатия му характер и ми идваше да го цапардосам с някоя книга. Случваше се и да го правя, за което си получавах ответен удар, макар и умишлено неточен. Обикновено едва балансирах на ръба между желанието да му разкъсам ризата и порива да разкъсам него самия.
Ако обаче бе паднал и косъм от изваяната му глава, щях да пролея кръвта на виновните. И любимият ми негодник би сторил същото за мен – не с моя финес, но пък с повече устрем.
Тичешком пристигнах на доскорошното бойно поле и нагазих в участъка обгорена земя, пропита с кървава каша. Ботите ги бях прежалила вече. Зашарих с очи, търсейки гордата осанка на Преслав. В центъра на поляната, превърната в островче от хитро прокопания канал, съзрях Зора да си бъбри с Йордан Караогнянов – змея на видинската царкиня. Той беше тайното вале в ръкава на Вечерницата: неговата изне надваща поява трябваше да унищожи всички вампири, притекли се в помощ на чумата. Изглежда, планът се бе изродил във фиаско.
Щом разпознах Куцулан – алфата на глутницата, мигом се завтекох към него. Посестримите ми – и самодивите, и юдите – се бяха разпределили сред пострадалите върколаци и старателно обработваха раните им.
Мимоходом мярнах яркобелите коси на Срацимира и понечих да я поздравя. Приятелката ми обаче бе така затънала в бездънния поглед на Явор, че въобще не ме забеляза. Забравила манията си за чистота, Мира бе коленичила в прахоляка, заровила пръсти в калната козина на Спас. Никога не я бях виждала толкова мръсна, нито така погълната от нечий взор.
Глогарят я съзерцаваше с такова искрено облекчение, примесено с тлеещ копнеж и притъпена болка, че чак аз се трогнах. Помежду им Спасчо тупкаше доволно с опашка, зарадван, че им е подарил момент на близост.
„Тия двамата няма ли да се вземат най-после? – изкикоти се нахалното ми вътрешно гласче. – Писна ми да се зяпат влюбено и безнадеждно! Я да се съберат, да си опознаят кусурите и бързичко ще им мине!“
Непоисканите съвети за чужди връзки обаче изфирясаха от съзнанието ми, щом усетих по кожата си позната тръпка. Моят върколак ме бе зърнал първи.
Погледът му беше по-осезаем от докосване и наелектризираше въздуха като светкавица. Ненавиждах влудяващата лекота, с която ме превръщаше в мишена. Извърнах се и също вперих взор в Преслав. Неговите ириси бяха непорочно бели като на всички върколаци, ала излъчваха жегата на насвяткано желязо, готово да дамгоса волята си върху моята.
Възторгът, че Преслав е жив, избухна в гърдите ми като фойерверк. Само след секунда обаче бликналият ми гняв го засенчи.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
