Култовият роман „Мълчанието на агнетата“ от Томас Харис с ново издание

124 преглеждания

Най-изтънченият злодей в литературата се завръща!

Малко са хората, които не познават д-р Ханибал Лектър – изтънчения канибал, който има отредено място като най-завладяващия образ в историята на психологическия трилър. След романа „Червеният дракон“, в който най-известният сериен убиец направи страховития си дебют, на пазара излиза и ново издание на втората, и най-култова, част от поредицата на Томас Харис„Мълчанието на агнетата“

Книгата е вдъхновението зад едноименния филм от 1991 г., смятан за един от най-великите хорър филми на всички времена и един от едва трите филма, носители на награда „Оскар“ във всички пет главни категории. Историята на Ханибал Лектър оживява с логото на „Сиела“, в превода на Жечка Георгиева и с въздействащата корица на Живко Петров.   

В нея ФБР са изправени пред нов, още по-кръвожаден сериен убиец, който всички наричат с прякора „Бъфало Бил“. Той отвлича жени и ги убива по ужасяващ начин, като характерна черта на престъпленията му е, че части от кожата им са одрани. Всички опити на полицията да научи нещо за самоличността на Бъфало Бил остават безплодни и още веднъж единственият им начин да надникнат в изкривеното съзнание на убиеца се оказва не кой да е, а д-р Ханибал Лектър. 

Този път лице в лице с олицетворението на злото се изправя младата Кларис Старлинг, която се обучава в академията на ФБР и получава задачата да интервюира Лектър. Заинтригуван от интелекта и невинността на Кларис, той се съгласява да отговори на въпросите ѝ. Но за всеки от отговорите тя трябва да плати висока цена. Да оголи душата си и да се докосне до своите най-мрачни и ужасяващи страхове. 

Междувременно броя на жертвите на Бъфало Бил се увеличава, а залозите стават все по-високи. Ще успее ли Кларис да открие самоличността на престъпника и да запази разсъдъка си, изправяйки се срещу най-тъмните кътчета на човешкия ум? 

С „Мълчанието на агнетата“, която за излиза за пръв път през 1988 г., Томас Харис пренаписва изцяло историята на психологическия трилър и превръща поредицата си в истински културен феномен. Повече от 30 години по-късно д-р Ханибал Лектър интригува, смразява и завладява милиони читатели по цял свят. 

 „Мълчанието на агнетата“ е задължително четиво не само за почитателите на трилъра, но и за всеки читател, който иска да бъде свидетел на това литературно събитие.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

Из „Мълчанието на агнетата“ от Томас Харис

 

ПЪРВА ГЛАВА

Отделът на ФБР по поведенческа психология на серийните убийства се намира на най-долния, полуприземен етаж на сградата в Куонтико[1]. Кларис Старлинг пристигна там зачервена, тъй като дойде от стрелбището тичешком. В косата ѝ имаше стръкчета трева, а униформеното яке беше изплескано със зелено от моравата, където беше залягала при учебната стрелба.

В преддверието нямаше никой и тя побърза да се пооправи, като се взираше в отражението си в стъклената врата. Знаеше, че и без да се докарва много, щеше да изглежда добре. Ръцете ѝ миришеха на барут, но за миене нямаше време – Крофорд, началникът на отдела, изрично беше подчертал, че я вика незабавно.

Джак Крофорд беше съвсем сам в задръстеното с вещи помещение. Стоеше до нечие бюро и разговаряше по телефона, така че за пръв път от година насам тя можа да го огледа от главата до петите. Това, което видя, я разтревожи.

Обикновено Крофорд имаше вид на инженер на средна възраст, който се поддържа в добра форма, след като активно е играл бейзбол в университета. А сега беше изпосталял, яката на ризата му стоеше халтаво на врата, а под зачервените му очи имаше подпухнали торбички. Всеки, който четеше вестници, знаеше, че чергата под краката на неговия отдел гори. Старлинг се надяваше Крофорд да не е пил. Това би влязло в пълно противоречие с представата ѝ за него.

Крофорд завърши разговора си с едно рязко „не“. Сетне измъкна досието ѝ изпод мишницата си и го отвори.

– Старлинг, Кларис М. Добро утро.

– Здравейте.

Усмивката ѝ беше учтива, но само толкова.

– Нищо страшно не е станало. Надявам се повикването да не те е разтревожило.

– Не, не е.

Което не отговаряше напълно на истината.

– От преподавателите ти научих, че се справяш много доб-ре и си сред първите по успех.

– Надявам се да е така. Официално нищо не са съобщили.

– От време на време ги питам как се развиваш.

Старлинг се изненада – беше отписала Крофорд като двулично копеле.

Запозна се със специалния агент Крофорд, когато той изнасяше лекции в Университета на щата Вирджиния. Високото равнище на неговите семинари по криминология бе една от причините, които я доведоха във Федералното бюро. Когато издържа изпита за академията, му написа писмо, но отговор не получи и през трите месеца, докато учеше в Куонтико, той не прояви никакъв интерес към нея.

Старлинг не беше от хората, които молят за услуги или натрапват приятелството си, но все пак беше озадачена и натъжена от поведението на Крофорд. А ето че сега, лице в лице с него, тя със съжаление забеляза, че той отново ѝ е станал симпатичен.

Нещо явно не беше наред с този човек. Крофорд излъчваше необикновен ум наред с интелигентността си и Старлинг го бе открила дори в усета му за цветовете и материите на дрехите, които все пак се вписваха в стандартното облекло, характерно за агентите на ФБР. И сега изглеждаше спретнат, но някак си занемарен, като че плесенясал.

– Появи се една работа, та се сетих за теб – продължи той. – Всъщност не точно работа – по-скоро интересно поръчение. Махни нещата на Бери от онзи стол и седни. Тук си писала, че след завършването на академията имаш желание да постъпиш направо в нашия отдел.

– Така е.

– Занимавала си се доста със съдебна медицина, но нямаш опит в полицейската работа, а ние изискваме най-малко шестгодишен стаж.

– Баща ми беше шериф и познавам този начин на живот.

Крофорд се усмихна едва-едва.

– Не могат да ти се отрекат обаче двете дипломи по психология и криминология и… Колко пъти си работила през лятото в психиатрична болница? Два?

– Два.

– Разрешителното ти за психоаналитик валидно ли е още?

– Срокът му изтича след две години. Получих го преди вашите лекции в Университета на Вирджиния, когато още нямах намерение да се занимавам с това.

– А сетне вече нямаше как да продължиш…

Тя кимна.

– Все пак извадих късмет и успях да завърша курсовете по съдебна медицина. Така можех да работя в лабораторията, докато се отвори място в академията.

– Писа ми, че искаш да дойдеш тук, ако не се лъжа, а аз май не ти отговорих – всъщност със сигурност не ти отговорих. А трябваше.

– Не ви е било само това до главата.

– Чувала ли си за ПЗООП?

– Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.

Крофорд кимна.

– Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. – Той ѝ подаде купчина листове в папка. – Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви – ако изобщо ги има. Сините са за убиеца – да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.

Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна – замириса ѝ на предложение за работа, най-вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много ѝ се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но, от друга страна, ѝ беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица – измъкване няма. Предстоеше ѝ да избира, а тя не искаше да сгреши.

Крофорд я чакаше да каже нещо – изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си:

– Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазовият, който разработиха в Минесота[2], и на Роршах[3].

– С многофазовия съм работила, но с Роршах – никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала Бендер-Гещалт[4].

– Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?

– Засега не съм забелязала такова нещо.

– Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора. Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат – мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят – нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.

Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.

– Кой е обектът?

– Психиатърът – доктор Ханибал Лектър – отвърна Крофорд.

Кратко мълчание последва произнасянето на това име – както винаги, когато присъстващите бяха цивилизовани човешки същества.

Старлинг погледна Крофорд в очите – неподвижна, скована.

– Ханибал Канибала – изрече тя.

– Да.

– Ами… да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.

– Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник – директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела.

– Знам, че сте задръстени от работа – заради Бъфало Бил[5] и станалото в Невада.

– Точно така. Познатата стара история – все не стигат хора.

– Споменахте, че искате да отида при него утре. Значи бързате. Има ли това нещо общо с текущо разследване?

– Не. За жалост.

– Ако ми откаже, искате ли все пак да му изготвя психологически портрет?

– Не. Затънал съм до гуша в преценки за неконтактността на доктор Лектър и всичките до една са различни.

Крофорд изсипа в дланта си две хапчета витамин С и ги разбърка в чаша вода, за да ги изпие.

– Нелепо е в крайна сметка – продължи той. – Лектър е психиатър и сам пише за специализирани издания, при това изключителни статии, но никога за собствените си малки аномалии. Веднъж се направи, че сътрудничи в едни тестове на директора на болницата, Чилтън, и седя сума ти време с апарат за измерване на кръвното налягане, закачен за пениса, докато разглеждаше снимки на разни катастрофи. След това Лектър първи публикува психопортрет на Чилтън, та го направи за смях. Води сериозна кореспонденция със студенти по психиатрия по въпроси, които нямат отношение към неговия случай, и толкоз – с друго не се занимава. Ако откаже да разговаря с теб, искам просто да ми докладваш как изглежда, каква е килията му, какво върши. Местната атмосфера, така да се каже. Отваряй си очите на четири за журналистите, които се мотаят наоколо. Нямам предвид истинските, а от долнопробните клюкарски вестничета. Те си падат по Лектър дори повече, отколкото по английското кралско семейство.

– Не бяха ли му предложили от такова издание петдесет хиляди за негови готварски рецепти? Нещо ми се върти из ума – рече Старлинг.

Крофорд кимна.

– Убеден съм, че „Националният сплетник“[6] има подкупен човек в болницата и ще научат за посещението ти веднага щом го уредя.

Крофорд се наклони към нея, докато разстоянието между лицата им се сведе до половин метър. Тя се взря в половинките очила и торбичките под очите му. Дъхът му миришеше на вода за уста.

– А сега искам цялото ти внимание, Старлинг. Добре ли ме чуваш?

– Да, сър.

– Бъди крайно предпазлива с Ханибал Лектър. Доктор Чилтън, който оглавява психиатричната болница, ще ти разясни подробно как да общуваш с него. Не се отклонявай от указанията му. Не се отклонявай от тях нито на йота и за нищо на света. Ако Лектър изобщо те удостои с вниманието си, то ще е, за да научи нещо за самата теб. Със същото любопитство, с което змията изучава птиче гнездо. Ние с теб много добре знаем, че в подобни разговори се разменят най-различни реплики, но не му давай сведения за себе си. В главата му не бива да има никакви лични подробности за теб. Знаеш какво направи с Уил Греъм.

– Четох за това.

– Изкорми го с нож за рязане на линолеум, когато Уил отиде да го арестува. Истинско чудо е, че оживя. А Червения дракон спомняш ли си? Лектър успя да насъска Франсис Долархайд срещу Уил и семейството му. Благодарение на Лектър лицето на Уил прилича на рисувано от Пикасо. В лудницата пък разкъса една от медицинските сестри. Върши си работата, но нито за миг не забравяй що за човек е.

– А що за човек е? Вие знаете ли?

– Знам, че е чудовище. Извън това нищо не се знае със сигурност. Може би ти ще научиш повече. Не съм извадил името ти наслуки от шапка с късмети, Старлинг. В университета ти ми зададе няколко интересни въпроса. Ако докладът ти е ясен, сбит и смислен, ще го покажа и на директора. От мен зависи. Освен това го искам на бюрото си до девет часа сутринта в неделя. Това е всичко, Старлинг. Действай според указанията.

Крофорд ѝ се усмихна, ала в очите му нямаше живот.

 



[1] Малко градче в северната част на Вирджиния, близо до столицата Вашингтон, където се намира важна база на морските пехотинци. На територията на базата е и Академията на ФБР. – Б. пр.

 

[2] Клиничен тест за изследване характера на личността. – Б. пр.

 

[3] Роршах, Херман (1884–1922) – швейцарски психоаналитик, автор на прочутия тест, наречен на негово име, при който субектът описва какво „вижда“ в серия от десет симетрични мастилени петна, като по този начин разкрива определени страни от своята личност. – Б. пр.

 

[4] Клинични проективни тестове за изследване на мотивацията и характера на личността. – Б. пр.

 

[5] Прякор на Уилям Коуди (1846–1917), прочут в миналото американски разузнавач сред индианците, занимавал се и с много други дейности, една от които била да снабдява строителите на железопътни линии с бизонско месо. – Б. пр.

 

[6] Приблизителен превод на National Tattler, един от най-четените сензационни жълти вестници в САЩ. – Б. пр.

 



EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук