Нещо за четене: Излиза втора част от серията на Анджей Сапковски – „Божи воини“ (откъс)

372 преглеждания

„Божи воини“ ще ви отведе в Бохемия от XV век

Докато феновете очакват нов сезон на хитовия сериал с участието на Хенри Кавил по поредицата „Вещерът“, на български език се появява втора книга от историческата фентъзи сага на Анджей Сапковски – „Божи воини“.

„Божи воини“ е продължение на емблематичната „Кулата на шутовете“, което ще ви запрати насред лудостта на религиозните войни в Европа от началото на XV век. Светът, милостиви господа, в последно време взе че стана по-голям. Но в същото време като че ли се и смали...

Горещо и знойно е лятото на 1427 година. Поредният кръстоносен поход се е насочил към Прага, защото който владее Прага – владее света. Eдно е сигурно – там, където се води война, се лее много кръв. И никой не е защитен.

Войната няма да подмине и Рейнмар от Белава – познат като билкар, лекар, благородник, магьосник, злополучен любовник, герой от войната, издирван престъпник и (само понякога) кръгъл глупак.

Две години след развръзката в „Кулата на шутовете“ Рейнмар все така се укрива и не би зарязал мирния си начин на живот по никакъв начин. И може би това би му се удало, ако съдбата или някой, който умело направлява ръката ѝ, не бе решил да се намеси.

Принуден да напусне скривалището си в Прага, натоварен с важна мисия от водачите на хуситите, магьосникът поема към Силезия, където ще открие, че пътят към ада наистина е постлан с добри намерения. Особено когато човек се окаже въвлечен в абсурда на религиозните войни и открие, че все още е преследван, а някой иска да го направи инструмент за политически интриги.

Но това, което враговете му не знаят, е, че този път Рейнмар е готов. Войната го е променила и той няма да се спре пред нищо или никого, за да защити всичко, за което се е борил досега. Но когато умре мечта, нейното място се заема от мрак. А в мрака, особено когато разумът заспи, се пробуждат чудовища... А светът става все по-мрачен и малък...

В „Божи воини“ Анджей Сапковски съчетава умело реални исторически хроники с пленителни приказки и легенди, за да изплете мрачен и вълнуващ свят, базиран на Европа от XV век. А красивите описания на Силезия и Бохемия са редувани от епични битки, подпалени села и градчета, в които се е настанил ужасът.

Редувайки фентъзи елементи с истински събития, този роман успява да изгради пъстра плетеница от политически интриги и предателства, които ще намерят своята смайваща развръзка в края на трилогията.

Брутална в жетокостта си, съблазняваща в своето интелектуално богатство, „Божи воини“ от Анджей Сапковски е задължително четиво не само за любителите на фентъзито, а и за всеки, който иска да познава историята на света, в който живее.

Из „Божи воини“ от Анджей Сапковски

ГЛАВА ПЪРВА,

в която Прага вони на кръв, Рейневан се чувства следен, а после се отегчава от рутината, спомня си, тъгува, празнува, бори се за живота си и потъва в пухен дюшек. А междувременно историята на Европа се преобръща, вихри се и скърца по шевовете.

Прага вонеше на кръв. Рейневан душеше ръкава на кубрака[1] си. Току-що беше излязъл от болницата, а в нея, както във всяка болница, почти на всекиго пускаха кръв и редовно отваряха язви, а и с тревожна честота се правеха ампутации. Изобщо не би било изненада, ако дрехата се пропиеше с подобна миризма. Но кубракът отделяше единствено вонята на кубрак. И на нищо друго.

Той вдигна глава. Подуши въздуха. От север, от левия бряг на Вълтава, долиташе мирисът на плевелите и листака, запалвани в градините и лозята. Освен това от реката се носеше мирисът на тиня и гнилоч – беше жега, водата доста беше спаднала и изсъхналите плитчини вече от много време доставяха на града незабравими усещания. Но този път вонеше не тинята. Рейневан беше сигурен в това.

Лекият и променлив ветрец духаше от изток, от страната на Пожичската порта. Откъм Виктов. А земята под Витковския хълм спокойно можеше да вони на кръв. Защото в нея се беше просмукала доста кръв.

Но и това изглеждаше невероятно. Рейневан намести на рамото си ремъка на торбата и закрачи енергично нататък. Не можеше тази воня на кръв да идва от Витков. Първо, това беше доста далеч. И второ, боевете там се бяха случили през лятото на 1420-а. Преди седем години. Седем дълги години.

След като мина църквата на Светия кръст, той ускори крачка. А вонята на кръв не се разсея. Тъкмо напротив. Засили се. Защото изведнъж, за разнообразие, задуха от запад.

Ха, помисли си той, гледайки към недалечното гето, камъкът не е пръст, старите тухли и мазилка помнят много, в тях могат да се задържат много неща. Всичко, което се пропие в тях, вони дълго време. А там, под синагогата, в уличките и къщите, кръвта се е ляла още по-обилно, отколкото във Витков. И в малко по-скорошни времена. През 1422-ра, по време на кървавия погром, при безпорядъците, бушували в Прага след разправата с Ян Желивски[2]. Разярен от екзекуцията на любимия си трибун, народът на Прага беше въстанал, за да мъсти, пали и убива. При това, както обикновено, най-много си изпати еврейският квартал. Евреите нямаха нищо общо с екзекутирането на Желивски. И по никакъв начин не бяха виновни за неговата съдба. Но на кого му пукаше?

Рейневан зави след гробището при църквата, премина покрай болницата и излезе на Стария въглищен пазар, пресече малкия площад и се шмугна в арките и тесните улички, водещи към Дългата Трида. Вонята на кръв намаля, изгуби се в морето от другите аромати. Арките и уличките воняха на всичко, което човек можеше да си представи.

Затова пък Дългата Трида го посрещна с властващия над всичко, зашеметяващ мирис на пекарски изделия. В пекарските магазинчета и лавки и по сергиите лъщяха и апетитно ухаеха знаменитите пражки пекарски изделия. Макар че той беше закусил в болницата и не усещаше глад, не се сдържа и в първата пекарна купи две току-що опечени кифлички. Кифличките, наричани тук цалти, имаха толкова натрапливо еротична форма, че Рейневан дълго време броди из Дългата Трида като в сън, блъскайки се в сергиите, потънал в горещи като пустинен вихър мисли за Николета. За Катажина Биберщайн. Сред минувачите, на които попадаше и в които замислен се блъскаше, имаше няколко съвсем привлекателни пражанки на различна възраст. Той не ги забелязваше. Разсеяно се извиняваше и продължаваше нататък, като ту отхапваше от цалтата, ту се взираше в нея като омагьосан. Староместкият площад го освети с вонята си на кръв.

Ха, помисли си Рейневан, довършвайки цалтата, тук вече май няма нищо чудно. Точно за този калдъръм тук кръвта не беше нещо ново. Ян Желивски и деветимата му съратници бяха обезглавени точно тук, на Староместкия площад, в онзи мартенски понеделник. Когато бяха отмивали подовете след предателската екзекуция, червената пяна беше текла изпод вратите и се бе стичала към стоящия насред площада позорен стълб, образувайки там огромна локва. А скоро след като вестта за смъртта на трибуна предизвика в Прага взрив от гняв и жажда за мъст, кръвта потече по всички канавки в околността.

В посока на „Дева Мария пред Тин“[3] се стичаха хора, тълпяха се пред портата на светилището. Рокицан ще проповядва, помисли си Рейневан. Струваше си да се чуе какво ще каже той. Винаги. Особено сега, във времената, когато така нареченият ход на събитията осигуряваше теми за проповеди в ужасяващо темпо. О, имаше какво да се каже. И си струваше да се чуе. Но няма време, каза си той. Имаше по-спешни дела. И имаше проблем. Следяха го.

Рейневан вече от доста време се беше уверил, че го следят. Веднага след като излезе от болницата на Светия кръст. Следящите го бяха доста ловки, прикриваха се умело. Но Рейневан ги забеляза. Защото това не беше за първи път. По принцип знаеше кой го следи и по чие нареждане. Но това нямаше особено значение. Трябваше да се отърве от шпионите. Дори имаше план.


[1] Вид груба куртка, носена от простолюдието в средновековна Полша. – Б. пр.

[2] Ян Желивски и неговите съратници са обезглавени на 9 март 1422 г. – Б. пр.

[3] Главната църква в Стария град на Прага от 14-и век насам. – Б. пр.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:


EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук