Мистериите на българския фолклор оживяват в чудовищни измерения чрез печатното издание „Лехуса“ – втора книга от поредицата Мамник на Васил Попов. Художник на корицата е Живко Петров.
Нощният покой над трънското село Вракола е прорязан от далечен бебешки плач и прииждането на нови демони. Този път граничните полицаи Божана и Митко ще се изправят пред още по-сложни загадки, които ще ги отведат до древен храм-кладенец и новооткрито тракийско съкровище. В разплитането на случая ще им помага и археологът Лора Кадурина – приятелка на Божана от студентските години. Ала Вракола ще се окаже тясна за мащабите на мистерията и те ще се доберат до потайностите на Странджа планина. В лабиринтите на загадката героите ще се сблъскат с нови приятели, но и с нови страхове.
Васил Попов е роден през 1990 г. в София. Завършва екология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, след което три години работи за телевизионния канал „Нешънъл Джиографик“. Страстта му към фотографията го води на впечатляващи места из цяла България, а интересът му към българската природа и фолклор застава в сърцевината на бъдещия му творчески път. През 2020 г. печели първия конкурс за оригинален аудиосериал, организиран от Storytel Studio. Така на българския литературен пазар се появява „Мамник“ – произведението, което променя историята на жанровата литература у нас и продължава да разкрива пред хиляди читатели енигматичните лица на българското народно творчество.
Васил Попов е автор и на книгите „Вълчи разкази“ (2022), „Пермафрост“ (2023). „Лехуса“ е новият му роман. Книгата ще бъде представена на 13 ноември, четвъртък, от 19:00 ч. в клуб „Грамофон“ в София, както и на 21 ноември, петък, от 18:30 ч. в Orange Пловдив Център.
Из „Лехуса“ от Васил Попов
ПЪРВА ЧАСТ: ГЕРАНЪТ
Мрак са мръкна, горо,
мрак са мръкна…
Народна песен
25 април 2020 г., 19:35 ч., село Усое
Тая вечер Странджа се бе преобразила почти до неузнаваемост. По високите ѝ части горяха последните багри на кървавочервения залез – знамение за нещо, което приближава и неизбежно ще се случи. Могъщите дървета с наскоро прокарали листа се извисяваха като огромни великани, които от незапомнени времена бдяха над тая вълшебна планина, изпълнена сега с птичи песни.
Но хладните долища, в които вече се разстилаха сенките на нощта, бяха обгърнати отвред от зловеща тишина.
Мръкваше се.
И по някое време от далечината се разнесе глухо, но постепенно усилващо се ръмжене на двигател. Не след дълго откъм един от завоите на черния горски път, виещ се нагоре по склона на планината, се зададе специализиран противопожарен автомобил „Рено Милдум“ с червено-бяла броня и емблеми на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“. Сигналните светлини бяха включени и проблясваха в синьо, макар на практика да нямаше особена необходимост от тях – все пак наоколо не се мяркаха хора.
Въпреки това противопожарният автомобил се движеше с бясна скорост, оставяйки след себе си облак прах. След него летяха още два високопроходими черни джипа.
Шофьорското място на противопожарния автомобил заемаше комисар Дойчин Войнов – дребен на ръст, с черни коси. Намусеното му лице недвусмислено издаваше обзелата го угриженост и го състаряваше. Човек без никакъв проблем можеше да обърка възрастта му и да придаде десет години отгоре на неговите иначе четиресет и пет години. Черните коли, които караха след него, бяха управлявани от други пожарникари – негови колеги.
На седалката до Дойчин пък се возеше граничният полицай Илия Динев, и той облечен в своята тъмнозелена униформа. Гладко обръснатото му теме лъщеше дори на оскъдната светлина в купето на пожарния автомобил. Тялото му бе нашарено с татуировки на възрожденци и надписи от типа на „Свобода или смърт“. Част от тях се подаваха изпод униформата му и определено не ѝ при лягаха. Дори по лицето си бе татуирал кръстове. За разлика от Дойчин, Илия не изглеждаше особено притеснен. През цялото време охкаше и пъшкаше така, сякаш някой насила го бе накарал да върши нещо против волята му.
Дойчин полагаше усилия да не се впечатлява от негодуването му, но все пак реши да попита:
– Кой е подал сигнала?
Илия сбърчи вежди и татуировките по лицето му се разкривиха. Погледът му се зарея някъде навън.
Накрая граничният полицай все пак измрънка под носа си:
– Анонимен е бил сигналът… Поне доколкото разбрах…
– Че защо някой, който е намерил пострадал човек, ще държи да остава анонимен? – позачуди се Дойчин.
– Знам ли… Хора всякви, хер! – каза невъзмутимо Илия.
Преди години – още преди да стане граничар, той беше ходил да работи по разни строителни обекти в Германия. И откакто се завърна, държеше да напомня на всички за своето пребиваване в чужбина, по време на което (поне по негови твърдения) беше „понаучил немския“.
Сега Илия се прокашля и извиси глас, за да надвика ръмженето на двигателя:
– На никой не му се замесва в разправии и работа с граничари и пожарникари!
Комисар Войнов обаче имаше своите подозрения за истинската причина за този анонимен сигнал. Не ги сподели със събеседника си. Вместо това просто стисна скоростния лост и превключи на следващата предавка.
Ускорението прикова граничаря към седалката му. Той изгледа с недоумение шофьора:
– Закъде си се разбързал така бе, Дойчине? Нема къде да ти избяга момичето… Спокойно!
– Да. Обаче се стъмва! – отсече комисар Войнов, леко подразнен, че се налагаше да отбелязва подобни очевидни факти, които със сигурност щяха значително да затруднят операцията им.
Той стисна още по-здраво волана. Усети как по челото му избиват капки пот, стичаха се в очите му, като на моменти направо го заслепяваха. Разбира се, не за първи път му се налагаше да спасява хора – все пак това бе работата му. Но сега мисълта за пострадалото момиче стягаше стомаха му на възел. Представяше си как детето очаква помощта му – самò и ранено в сгъстяващия се мрак…
Черният път изведе пожарния автомобил и следващите го джипове в близост до язовир „Караеврен“. Неведнъж се случи да разкрие гледки към високата му язовирна стена, която вървеше в полукръг и приличаше на застинал водопад от железобетон. След стената водите с бучене продължаваха надолу по река Лахтара – през долината ѝ и към селата в ниските части на Странджа.
Войнов врътна волана и поведе автомобила към язовирната стена, понеже пътят минаваше директно по нея. После колите профучаха покрай празната охранителна кабина и в близост до пречиствателното съоръжение, за което никой не знаеше дали изобщо функционира и върши ли някаква работа.
Дойчин изгледа запустелите сгради на язовира с укор и почти несъзнателно изрече на глас въртящите се в главата му мисли:
– Много строга охрана, няма що!
– Всичко е оставено на самотек – съгласи се Илия. – Ама к’во искаш, хер… Цялата ни държава е така! Те на повечето язовири не знаят кой им е собственик… А ти искаш некой да седи да ги пази! Нема как да стане тая!
Дойчин знаеше, че събеседникът му има право. Проблемът беше изключително сложен и съществуваше от много години насам. Голяма част от язовирите бяха строени по времето на ТКЗС-тата – от различни предприятия, които вече не съществуваха. Липсваше документацията им, нямаше дори институция, която да определи точния
им брой. Знаеше се само, че са над шест хиляди… При това няколко министерства упражняваха собственост върху различни язовири. Много бяха и общинските, имаше и частни…
Войнов беше чувал какви ли не истории от колегите си – дори за случаи, в които водата на язовира имаше един собственик, докато стената му се стопанисва от втори, че и трети… И трябваше да признае, че няма никаква представа на кого се води странджанският „Караеврен“. Но бе готов да се обзаложи, че далеч не е единственият неосведомен по този въпрос, въпреки че с колегите му неведнъж бяха използвали водата от язовира за потушаване на пожари в района. Знаеше само, че бе строен отдавна – много преди 1995 година, когато бе създаден природен парк „Странджа“. В днешно време изграждането на подобно съоръжение на защитената територия вече би
било немислимо…
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
