Отец Борис - човекът, който ми показа чудесата

7503 преглеждания

От Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград

Ще рискувам да започна с едно доста нелепо твърдение: Ние хората доста си приличаме с мравките. Ето защо…

Преди няколко години четох книга, в която пишеше, че мравките дори и не предполагат, че има звезди, понеже виждат само на тридесет сантиметра. Този факт така силно ме изуми, че го помня даже и до днес. Ние хората, разбира се, знаем, че има звезди, все пак ги виждаме доста ясно. Ето тук идва уловката - ами какво би станало, ако не можехме да ги видим?

Вариантите са два - или бихме повярвали в съществуването на тези светещи небесни тела, без да имаме някакво обяснение, или пък бихме се присмели, на онези които вярват в тях, уповавайки се точно на липсата на такова правдоподобно обяснение.

Не знам дали и при мравките е така, но с подобна дилема, колкото и нетипично да звучи, се сблъскваме всеки ден. Трябва само да разменим думата „звезди“ с „чудеса“.

Лично аз съм доста скептична по отношение на тази тема и винаги търся логиката в нещата, както прави и доста голяма част от човечеството. Не мога да не призная обаче, че има моменти, в които вселената, така да се каже ни зашлевява. Тогава се случват необясними неща, които можем да наречем само и единствено чудни, а ние от недоумение започваме наистина да се чувстваме като мравки.

Един такъв момент преди много години ме срещна с отец Борис Михов от Беласица, село на няколко километра от Петрич. В околността за отец Борис, или дядо Борис, както често бива наричан, са чували всички. И когото и да попитате за него, би Ви казал само и единствено добри думи. Защото около този човек се случват чудеса.

Вече от около половин век той служи в църквата „Св. Пророк Илия“, където се прочува със своите чудотворни молитви за здраве, които винаги се изпълняват. А хора от най-различни кътчета на България и на света, идват, за да им помогне да се сдобият с рожба - неговият, така да се каже, „специалитет“ в молитвите.

Когато погледнете този човек за първи път, най-вероятно ще усетите нещо магическо и внушаващо в неговата натура. В добрите му очи ще разпознаете истинско великодушие и вяра, а освен това може би ще се учудите от приятното му чувство за хумор и от това колко харизматичен е в действителност. Много не му се разбира какво говори, но затова пък е човек на делата. А мъдростите, които изрича, ще ви направят впечатление още от самото начало.

Ако трябва да бъда честна обаче, когато аз видях отеца за пръв път, най-голямо впечатление ми направи дългата му бяла брада. Това е напълно разбираемо, вземайки предвид факта, че тогава бях на около шест. А доброто, което тогава запомних от него, беше, че ми даде близалка - жест, който и до ден днешен отправя към децата, посетили беласишката църква.

Чак години по-късно разбрах колко всъщност вдъхновяващ е този човек. И не само заради добрините, които върши, а заради това, че е непринуден и в негово присъствие е невъзможно да се чувстваш неловко. Нещо, което в съвременността, когато църквата е по-скоро институция, а не отдушник за душата, на повечето от нас младите ни е непонятно.

Но дядо Борис е много повече от просто добряк с чувство за хумор. И въпреки, че произходът на чудесата повечето пъти е неизвестен, ще се опитам накратко да опиша историята на един човек-чудо от гледната точка на една невярваща мравка.

Роден е на 16 февруари 1939 г. в село Ново Ходжово, намиращо се в югозападна България, в близост до границата с Гърция. Живее с родителите си и сестра си, като основна роля в неговия живот играе майка му. Семейството му е бедно и среща много трудности. Дядо му също е свещеник, но като дете, съвсем по детски му, Борис не е толкова вярващ. Въпреки това, израствайки в среда на християнско семейство, обвързаността му с вярата е неизбежна и той е закърмен с обичта към Бог.

Завършва първо отделение в училището в Катунци, а по-късно учи и в Благоевград, като в този момент от живота си, Борис е хубав и срамежлив младеж. Както връстниците си, не мисли много за Бог, дори никога не подозира, че някога ще стане поп.

На 20-годишна възраст заминава да учи за войник. Тогава има шанса да стане военен, но в действителност това не се случва. Самият той казва, че няма точно определен момент в живота му, който да е отключил у него инстинктът да съхранява и да се отдава на вярата. За сметка на това метаморфозата от амбиция за кариера във военното поприще към такава в църквата е плавна. В крайна сметка наместо в служба на армията, Борис се посвещава в значително по-спокойната, но също толкова важна служба на Бог.

През 1962 г. се жени за съпругата си Славка. Самият той признава, че двамата се женят не от любов, а защото просто така трябвало да се случи (на нея по-рано й било предречено, че ще се омъжи за поп). Заедно имат три дъщери, като втората се ражда през 1968 г. Лекарката казвала, че рожбата ще е момче, но дядо Борис бил сигурен, че всъщност ще бъде момиче. Така и станало.

Именно тогава отецът и семейството му се озовават в Беласица.  В онези времена петричкото село има лоша слава. Говори се, че в него живеят само бегълци зад граница, пияници, убийци и пр. Въпреки това дядо Борис остава там. И сам с насмешка казва: „Ако ми е писано да съм убиец, нека съм убиец“.

Живеят по квартири, търпят несгоди, но нито за момент не губят своята вяра. Тя играе ролята на крепител и опора. На 3 юли същата година получава първата си заплата като свещеник - 65лв., които харчи, за да почерпи за детето.

В миналото той сам стяга храм „Св. Пророк Илия“ в Беласица. Допреди неговото пристигане в селото, там няма нито двор, нито заграждения. Но днес многобройните посетители на храма както българи и православни християни, така и чужденци, католици, мюсюлмани и пр. се възхищават на красотата и свежестта, които ги очакват.

От изключителна важност са цветните саксии, за които лично се грижи дядо Борис. Те наброяват около 450, като интересното е, че преди много мразел цветята. Певец от църквата, който продавал цветя в София обаче, го запалва по градинарството и така и до днес.

Децата дядо Борис обича, колкото цветята. През живота си е раздал над 15 000 близалки на мъниците, които отиват в храма, а също помага на стотици семейства да се сдобият с рожба. Дори когато многократно им е казвано, че това е невъзможно, след молитвата на отеца се случват чудеса. В това отношение е нещо като супергерой, въпреки че самият той твърди, че е само инструмент в ръцете на Бог.

За първи път, преди около 50 години, помага на бездетна учителка от селото, която самата баба Ванга увещава, че няма как да има дете. След срещата с отеца обаче, жената получава божи дар. Така дядо Борис посвещава живота си на чуждите животи.

Сега, когато най-светлият християнски празник Великден бе много по-различен от обикновено, дядо Борис не спира да вярва и подканва и останалите да вярват, колкото и трудно да е. И въпреки че завистта и омразата срещу ближния е голяма, той не губи надежда и вярва, че всичко лошо преминава - Слънцето винаги изгрява, колкото и изпитания да се появяват.

Целия свой живот отец Борис възприема като низ от стечения на съдбата. Според него всичко, което се случва, ни е отредено от Господа, а случайности няма. И дори и историята му да не е бляскава, дори и в нея да няма легенди за безстрашни воини, съкровища и далечни пътувания, в момента вие я четете по една или друга причина. А това не е случайност. Може би сте поредната заблудена мравка, която не знае, че има звезди или пък просто си търсите развлечение. Това не е важно.

Важното е, че дядо Борис продължава да помага на останалите и Ви очаква, когато се усъмните в чудесата, да Ви ги покаже или пък просто да си поговори с вас и да се посмее.

А дотогава той си седи в двора на храм „Св. Пророк Илия“. Усмихва се на цветята, те му се усмихват обратно и близалките му никога не свършват. Може би докато гледа цветята си мисли за вярата, за съдбата или пък за Бог- за това не съм сигурна. Гарантирам обаче, че в никакъв случай не мисли относно сходствата между мравките и хората.

Живот в числа - другото лице на пандемията

Материалът е изготвен от Снежана Дончева, ученичка в ЕГ „Акад. Людмил Стоянов“, гр. Благоевград, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

Снимки: Anton Kolarov Photo

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин