Авторката на „Фигури“ Мария Попова се завръща с нова есеистична книга – предизвикателно структурирана, идейно богата и невероятно поетична, „Прекосяване“ излиза от печат по настояване на многобройните български почитатели на авторката. Преводач е Паулина Мичева. Художник на корицата е Стефан Касъров.
След успеха на „Фигури“ Попова представя блестящо и дръзко интердисциплинарно изследване на всичко онова, което дарява живота със смисъл. „Прекосяване” (540 стр., цена с 15% отстъпка: 17.85 евро) преплита съдбите на хора, родени в периферията на своето време и място, които са живели така, че да напишат бъдещето – Мери Шели, Уолт Уитман, Фредерик Дъглас, Фани Райт, Дороти Кроуфут Ходжкин, Мари Тарп, Алфред Вегенер, Хъмфри Дейви, Рут Бенедикт, Маргарет Мийд...
Животът и откритията им – от изобретяването на велосипеда до разгадаването на структурата на инсулина – се свързват в опит да се отговори на фундаментални въпроси. Какво е животът? Какво е смъртта? Какво превръща едно тяло в личност? Какво превръща една планета в свят?
И все пак ето ни тук, вероятни невъзможности, между заровете, между дърветата… Всеки от нас е кратко прекосяване между „още не“ и „никога вече“ и разполагаме единствено с тези ръце, за да прегърнем заетите атоми, които обичаме. Това е достатъчно.
Мария Попова е читател и писател, създател на блога Brain Pickings (brainpickings.org), който е включен в постоянния дигитален архив на ценните културни материали на Библиотеката на Конгреса и е следван от повече от един милион читатели. Израснала в България, днес живее в Бруклин.
През 2020 г. „Колибри“ издаде нейните „Фигури“ – удивително енциклопедично четиво, плод на 12-годишни изследвания. Книгата съдържа есета за Йохан Кеплер, Маргарет Фулър, Хариет Хосмър, Мария Мичъл, Емили Дикинсън и Рейчъл Карсън, но около тях гравитира не по-малко бляскаво съзвездие от имена на съвременници, съратници, вдъхновители. Достатъчно е да споменем „светеца на природата“ Хенри Дейвид Торо, пламенния защитник на индивидуализма Ралф Уолдо Емерсън, легендарния поетически тандем Елизабет и Робърт Браунинг, а също Уолт Уитман, Каролин Хершел, Херман Мелвил, Жорж Санд, Натаниел Хоторн, Мери Съмървил, Мери Уолстънкрафт и др.
Из „Прекосяване“ на Мария Попова
„Поетите и учените – онези, отдали се най-пълно на съзиданието и описанието на системи – свидетелстват за зрелостта на своята епоха; живеят със съзнанието, че самата им природа трябва да бъде преведена на езика на системите, за които говорят. За поета неговата собствена природа е върховният му инструмент – мерилото, чрез което може да бъде осмислено всичко друго; ритъмът, смисълът и самотата се отмерват чрез самия него. За физика собствената му природата стои настрана – той се занимава със свят на закони, в който отсъства разбиране… Ала светът на поета е и светът на учения. Тяхната претенция към системите е една и съща. Писанията им се предусещат едни други; приветстват се; и дори се прегръщат.“ – Мюриъл Ръкейзър, „Уилард Гибс“.
„Под пластовете на историята всичко говори за любов.“ – Сюзан Зонтаг, „Любовникът на вулкана“.
Из глава 4
ТРИГОНОМЕТРИЯ НА ИСТИНАТА
ЖИТЕЛИТЕ НА ТАИТИ, плуващи към кораба с изумителна грация, на която Кук се възхищава и скоро ще обяви за свръхчовешка, отвръщат на това добронамерено поведение с взаимност. „Никой от туземците не оказа и най-малката съпротива при нашето стъпване на брега – записва той в дневника си, – а дойдоха при нас с всички възможни знаци на приятелство и покорство.“
Когато среща жрец, доплавал до Таити от далечен остров – както са правили хилядолетия наред безчет негови предци, – Кук отбелязва с удивление:
Тези хора плават по тези морета от остров на остров на стотици левги, като през деня слънцето им служи за компас, а нощем – луната и звездите.
Скоро научава от новите си приятели, че други европейски кораби вече са акостирали тук, и в първите си актове на безразсъден биотероризъм са „донесли венерическите болести на този остров, където те вече са тъй обичайни както навсякъде по света, и които хората понасят без особена тревога, сякаш са свикнали с тях от незапомнени времена“. Но Кук не позволява тази нехайност да замъгли собственото му чувство за отговорност. Той нарежда на хората си да не заменят желязо, плат или подобни „полезни и необходими предмети“ за нищо друго освен за хранителни припаси – сиреч да не участват в островната култура на „свободна любов“, която в действителност не била напълно свободна, а поддържана от пазарна икономика, където сексът се разменя срещу ценни вещи. Съзнавайки, че някои от моряците вече страдат от „венерически недъзи“, решен да предпази туземците от ужасяващите болести, носещи името на планетата, заради чието наблюдение е дошъл тук, той разпорежда с още по-голяма строгост да не се допуска нито една таитянска жена „при никакви обстоятелства“ на борда. Ала дори най-строгите заповеди и най-съвестният личен пример имат предел. Само за половин век вносът от европейските кораби – тези „венерически недъзи“, заедно с алкохола и християнството – се обединява, за да задуши жизнената свобода и социалната хармония на Таити до такава степен, че когато
Дарвин посещава острова на връщане от Галапагос, той го оплаква в писмо до сестра си като „онзи паднал Рай“ – изгубения земен Рай.
Ала за Кук и екипажа му засега това бил „намереният Рай“. Цветовете, ароматите и вкусовете насищат възторжено сетивата им, доскоро притъпени от британската сивота. Банкс и другият ботаник на експедицията – неговият приятел Даниел Соландер, швед, обучавал се при Линей и вече пазител на природонаучните сбирки в Британския музей – ще се завърнат от Таити с повече от хиляда образци на дотогава непознати растения: дървета с преливащи в безчет багри цветове и плодове, по-сладки от мармалад, орхидеи, родени сякаш от въображението на Луис Карол, деца на някакъв психеделичен сън. Работейки рамо до рамо с таитяните, с които се сприятелява, Соландер записва на латиница имената на растенията така, както звучали на техния език, поставяйки ги под сравнително новата класификация на Линей, и така създава първия писмен документ за полинезийския език и същевременно сътворява ново крило на ботаниката върху здравата основа на местните познания и традиции.
Дошли от свят, в който най-голямото внимание, което една жена може да окаже на мъжа, е свенливо съгласие, постигнато чрез толкова сухи срещи, че са наричани „интервюта“, а завършекът им е единствено брак, моряците изведнъж се озовават в свят, където уверени и свободни жени ги приближават с бели като кокосов плод усмивки, с изящно татуирана кожа и сочна хубост, разкривайки интереса си с дързък, но и деликатен знак – ярко цвете, закичено в копринените им и тъмни като нощ, късо подстригани коси. Банкс записва в дневника си:
Любовта е главното занимание. Най-любимата, дори единствената наслада на жителите… Любовта царува тук.
През времето и географските дължини, опирайки се на морския термин за носовата греда на кораб, държаща „ребрата“ на корпуса му – напомняне, че и най-безвременните вечни творби на изкуството са обвързани с лексиката и рамките на своята епоха, – Уолт Уитман ще настоява, че любовта не е лукс, а основа на човешката природа, понеже е част от самата природа – „келсонът на творението“. Англичаните бързо напускат борда на „Ендевър“ и се устремяват към местния „келсон“. В дневника си един от помощниците на Банкс – осемнайсетгодишен квакер естествоизпитател – отбелязва опасностите на културния релативизъм, когато моралът се диктува от обичая, а не от съвестта:
Повечето от нашия екипаж си взеха временни съпруги сред туземките, с които от време на време живееха съвместно; една слабост, която дори мнозина прочути с добродетелта си европейци си позволяват безнаказано в нецивилизованите краища на света. Сякаш промяната на мястото променя и нравствената присъда на прелюбодеянието и онова, което е грях в Европа, тук, в Америка, е просто невинно удоволствие; все едно трябва да се предполага, че задължението за целомъдрие е нещо локално, ограничено единствено до някои кътчета на земното кълбо.
Докато хората му се отдават на временните си съпруги, Кук проявява далеч по-дълбок интерес към обществените тектоники, които предизвикват поведение, тъй драстично различно от английското – от нормите за пола до личната хигиена. Цял век преди Фредерик Дъглас да отбележи, пътувайки вече с репутацията на световна знаменитост до Англия, че „типовете хора… се различават като вълните, но всъщност са едно цяло като морето“, Кук изпълва дневниците си с онова, което днес наричаме социално-научни данни – чисти наблюдения, без да осъжда никого:
Косата им е почти повсеместно черна, гъста и здрава; жените я носят късо подстригана около ушите. Мъжете, напротив, я носят по различни начини: по-знатните я оставят дълга, понякога вързана на темето, друг път пусната свободно по раменете; ала мнозина от простолюдието, както и онези, които по занятие, рибарство и прочие са принудени често да бъдат във водата, я подстригват късо също като жените.
Два века по-късно малка общност от бунтовни учени ще превърне този метод на наблюдение в нова наука, която наричат културна антропология – те ще прекосяват света, за да демонстрират систематично нещо, което винаги ще бъде трудно за възприемане и осъзнаване от човека: че неудобството, от което потръпваме при сблъсъка с културни практики и лични избори, различни от нашите, и присъдите, които налагаме върху живота и любовта на другите, не разкриват нещо за „другия“, а за нас самите. Те разкриват нашите собствени страхове и колебания, нашите мисловни ограничения и преградите около собственото ни сърце.
Рут Бенедикт, най-далновидната сред тези бунтовници, ще напише:
Във всички по-малко спорни области – като изучаването на кактуси, термити или природата на мъглявините – се практикува следният метод: групира се съответният материал и се отбелязват всички възможни варианти и условия. Така научихме всичко, което знаем за законите на астрономията или за навиците на социалните насекоми, да речем. Единствено в изследването на самия човек големите социални науки заместиха това с изучаването на една-единствена локална вариация – тази на западната цивилизация.
В разрез със собственото си време и място тя ще настоява, че „няма основание да се предполага, че която и да е култура притежава завинаги абсолютната правота и ще остане в историята като единственото решение на човешките проблеми“. Тя твърди, че наблюдението на различността – на многообразието – е източник на „просветлението, което идва от разглеждането на различни възможни начини за справяне с неизменните житейски предизвикателства“. Отбелязвайки как историята на нашия вид е история на защитата на човешката уникалност и това е „въпрос на чест“, докато всяко доказателство за обратното – от Коперник до Дарвин – се посреща с ожесточена съпротива, Рут прави наблюдение, вярно както за епохата на Кук, така и за нашата – че сме склонни да преувеличаваме значимостта и уникалността на собствените си постижения като личности и като култури и в същото време да омаловажаваме постиженията на другите. Тя посочва „белия човек“ като върховен пример за тази черта на човешкото същество:
Той никога не е виждал истински различен човек, освен ако последният вече не е европеизиран. Ако е пътувал, най-вероятно е обиколил света, без никога да е излизал от пределите на космополитичния хотел. Той не знае почти нищо за какъвто и да е начин на живот извън своя. Еднаквостта на обичаите, на възгледите, която вижда около себе си, му изглежда достатъчно убедителна и прикрива от него факта, че тя в крайна сметка е историческа случайност. Той безусловно приема, че човешката природа е равнозначна на собствените му културни стандарти.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
