Нещо за четене: „Коледна песен“ от Чарлз Дикенс (откъс)

4336 преглеждания

Една от най-прочутите и обичани празнични истории в световната литература

Едва ли има по-неизменна част от коледния литературен канон от повестта на Чарлз Дикенс „Коледна песен“ – най-трогателния и празничен разказ, който вече над 180 години вълнува читателите по света. 

Месец преди Коледа истинските ценители у нас ще могат да прочетат безсмъртната история за оригиналния Гринч – Ебенизър Скрудж – в ново, луксозно издание в авторитетния превод на Венцислав К. Венков и с илюстрациите на обичаната норвежка художничка Лиса Айсату. 

Позната на малки и големи с докосващите издания „Цветовете на живота“, „Момичето, което искаше да спаси книгите“ и „Сезоните спят, поспи си и ти“, Лиса Айсату вдъхва нов живот на добре познатата и обичана „Коледна песен“ – вечната литературна симфония, чието послание продължава да блести ярко през вековете.  

„Колко справедливо, безпристрастно и благородно е устроен светът, така че съдържащата се в болестите и мъките зараза да се лекува с далеч по-неустоимо заразителния смях и с доброто настроение.“

Кое ѝ е веселото на Коледата? Какво му носи на човек Коледата? Защо изобщо трябва да има Коледа? Тези въпроси изяждат отвътре скъперникът Скрудж, който сякаш сам стои като единствен защитник на разума пред безумната лудост, завладяла света на Бъдни вечер. 

Хапливият, остър студ, който само кара останалите хора още повече да бързат към топлите си домове и отрупаните трапези, сякаш се е разпрострял в душата на стиснатия и сърдит старец. И никоя свещ няма достатъчно сила, за да го сгрее. 

Когато обаче той се опитва да си легне, сънят му убягва. Защото в коледната нощ на Скрудж му предстои да срещне не един, а цели три призрака от миналото. И с всеки от тях той ще научи нов урок. 

И ще разбере, че на Коледа наистина се случват чудеса – най-вече в човешките сърца… 

Невероятно нежна и докосваща, магична и блещукаща със светлината на отрупано празнично дърво, „Коледна песен“ е истински шедьовър, който запечатва в себе си не само ненадминатия талант на вечния разказвач Чарлз Дикенс, но и ни носи храна за размисъл по повод теми като самотата и алчността, съмнението, вярата и истинския смисъл на Коледата. 

Обогатена със спиращите дъха илюстрации на Лиса Айсату и с многобройни изяснения и бележки под линия, които правят изданието подходящо и за по-малките читатели, тази книга се превръща в безценно допълнение към домашната библиотека. Книга, която да се предава и чете от родител на дете и да носи в себе си семейния уют, любовта към книгите и духа на празника. 

Из „Коледна песен“ от Чарлз Дикенс с илюстрации на Лиса Асату

ПРЕДГОВОР ОТ ЕРЛЕН ЛУ

Едва ли има много повести, по-прочути от Дикенсовата „Коледна песен“. А по броя на екранизациите си тя вероятно отстъпва единствено на „Клетниците“ от Юго и „Дракула“ от Стокър. Още с излизането си преди сто и осемдесет години „Коледна песен“ става неразривна част от общата ни култура. Например чичото на анимационния герой Патока Доналд неслучайно се казва именно Скрудж и колкото и богато въображение да имаме, не бихме могли да си представим, че родството му с главния герой на повестта е съвпадение. Казано иначе, настоящата книга ни представя история, която и децата, и възрастните трябва да познават не по-зле от народните приказки, Библията, „Хиляда и една нощ“ и още шепа други безсмъртни и незаобиколими разкази. Литературата рядко надживява времето си без причина и в това отношение „Коледна песен“ не прави изключение. В следващите страници читателят ще открие важни етични проблеми, самота, алчност, размишления за обществото, съмнение и вяра, и много блясък в очите. Преди издателството да ме помоли да направя нов превод на книгата, я бях чел няколко пъти и бях гледал част от екранизациите, сред които и тази с Джим Кери от 2009 година. Бях се смял от сърце на забавната пародия с Роуън Аткинсън от края на 80-те, а също и на куклената версия на Браян Хенсън от 1992 година, която мнозина все още считат за най-добрата. Но никога, дори и за секунда, не ми е минавало през ум да я преведа. Затова, когато получих предложението от издателството, трябваше да го обмисля. Все пак говорим за монументален текст, написан на език, който в наши дни би звучал овехтяло и старовремски, ако се придържаме плътно към оригинала. Всички знаем, че действието в книгите на Дикенс е неразривно свързано със собственото му съвремие и среда. В конкретния случай то се развива в Лондон, Англия, през 40-те години на деветнайсети век, и по тази причина в повестта става дума за тогавашните социални условия и градска управа, а също и за някои хора и явления, които отдавна са потънали в забвение и съвременният читател рядко познава. А моят стремеж беше настоящото издание да е достъпно както за малки, така и за големи. Именно затова включих ред допълнителни обяснения за най-малките – нещо, което впрочем намирам единствено за предимство. Така ми четяха и на мен като малък. Стигнехме ли до място, което не бях дорасъл да разбера, родителите ми го обясняваха, аз ставах малко по-умен и после спокойно можехме да продължим нататък. Тъкмо затова смятам, че четенето на глас е едно от най-прекрасните неща, които родителите могат да правят с децата си. За мен беше удоволствие да навляза в езика и вселената на Чарлз Дикенс, който в порив на присъщата си творческа сила е написал забележителната история за едно сърдито и стиснато старче, получило малко храна за размисъл.

Приятно четене.

И весела Коледа – когато това време от годината дойде.

Ерлен Лу

 

ПЪРВИ КУПЛЕТ

Да започнем с това, че Марли беше мъртъв. По този въпрос няма никакво съмнение. Свидетелството за погребението му беше подписано от свещеника, писаря, собственика на погребалното бюро и главния опечален – Скрудж, чийто подпис, под каквото и да го положеше, се приемаше безпрекословно на борсата. Така че старият Марли направо си беше не по-малко мъртъв от пирон в порта.

Момент! Изобщо не твърдя, че знам от личен опит кое му е толкова мъртвото на пирона в една порта. Мен ако ме питат, в железарския занаят надали познават нещо по-умряло от пирон, забит в ковчег. Но така или иначе прадедите ни са вградили в това сравнение своята мъдрост и ако почна и аз да се бъркам в нея с моите неблагословени ръце, страната ни съвсем ще се затрие. Затова ми разрешете, ако обичате, да повторя най-категорично, че Марли беше не по-малко мъртъв от пирон в порта.

И Скрудж ли беше убеден, че Марли е умрял? Естествено. Та как иначе? Двамата със Скрудж бяха отколешни съдружници. И Скрудж се явяваше един - ствен изпълнител на завещанието му, единствен управител на имотите му, единствен негов правоприемник, единствен негов заветник, единствен негов приятел и единственият опечален. Но дори това тъжно събитие не попречи на недотам покрусения Скрудж, който беше прекрасен делови човек, да го отбележи най-тържествено, като сключи една несъмнено изгодна сделка тъкмо в деня на погребението.

Та самото споменаване на погребението на Марли ме връща към първоначалната ми мисъл, а именно, че Марли наистина беше умрял. Това следва да е пределно ясно, ако искаме историята, която се каня да ви разкажа, да стигне до някакъв забележителен завършък. Ако отидем да гледаме „Хамлет“, без да сме убедени още преди началото на пиесата, че баща му вече не е сред живите, надали ще се впечатлим особено, че посред нощ се разхожда, брулен от източен вятър, по крепостните стени на собствения си замък, също както и от появата на все - ки друг джентълмен на средна възраст, озовал се неблагоразумно по тъмна доба на ветровито място – в двора на черквата „Сейнт Пол“, да речем – и буквално извадил от равновесие собствения си лабилен син.

Скрудж така и не беше заличил името на стария Марли, та през всичките изминали оттогава години то си стоеше там, върху табелата над входа на кантората им: „Скрудж и Марли“. И фирмата продължаваше да е известна като „Скрудж и Марли“. Някои новаци в търговията се обръщаха към Скрудж с името Скрудж, но понякога и с името Марли, а той се отзоваваше и на двете. Беше му все едно.

Затова пък Скрудж – стиснатият, изстискващ, скубещ, неизпускащ, непропускащ и алчен дърт грешник Скрудж – държеше яко цялата дейност в ръцете си! Твърд и остър като кремък, от който ни едно огниво не беше успяло да произведе щедра искра; а и потаен, необщителен и саможив като стрида. Царящата в душата му студенина вкаменяваше старческите му черти, смразяваше заострения му нос, сбърчваше бузите и вдървяваше походката му; караше очите му да се зачервяват, тънките му устни – да посинеят, и вледеняваше дрезгавия му глас. Скреж покриваше главата, веждите и острата му брадичка. Тази своя ниска температура той носеше със себе си непрекъс - нато и навсякъде: мразът витаеше в кантората му и през Горещниците; а по Коледа не я повишаваше дори с един градус.

Външните жеги и студове почти не се отразяваха на Скрудж. Никаква топлина не беше в състояние да го постопли, нито зимата да го вледени. Нямаше вятър, който да се мери с него по злост, нямаше по-непреклонен от него снеговалеж и по-безмилос - тен от него проливен дъжд. Не се даваше и на най-гадното време. В едно-единствено отношение само отстъпваше той на най-силния дъжд, сняг, градушка и суграшица. Щедростта, с която те редовно се изливаха, при Скрудж се губеше тотално.

Нямаше случай някой да го е спрял на улицата, за да го запита с прелюбезен тон: „Как си, драги ми Скрудж? Кога ще наминеш да ме видиш?“. Просяците избягваха да го молят за дребни подаяния, дечицата никога не го питаха колко е часът, и нито веднъж в живота не му се беше случвало мъж или жена да го запита как да стигне до еди-къде си. И кучетата на слепците комай го познаваха и щом го видеха да се задава, дърпаха стопаните си да се скрият в някой вход или двор, след което започваха да махат с опашка, сякаш казваха: „По-добре да си без очи, отколкото да те споходи зъл, урочасващ поглед, слепи ми господарю!“.

Трогваше ли се обаче Скрудж от всичко това? Напротив, точно това желаеше. И особено удоволствие изпитваше да си пробива бавно път през оживените житейски пътища и да отстранява от пътя си всякакво човешко съчувствие.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук