Нещо за четене: „На юг от чинара“ от Хедър Уебър (откъс)

5036 преглеждания

Проницателна история за онези смелчаци, които не се страхуват да потърсят утеха

Със сладката и уютна като парченце пай история „Полунощ в кафене „Черният дрозд“ американската авторка Хедър Уебър ни поднесе пълна порция стопляща сърцето литература, приготвена с много любов, южняшки чар и щипка магически реализъм.

Писателката с око за вълшебното се завръща с втора фамилна сага, сред чиито страници читателите могат да открият дом, далеч от дома. Потегляме „На юг от чинара“ към сгушеното в сърцето на американския Юг, градче Бътънууд, Алабама. Градче, в което вековните дървета и тихите улички шепнат отдавна забравени тайни, а семейното ти име може да бъде едновременно титла и присъда… 

„Тук е Югът все пак, винаги има щипка магия.“

Откакто се помни, Блу Бишъп винаги е имала усет да намира изгубени неща. От портфейли и бижута до скитащи съседи, домашни любимци и тук-таме някоя неприятност – шепотът на вятъра винаги я е отвеждал на правилното място в точния момент. 

Но никой не е по-изненадан от самата нея, когато на една от ежедневните си разходки в гората младата жена се натъква на изоставено новородено бебе близо до вековен чинар. Дървото служи за утеха и съветник на жителите на Бътънууд, които редовно се допитват до него във времена на трудности. „Дайте бебето на Блу Бишъп“, гласи мистериозно послание, а от родителите на детето няма и следа. 

Сара Грейс Фултън отчаяно се нуждае да открие изход от задънената улица, в която се е превърнал животът ѝ. Член на едно от най-знатните семейства в Бътънууд, младата жена цял живот се старае да постъпва спрямо извънземните очаквания на майка си. А смазваща тайна притиска сърцето ѝ.  

Блу и Сара Грейс никога не са били приятелки. Но неочаквано появилото се дете ще преобърне живота на двете жени завинаги. Рамо до рамо те ще трябва да се борят за хората, които обичат, и за живота, който им се полага. А едно мъдро дърво ще им помогне да открият истината за себе си и семействата си… 

„На юг от чинара“ се случват истински чудеса в емоционалния роман на Хедър Уебър, който ни припомня, че онези, които не вярват в магията на живота, никога няма да я намерят. 

Нежен и проницателен, изпълнен с тихо вълшебство, уютни описания и мъдри съвети, „На юг от чинара“ е роман за онези смелчаци, които не се страхуват да потърсят помощ. Защото понякога тя изскача от най-неочакваните места – в най-правилното време.

Из „На юг от чинара“ от Хедър Уебър

БЛУ

Беше един от онези дни в Бътънууд, Алабама, когато неприятностите плъзваха тихо из града, носени от лекия вятър, и събуждаха сънливите пролетни листа на масивните дъбове и високите до небето хикории[1]. Повдигаха насъбралия се прах и го запращаха да лети по пътеките, все едно е хукнал да се скрие някъде. Подсвиркваха пронизително предизвикателството си, ясно като бял ден за всеки, който си даваше труд да слуша.

Ако някой можеше да разпознае опасната мелодия, това бях аз.

Бишъп съм все пак. Фамилното ми име на практика е синоним на неприятност. Татко, Туайла и тримата ми братя бяха прегърнали неприятностите като отдавна изгубени роднини, без да се интересуват от последствията – последствията да вървят по дяволите. И вижте къде са сега – всички до един мъртви и погребани.

През повечето от моите двайсет и девет години съм полагала усилия на всяка цена да избягвам неприятностите. Те са последното, което искам на този свят, и усещането, че пак се надигат, караше нервите ми да се опъват. Мразя конфликтите, а помалката ми сестра Пърси е самото олицетворение на Послушка.

Ние двете сме черните овце на семейство Бишъп.

– Какво има? – попита Марло Алеман, повдигнала широката си дълга пола, за да прекрачи паднал ствол върху прашната пътека към сикамора, който бележи средата на пътя, виещ се около града. Не бях усетила, че съм спряла да вървя.

– Подушвам неприятности във въздуха.

– Най-добре да не им обръщаш внимание – каза тя. – Както винаги.

Дългата, тъмна сянка на неприятностите ме преследваше през целия ми живот. Изкушаваща. Дразнеща. Унижаваща. Откъснах цвета на жълто глухарче от стъблото му и го хвърлих в ламаринената кофа при малката купчина други цветове, жертви на същата участ.

Избърсах длани в старите дънкови шорти, по изтъркания син плат остана жълта ивица от глухарчетата. Точно този жълт цвят търсех в горите днес. Като се върна у дома в студиото си, ще превърна обезглавените глухарчета в пигмент, заедно с многото други цветя, корени, ядки и кора, които вече бях събрала.

Обаче те не бяха единствените неща, за които се оглеждах в гората. Вечно бях в дирене и преследване на... нещо друго. Нещо, което не можех да назова. Нещо, което търсех през целия си живот, непрекъснато тласкана от ръцете на упорит вятър, който преследва изгубеното.

По примера на вятъра и аз се научих да намирам разни неща. Часовници, портфейли и Мо, мъжа на Марло, който често обичаше да изчезва. Беше умение, което не разбирах напълно, защото нямах контрол върху него, но не оспорвам, че понякога беше доста полезно. Засега обаче тази уникална способност не ме беше довела до единственото, което търсех... Нещото, което стоеше зад всичките тези приключения в леса. Нещото, което постоянно глождеше душата ми и ме караше да се чувствам неспокойна.

Изгубено нещо, което си нямаше име.

Имах чувството, че вятърът ще ми подскаже, че е то, като го срещна, но засега просто нямах късмет.

Затова продължавах да се оглеждам. Повечето сутрини превръщането на растения в бои, с които допълвах купените от магазина художнически материали, беше страхотно извинение за шляенето из гората. Аз съм писателка и художничка на детски картинни книжки и съм благодарна за всяко бягство в измисления ми свят. Почти бях завършила поредната книжка от популярната си поредица за младо, упорито, но стеснително зайче, което, също като мен, може да намира неща, въпреки че неговите приключения бяха далеч по-забавни от моите. В книжката, върху която работех, Попи Кей Скок Подскок предпочиташе да танцува балет, вместо да ходи на клас по хип-хоп като другите зайци. А и съгласете се, невъзможно е да мислиш за неприятности, докато рисуваш зайче с пачка.

Известно време с Марло вървяхме в приятно мълчание, после се обърнах към нея:

– Снощи ми се обадиха, че имало човек, който иска да разгледа фермерската къща. Сара Грейс Фултън.

При всяка крачка изпод полата на Марло надничаха яркочервените ѝ лакирани нокти и здравите ѝ сандали.

– Я гледай ти, това е интересно.

– Страшно. Дадох ѝ паролата за кутията с ключовете, ще я разгледа днес.

Опитвах се да продам семейната къща повече от година, но огледите бяха малко и нарядко. Стойността ѝ рязко беше паднала от времето, когато моето семейство живя там, и макар че я продавах със забележка без посредник на възможно най-ниската цена, никой не беше направил оферта, та дори и за по-ниска от обявената цена. Едва ли мога да виня потенциалните купувачи. Самата аз не исках да живея там. Бях се изнесла преди шест години, веднага щом се оказах в състояние да си позволя своя собствена къща.

Някъде от гората долетя пукот от счупено клонче и двете с Марло извърнахме глави към шума. През гъсто израслите дървета и храсти нещо се движеше с бърза крачка.

– Елен? – предположи тя, вперила очи в сенките.

– Не съм сигурна. Гората беше замряла, сякаш и тя се ослушваше. След малко птичките започнаха пак да чуруликат, насекомите да жужат. Каквото и да беше счупило клончето, вече го нямаше.

Марло отново поде разговора.

– Имам добро предчувствие за този оглед. Къщата има нужда само от човек, който да забележи пълния ѝ потенциал.

Цикадите свиреха, откъснах друго глухарче и се ухилих.

– Или от гюлето на багера за събаряне.

Тъмната ѝ кожа проблесна в шарената сянка на гората, когато замахна да ме шляпне, но на лицето ѝ играеше усмивка.

– По-добре да се ремонтира, отколкото да се събори. Тази къща има добри основи. Струва ми се, че Сара Грейс е идеалният купувач. Добри основи, но гадна история. Баща ми, Коб, я спечели на карти. Мамейки на карти, въпреки че никой не успя да го докаже, а мнозина опитаха.

– Надявам се да си права, защото парите ще ми дойдат много добре. – Вдигнах ръка. – И преди да попиташ, не, още не съм се обадила в агенцията за осиновяване.

Марло повдигна увисналата периферия на сламената си шапка, подпъхна къдрав кичур катраненочерна коса, прошарена със сребърни нишки, и махна с ръка, за да прогони комар от ухото си. Тънките ѝ вежди се извиха осъдително.

– Заета съм. Трябва да предам книгата след няколко седмици. А и Пърси се прибра от колежа за лятото...

Сестра ми завърши първата си година в Университета на Северна Алабама преди две седмици. След като Туайла – майка винаги настояваше децата ѝ да я наричат по име – почина преди две години, получих законното попечителство над осемнайсетгодишната Пърси, макар че това си беше чисто техническа подробност. Винаги аз съм се грижила за Пърси.

Тъй като възрастта за пълнолетие в Алабама е деветнайсет години, тя щеше да бъде моя юридическа отговорност още шест месеца, но къщата ми винаги ще е неин дом, стига тя да иска да живее с мен. Ние двете сме единствените останали от фамилията.

Засега поне.

Копнеех да имам голямо семейство, но това не е лесна задача за сама жена с непостоянен доход. След повече от три години чакане да осиновя дете чрез щата, реших, че частна агенция за осиновяване ще е най-добрата възможност да стана майка. Пестях и икономисвах, за да мога да си позволя високите такси, но сега, когато вече почти бях събрала необходимата сума, протаках с уговарянето на официалната лична среща.

Марло сви укорително тъмночервените си устни.

– Мм... хъм.

Познава ме прекалено добре, след като почти ме беше отгледала. Тя и Мо, и двамата малко над седемдесетте, се превърнаха в бабата и дядото, които Пърси и аз никога не бяхме имали. Приеха ни с отворени обятия в бездетното си семейство преди близо осемнайсет години, когато Туайла за първи път ни изпрати в Заешката дупка, книжарницата за детски книги на семейство Алеман. Аз бях на единайсет, а Пърси само на една.

Нуждаехме се от спасение.

 И казано с две думи, семейство Алеман ни спасиха.

Заешката дупка беше моето любимо място. Там, сред шарените книги и добродушието на Марло и Мо, намерих убежище от действителността, безопасно пристанище. Дом. Книжарницата беше топлина, обич и щастие.

Сбърчих нос.

– Добре де, добре. Страх ме е да започна процедурата по частното осиновяване. Ами ако никои родители не ме изберат? Ами ако искат човек с широк кръг приятели...?

Препоръките, дадени ми от щатските социални работници, изискваха аз – особено като жена без партньор – да излизам по-често, да се вплета в тъканта на общността. Започваше леко да ми се гади от цялата тази концепция в стил необходимо е цяло село, за да се отгледа едно дете. Сърцето ми се свиваше, като се сетех за годините в училище, когато никой не сядаше до мен да обядваме заедно или да си поиграем през междучасието. Никога не съм се размотавала с приятели, никога не съм се успивала, нито съм ходила на училищните танци. Дори сега нямам близки приятели, освен Марло, Мо и Пърси. Ако имах избор, отдавна да бях се преместила на друго място. В нов град. С ново начало. И светло бъдеще. А миналото щеше да остане погребано в Бътънууд. Заровено дълбоко.

Но нямах избор. Още не. Вятърът, колкото и да ме бута напред, толкова и ме задържа тук, държи ме в Бътънууд като малка птичка в голяма, красива клетка. Докато не намеря загубеното нещо без име, съм свободна да се скитам, но само в пределите на прелестния си затвор.

Марло цъкна тихо.

– Ако му позволиш, страхът винаги ще те възпира. Сияй в собствената си светлина, Блу Бишъп. Бъди силна. Защото знам, че ако позволиш на хората да те опознаят, те ще те обикнат също като мен. Покажи се, бъди себе си, това е единственият начин да получиш това, което искаш най-много на този свят.

Сияй в собствената си светлина. Това е любима фраза на Марло и през годините съм я чувала в книжарницата толкова често, колкото благодаря, заповядай пак и банята е надолу по коридора вдясно.

Опитвам се да сияя в собствената си светлина, наистина се опитвам, но е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Тя не знае какво е да си Бишъп и всяко твое действие да е подложено на зорко наблюдение, и незабавно да бъде опетнявано от същия непочтен нюанс като действията на останалите членове от семейството. Моята светлина е помрачена от лошите избори, направени от други.

– И да не си посмяла да ми разправяш, че да си дружелюбна с хората е по-лесно на думи, отколкото на дело – продължава тя. – Защото Пърси доказа, че това не е вярно. Този град няма проблем с това, че си Бишъп, повечето отдавна са го забравили. Ти имаш проблем с това, че си Бишъп, вкопчила си се в него като оправдание за твоето самоналожено изгнание, моя малка срамежливке.

Ритнах поредния камък. Беше разговор, който водим за хиляден път. Може да са и повече.

– Преди нямаше причина да променяш отшелническите си навици. Но сега вече имаш. Имаш най-добрата възможна причина: майчинството. Освен това – добави Марло – не искаш наистина да си прокълната, нали?

Поглеждам напред към сикамора, горната част на короната му едва се вижда от това място на пътеката. Според местната легенда той се превърнал в нещо повече от обикновено дърво преди повече от сто и петдесет години, когато жена на име Делфин предупредила съпруга и сина си да не излизат на лов, защото се задава буря. Те не обърнали внимание на думите ѝ, навлезли в гората и били поразени от светкавица, ударила дървото, под което се скрили.

Съсипаната от мъка жена останала толкова дълго в леса, където любимите ѝ хора загинали, че постепенно се превърнала в сикамор, дърво, което в старите времена наричали дървото на копчетата, заради копчетата, които се правели от дървесината му. То израснало силно, подхранвано от разбитото ѝ сърце, а решителността ѝ да предпазва другите от сърдечни страдания се превърнала в малка врана, почти неземна в блестящия си ореол, която водела хората, нуждаещи се от напътствия, към дървото. Копчетата от дървото са съветвали много хора. Но ако хората не се вслушат в съвета... трябва да платят висока цена.

И макар копчетата от сикамора да са от дърво, написаното върху тях все едно е изсечено върху камък. Щом искаш съвет от дървото, най-добре е да си готов да изпълниш написаното. Да откажеш да изпълниш наставлението, означава да си навлечеш вечно нещастие, проклятие за това, че си пренебрегнал мъдростта на дървото.

Бях ходила до сикамора преди няколко месеца, съкрушена след като за пореден път молбата ми за осиновяване на новородено беше подмината без отговор. Имах нужда от увереност, че вземам правилното решение, като продължавам опитите за осиновяване, дори с риск да преживявам огорчение след огорчение. Отговорът на дървото ми даде силата да се обадя за първи път на частната агенция.

Любовта си заслужава риска. Любовта е живот.


[1] Дърво от рода на европейския чинар, чието название в Северна Америка е сикамор. От дървесината му са се изработвали копчета, затова е популярно и с името дървото на копчетата, както се нарича и градчето в романа. – Бел. прев.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:


EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук