Трявна и момичето, което пътува в спомените

442 преглеждания

Пътепис на Киара-Маргарита Никита, ученичка в СУ „Васил Левски“, гр. Елин Пелин

Отворих бавно и мързеливо сънените си очи и мигом ги присвих,опитвайки се да свикна със силната светлина след  дрямка. Когато успяха да свикнат със светлината, погледнах през прозореца. И от полята, равнинното пространство и заобикалящите ме сгради не бе останал и помен. От двете страни на колата се издигаха високи дървета, които ни пазеха от силното слънце. То само от време на време се показваше измежду листата на пищтните дървета, измежду дългите им и извити клони.

Многобройни завои олюляваха колата и ми замайваха главата. И така, докато гледах през стъклото на колата, за да отклоня вниманието си от неспиращите завои и така подбуждайки страха си от високо, за момент вече нямаше дървета, които да пазят сянка. Показваха се стрехите на къщи, извиващи се комини, над някои от които се надигаше тънка ивица дим. И те така в изневиделица, какато се показаха, така се и скриха отново. Усмихнах се, малко тъжно, малко весело...Колко дни бях прекарала в този град? Колко ли спомени бях събрала? От сръдни до смях... от бебе до любопитна юноша... Колко магия бях видяла в нищо значещото ежедневие? Колко ли красота бях видяла в най-обикновеното? Какво ли място бе заел този град в паметта ми, в сърцето ми, за чувствата ми?

Няма да лъжа, докато си мислех  за това-онова (като цяло небивалици) колата вече бе спряна и родителите ми излизаха. И нямаше да изляза от унеса си, ако не беше баща ми, който да почука по стъклото, за да ме изкара от съня на будните. Излязох от колата и се протегнах, три часа седене не бяха шега работа.

Беше слънчев пролетен ден. Зелени дървета, между чиито листа проникваше натарапчиво светлината, трева покрита с роса и мека рохкава пръст под мен. Чистият въздух на планината се натрапваше в дробовете ми като пареше ноздрите ми, несвикнали на въздуха чист като майчина сълза.

Погледът ми падаше над цяла Трявна, заобиколена от планини като крепости. Можех да различа центъра, училището, часовниковата кула при реката и рестората, в който винаги вечеряхме. Трявна е красив град, в който можеш да се докоснеш до родното, имаш възможността за пряк допир с миналото.

Посещаваме града поне веднъж в годината, с родителите ми, по простата причина, че майка ми го обожава (недостатъчно е, за да изрази привързаността ѝ към това кътче на рая по нашите земи).

Дните, които прекарвахме там винаги са ми били най-скъпи, въпреки че следващия път никога не  правехме нещо по-различно от отминалия. Например разходката из центъра до моста и след това, до където стигаха магазините. Вървим между сградите в стар стил, красиви и величествени и те ме карат да се чувствам малка и нищожна пред тяхната история. И може ли да повярва някой, че този град е от епохата на елини и римляни? Че това селище обитавано от траки, а сега е български исторически паметник? Никога не бих си помислила, че може би, в проходите край този град, преди 12 века, кан Крум е нанесъл унищожителен разгром на ромейте и дори убил византийския император Никифор. Този, спокоен на вид, град има богата военна история, което се дължи на стратегическото му разположени.

Минавайки през центъра, с цъфтящите цветя стигаме до площада „Дядо Николай“, който е уникален и единствен за България, защото в себе си е запазил Възрожденското и прочутата (не случайно) часовникова кула, която е звъняла всеки час от 1844 година до днес, за да известява гражданите за часа. Толкова прочута, че дори Славейков не е могъл да се  да не я спомене в спомените си като повод за гордост у тревненци. „Славейковото (Старото) школо“, отдясно на площада, днес –художествена галерия и музей на тревненската резбарска школа. Древния храм „Св. Архангел Михаил“ и старият каменен „Гивгирен мост“ (Гърбавия мост), свързващ чаршията с площада, новото със старото, магазини с дюкяни, като машина на времето.

Как като малка любимата ми част от цялата разходка бе, когато стигнехме площадката, малко след центъра. Не за да се люшкам на люлката или да се спускам по пързалката, а защото на тревата има 3 метални елена - представяха едно семейство. Когато бях на четири можех да се кача само на най-малкото и да късам стръкчета от тревата. На осем, вече можех да се кача и на гърба на майката елен, но упорито исках да се кача на гърба и на бащата елен, тъй като беше най-висок и най-голям. В моите непрестанни опити щях да падна, ако не беше майка ми, която да бди над мен като ангел хранител. Каза ми, че ще се кача, трябвало само да пробвам пак. Отново се напънах да се кача на гърба на елена, който беше поне два пъти по-голям от мен. Не разбрах, че мама ме бе побутнала леко, за да успея. Тогава си мислех, че успях заради нейната усмивка и милия ѝ поглед, с който ме галеше. Дори и днес да осъзнавам, че реално мама ми бе помогнала, ми харесва да си мисля, че просто защото тя е била там и ми се е усмихвала, изричайки на глас увереността си, че ще успея. Точно като магия. 

Ценни са ми моментите, в които пиех топъл шоколад в кафенето близо до училището, оставайки с мустаци от пяната му, която баща ми внимателно изтриваше със салфетка. Как изпивам шоколада и ги чакам да изпият кафето си и да свършат разговора, на който не обръщах внимание. С нетърпение очаквах да поемем нататък в нашата разходка. Да минем покрай магазина с малките масички и столове наредени по тротоара и магазина с  локум, да минем покрай Райковата къща-музей, паметника изобразяващ как Райна шие байрака....

И днес, ако мина оттам ще се сетя за всичко това, с носталгия ще се огледам наоколо, докато сърцето ми прелива от щастие, а ума се замъглява от меланхолия (мога да усетя чувството само като го описвам). И ако не в паметта, то тогава спомените са запечатани в места. Което и пътуване да ви разкажа до там е еднотипно в очите на читателя и наблюдателя, защото те не сам там, където съм аз.

България не е специална само защото е пропита с история и е съставена от опияняваща природа. Родината е специална, защото е мястото, в което се таят спомените, и лоши и хубави, от всяка възраст. В нея се наслагват година след година, ден след ден преживявания от щастие и неволи. Специална е, защото единственото кътче в този голям свят, в който като погледнеш и можеш да си кажеш „У дома съм“. 

И едно „Няма ли да дойдеш?“ ме събужда отново. Осъзнах се и с изненада разбрах, че едната ми буза е леко влажна. А накъде ще отида? Ами на разходка в спомените... Мога да се нарека момичето, което пътуваше във времето.

България е навсякъде по света

Материалът е изготвен от Киара-Маргарита Никита, ученичка в СУ „Васил Левски“, гр. Елин Пелин, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин