Честваме 140 години от рождението на Йордан Йовков

187 преглеждания

Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател

На 9 ноември 1880 г. в село Жеравна е роден Йордан Йовков - един от най-обичаните български писатели. Детските и юношеските му години преминават в родното място. Завършва гимназия в София през 1900 г. След дипломирането си Йовков живее в Добруджа, където се преселва семейството му. Казват, че той има две родни места - Жеравна и Добрич.

Писателят свързва голяма част от живота си и със столицата. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево, като по време на обучението си публикува първата си творба - стихотворението „Под тежкия кръст“. В периода 1902-1911 публикува 31 стихотоврения в различни периодични издания. Първата си белетристична творба „Овчарова жалба“ с подзаглавие „Старопланинска легенда“ Йовков е издадена в сп. „Просвета“.

В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.

„Винаги съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто“ - казва Йовков, който прекарва почти целия си съзнателен живот на фронта ил пишейки за него, като военен кореспондент.

Есента на 1904 г. Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41-ви пехотен полк. През юни 1913 г. е ранен по време на битакта край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война - „Утрото на паметния ден“.

През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание "Военни известия". След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920-1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.

Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката. На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност.

Трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот Йовков печели със сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. Сборниците „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“. Майстор на късия разказ, така наричат големия български писател Йордан Йовков, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби - на над 37.

Ето и някои от неговите най-емблематични цитати:

„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго - любовта между хората.“

„Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му.“

„Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати.”

„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.”

„Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!“

 „Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата. Гледаше майката с черния й чумбер, момичето легнало до нея, високият селянин, който крачеше прегърбен и водеше малкото конче, а над тях, между всеки два телеграфни стълба лястовичките се разхвърчаваха, после пак се връщаха и кацаха на жицата.

„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.“

„Серт жена!” - помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.”

„Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения - всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.

„Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време.”

„Но нещо друго обръща вниманието му. Нещо се белее отстрана на храста, губи се и се показва. Какво може да бъде пък това? Огромни два кръга, единият по-голям и бял и вътре в него - друг по-малък и жълт. Тия кръгове висят във въздуха, люлеят се, някаква радостна усмивка иде сякаш от тях. Постепенно и тия кръгове намаляват, стават съвсем малки, очертават се определено и ясно. Та ето що било това! Стрък бяла лайка, малко едно цвете, което се полюляваше от вятъра и ту се възвиваше, ту показваше цялото си венче срещу погледа на Люцкана... Пръстите се разшаваха и бавно, с мъчителни и отчаяни усилия се насочиха към засмения цвят, леко разлюлян от вятъра… “

„Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”

„Хубаво си е то, мойто палто! Пък ако ми е писано, с него и пред Бога мога да се представя. Пък там може да ми дадат друго, златно, тъй да се каже, скъпоценно!" 

„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна"

Снимка: Wikipedia

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук