„Торта в небето“ - обичаният роман от класика Джани Родари отново на български (откъс от книгата)

120 преглеждания

В нов превод и с илюстрациите на италианската художничка Киара Балиони

По книжарниците вече можете да откриете илюстрованото издание „Торта в небето“ - обичания роман от италианския майстор на приказките Джани Родари („Аталанта“, „Приказки на пишеща машина“,„Джелсомино в Страната на лъжците“, „Граматика на фантазията“, „Приказки колкото усмивка“, „Любими коледни истории от Джани Родари“, „Фантастичната гондола“).

Всеизвестна истина е, че всички пътища водят към Рим... дори тези на извънземните!

В една най-обикновена пролетна утрин, в най-обикновен краен квартал на Рим, над главите на най-обикновени хора се появява неидентифициран летящ обект. Той е голям и кръгъл и съвсем очевидно летяща чиния! Нещото прилича на голяма черна дупка в небето, а около него свети небесносин ореол.

„Марсианците, марсианците!“ - чуват се уплашени слухове. „Не, това е краят на света!“ – твърдят други.

Възрастните направо ще се побъркат. Улиците се пълнят със стълпотворение от хора – двама мъдри професори, които знаят всичко на света, пристигат, за да разрешат загадката на извънземните. Цял взвод войници, полицаи и пожарникари са готови да се намесят, ако нещата излязат извън контрол. Истински генерал също пристига на място, за да командва военната операция.

Но както в повечето случаи, възрастните са безсилни пред лицето на подобни предизвикателства! Само двете деца Паоло и Рита могат да стигнат до дъното на летящата мистерия... която се оказва нещо далеч по-неочаквано (и сладко!), отколкото някой си е представял.

С чудесните илюстрации на италианската художничка Киара Балиони „Торта в небето“ е специално издание на този знаков роман. Необятната фантазия на Родари за пореден път ни разкрива пъстрия неочакван свят, който живее в главата на всяко дете... стига само да повярва в силата на собственото си въображение.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

Из „Торта в небето“ Джани Родари

Тази история беше измислена в началното училище „Карло Колоди“ в римския краен квартал Труло сред учениците на госпожица Мария Луиза Биджарети, които завършиха пети клас през 1964 г; публикувана е на части в „Кориере дей Пиколи“ през същата година; посветена е на всички нейни читатели: всяка една страница на всеки читател, от първата до последната.

Онази утрин в Труло

Около шест часа в една априлска утрин в Труло минувачите, които чакаха първия автобус за центъра и поглеждаха нагоре, за да разберат какво ще е времето, видяха небето на техния квартал почти изцяло закрито от огромен кръгъл обект с тъмен цвят, заемащ мястото на облаците: неподвижен, на хиляда метра над нивото на покривите. Имаше по някое: „Ах“, по някое „Ох“, после се дочу вик:

- Марсианците!

Беше като сигнал и парола. Хората започнаха да викат и се разбягаха на всички страни. Отваряха се прозорци, още хора се подаваха навън да любопитстват с очакването за обичайна автомобилна катастрофа, после поглеждаха нагоре и тогава се извисиха безброй гласове, затръшкваха се кепенци, пускаха се щори, чехли шляпаха по стълбища и дворове.

- Марсианците!

- Летяща чиния!

- Хайде де, сигурно е слънчево затъмнение.

Действително „нещото“ приличаше на голяма черна дупка в небето с открояващ се небесносин ореол около нея.

- Какво ти затъмнение! Това е краят на света.

- Не преувеличавайте. Нима краят на света може да настъпи така, от вечерта до сутринта?

- Ами да, първо ще трябва да ви предупредят с препоръчано писмо: „Знайте, че в този ден и в този час светът отива по дяволите“.

От кафене „Италия“ излезе един келнер, бършейки ръце в петносаната си престилка. Погледна към небето и се преви на две, сякаш го бяха цапнали по главата.

Жена по нощница му извика от балкона:

- Августе, обади се на пожарникарите!

- И какво да им кажа?

- Глупако, кажи им, че марсианците са тук. Не ги ли виждаш?

- Ама какво общо имат пожарникарите? Нима ще гръмнат насреща им, та да ги изплашат?

- Звънни, звънни, ще видиш, че те знаят.

Август се върна в кафенето, пъхна жетон в апарата и набра номера на пожарната.

- Ало, бързайте към Труло, марсианците дойдоха!

- А кой се обажда?

- Аз съм Август.

- Браво, а пък аз съм Юлий Цезар. Не те ли е срам, пиян по това време?

Телефонистът на пожарната прекъсна връзката, но в последвалите две минути трябваше да отговаря на двайсетина обаждания от Труло в същия стил и се реши да вдигне тревога, като обясни на дежурния лейтенант:

- Вероятно е случай на колективна лудост. Според мен трябва да уведомим лудницата.

А в Труло, който не беше навън, за да зяпа небето, държеше слушалката. Някой звънеше в централата на полицията, друг на общинските полицаи, трети на карабинерите.

В това време от задното помещение на фурната излезе чиракът на пекаря, който всяка сутрин по това време обикаляше кафенетата, за да им достави маритоци и кифлички. Опря препълнената и ухаеща кошница на велосипедното кормило, повдигна десния си крак, за да яхне седалката, погледна машинално към небето и - буф! - всичко на земята - той, велосипедът и кошницата. Маритоци и кифлички се търкулнаха безредно в прахта.

Римските чираци са прочути, защото никога не падат: но понякога за минута се случва онова, което не се е случвало и за хиляда години. Чиракът на пекаря се изправи и се скри в дюкяна с вик:

- Помощ! Луната падна!

За да оправдае падането си, му трябваше някоя космическа катастрофа.

Сладкишите се изтърколиха чак до средата на пътя. Някакво куче изскочи незнайно откъде, докопа един със зъби и хукна напряко, за да не отнесе някоя тояга, но тя така и не дойде.

- Това е кучето на господин Мелети - каза месарят на жена си. - Най-крадливото куче в целия квартал принадлежи на кварталния полицай. А после протестират, че в Италия нещата вървят наопаки.


EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук