На 15 август излиза от печат „Нощна трева“, дело на Нобеловия лауреат за литература Патрик Модиано. Посрещнат благосклонно от широката публика и оценен високо от критиката, романът е преведен на български език от Красимир Петров. Художник на корицата е Люба Халева.
Все пак не съм сънувал. На моменти се улавям, че произнасям тази фраза насред улицата, сякаш чувам да говори друг. Някакъв безцветен глас. В ума ми изплуват имена, лица, подробности.
В „Нощна трева“ (152 стр., цена: 20 лв./10.23 евро, цена при предварителна поръчка: 15 лв./7.67 евро) Модиано е на върха на своя талант. Великолепен, вълнуващ, владеещ до съвършенство магията на словото, той отвежда читателя отвъд обичайната представа за време.
Могат ли променените улици, фасади, кафенета или оскъдните бележки, съхранили се в черния бележник, да възстановят едно минало, придобило с времето необикновена важност? На фона на един „интровертен и ониричен“ Париж Жан, алтер его на автора, тръгва по стъпките на влюбения в Дани стеснителен студент, какъвто е бил през 60-те години на миналия век. Но коя е Дани? Какво се е случило с нея? И постепенно се разгръща разследване, по-скоро психологическо и поетично, отколкото полицейско, на една загадъчна история, таяща тежка тайна. „Какво би казал, ако съм убила някого?“ „Нищо.“ Нима имаме право да съдим онези, които обичаме?
Френският писател Патрик Модиано е роден през 1945 година. Автор е на десетки романи, издадени на над 35 езика, немалко от тях и на български. Времето, паметта, отсъствието и идентичността са сред основните теми, които го занимават. Особено място в творчеството му заема периодът на Втората световна война. През 2014 г. Модиано получава Нобелова награда за литература, присъдена „заради изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията”. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарича „Марсел Пруст на нашето време”.
Из „Нощна трева“ на Патрик Модиано
Все пак не съм сънувал. На моменти се улавям, че произнасям тази фраза насред улицата, сякаш чувам да говори друг. Някакъв безцветен глас. В ума ми изплуват имена, лица, подробности. Няма с кого да поговоря за случилото се. Може би са останали двама-трима живи свидетели. Те обаче сигурно са забравили всичко. Понякога човек се пита дали въобще е имало свидетели.
Не, не съм сънувал. Доказателство е съхранилият се черен бележник, изписан с моя почерк. Докато се лутам в мъглата, се нуждая от точни думи и затова проверявам в речника. „Бележка: кратка записка, която да подсеща за нещо.“ Върху страниците на бележника се редуват имена, телефонни номера, дати за срещи и кратки текстове, които може би донякъде се родеят с литературата. Но как бих могъл да ги нарека? Дневник? Паметни записки? Също така стотици преписани от вестниците малки обяви. Изгубени кучета. Квартири под наем. Търсене и предлагане на работа. Ясновидство.
Сред множеството бележки има някои, които отекват в паметта ми по-силно от другите. Особено когато нищо не нарушава тишината. От доста време телефонът е престанал да звъни. И никой няма да почука на вратата. Навярно всички ме мислят за мъртъв. Седиш сам, съсредоточен, опитваш се сякаш да доловиш морзови сигнали, които изпраща отдалеч неизвестен събеседник. Много от тях, разбира се, са заглушени, така че, колкото и да се ослушваш, те си остават изгубени завинаги. Но все пак някои имена се открояват в тишината и върху белия лист…
Дани, Пол Шастание, Агамури, Дювелз, Жерар Марсиано, „Жорж“, хотел „Юник“, улица „Монпарнас“… Доколкото си спомням, в оня квартал винаги съм бил нащрек. Преди няколко дни, докато минавах оттам, ме обзе странно чувство. Не поради отлетялото време, а защото ми се стори, че друго мое аз, мой близнак, както преди обитава по тези места все така млад и продължава да изживява отново и отново до най-малки подробности онова, което самият аз преживях за съвсем кратък период.
Каква бе причината за безпокойството, което някога усещах тук? Дали то се е дължало на околните улици, засенчени от присъствието на една гара и на едно гробище? Сега те ми се струват съвсем безобидни. Фасадите по тях са в други цветове. В много по-светли тонове. Нищо забележително. Съвсем неутрално пространство. Възможно ли бе да съм оставил двойник, който повтаря всеки мой жест от миналото и до безкрай минава по стъпките ми? Не, нищо от нас не бе оцеляло. Времето бе заличило всякакви следи. Кварталът изглеждаше обновен, освежен, сякаш построен из основи на мястото на нехигиенични сгради. При това повечето от тях си бяха същите, но ви вдъхваха усещането, че стоите пред препарирано куче, което някога е било ваше и приживе сте го обичали.
Докато се разхождах през онзи неделен следобед, напразно опитвах да си припомня какво пишеше в черния бележник и съжалявах, че не е в джоба ми. Часовете за срещи с Дани. Телефонният номер на хотел „Юник“. Имената на хората, с които се виждах там. Шастание, Дювелз, Жерар Марсиано. Телефонният номер на Агамури в общежитието на Мароко в Студентското градче. Кратки описания на различни кътчета в този квартал, които смятах да нарека „Заден двор на Монпарнас“, докато трийсет години по-късно не установих, че названието вече е използвано от някой си Озер Варшавски.
Към края на един неделен следобед през октомври някак неусетно се озовах в този район, където през друг ден от седмицата кракът ми не би стъпил. Не, изобщо не ставаше въпрос за някакво поклонение. Ала особено в неделя и преди всичко на свечеряване, ако сте сам, във времето зейва пробойна. Достатъчно е да се промъкнете през нея. Препарирано куче, което приживе сте обичали. Докато минавах пред голямата сграда в бяло и мръснобежово, номер 11 на улица „Одеса“ – крачех по отсрещния тротоар, – почувствах как нещо в мен прищрака и ме обзе онзи шемет, който всеки път съпровожда появата на пробойна във времето. Спрях на място и се загледах в сградата, която ограждаше от три страни малък двор. Тук Пол Шастание редовно паркираше колата, докато живееше в хотел „Юник“ на улица „Монпарнас“. Една вечер го запитах защо не оставя колата пред хотела. Тогава той се усмихна смутено, сви рамене и отвърна: „За всеки случай“.
Червена ланчия. Естествено, че би могла да привлече вниманието. Само че, ако е искал да остане незабележим, защо е избрал тъкмо тази марка и този цвят… Сетне ми обясни, че в сградата на улица „Одеса“ живеел негов приятел, на когото той често отстъпвал колата. Та затова я паркирал там.
„За всеки случай“ – така ми каза тогава. Много скоро установих, че този четиресетинагодишен брюнет, който грижливо поддържаше външността си и обикновено носеше сиви костюми и тъмносини палта, няма определена професия. Чувал го бях да говори по телефона, но в хотел „Юник“ стените са дебели и не можех да разбера смисъла на думите му. До мен достигаше само сериозният му, на моменти рязък тон. И продължителните паузи. С Шастание се запознах в хотел „Юник“ едновременно с неколцина други обитатели: Жерар Марсиано, Дювелз, чието малко име не си спомням… С времето образите им се размиха в паметта ми, гласовете им се смесиха. Пол Шастание се откроява по-отчетливо заради цветовете: гарвановочерна коса, тъмносиньо палто, червена кола. Предполагам, че подобно на Дювелз и Марсиано бе прекарал няколко години в затвора. Беше най-стар от всички и вероятно вече не е жив. Ставаше късно и уреждаше срещите си сравнително далече, край старата товарна гара в онзи южен район, който и аз добре познавах: улиците „Фалгиер“, „Алре“ и дори по-нататък, до улица „Фаворит“… Безлюдни кафенета, където понякога ме е водил, явно убеден, че там никой няма да го познае. Така и не се осмелих да го питам дали му е наложена забрана за пребиваване, макар че подобна мисъл ми е минавала през ум. Защо тогава спираше червената си кола пред самото кафене? Не би ли било по-благоразумно да отиде дотам пеша? По онова време често минавах през този квартал, който вече бяха започнали да събарят, покрай празни парцели, едноетажни къщи със зазидани прозорци, оцелели участъци от улици сред камари строителни отпадъци като след бомбардировка. И по средата на подобен декор – паркираната червена кола с мирис на кожена тапицерия, яркото петно, което пробужда спомените ми… Спомени ли? Не. В тази неделна вечер бях напът окончателно да се убедя, че времето е неподвижно и ако успея наистина да се промъкна през пробойната в него, ще открия всичко непокътнато, както си е било.
И на първо място червената кола. Реших да отида до улица „Вандам“. Там имаше кафене, където веднъж двамата с Пол Шастание проведохме откровен разговор. По едно време дори усетих, че е напът да ми се довери. Намекна ми, че бих могъл да „работя“ за него. Отвърнах му уклончиво. Той не настоя. Бях много млад, но достатъчно предпазлив. По-късно се е случвало да водя в същото кафене Дани.
През онази неделя почти се беше стъмнило, когато стигнах до булевард „Мен“ и поех покрай новите високи сгради от страната на четните номера. Фасадите оформяха почти непрекъсната линия. Не се виждаше нито един светъл прозорец. Не, не е било сън. Тук някъде улица „Вандам“ излизаше на булеварда, но през въпросната вечер сградите се издигаха плътно една до друга без никаква пролука помежду им. Налагаше се да приема очевидното: улица „Вандам“ вече не съществуваше.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
