Симона Стоева – писателката, която рисува с мечти и разтопи сърцата на хиляди български читатели в звездния небосвод на романтичните си истории – се завръща с третия си изящен роман „Под негово влияние“. Сред слънчогледовите му страници почитателите на „Всички ние сме мечти“ и „Никога достатъчни. След края на завинаги“ ще попаднат в клопката на най-умелия разказвач – Негово Величество Сърцето.
„Под негово влияние“ затваря в бутилка целувката на солените морски вълни, тръпчивия вкус на тъгата и сладкия нектар на неочакваната любов, която може да изцели най-дълбоките рани, но и да ги нанесе.
Хей, Сири, пусни „Cruel Summer“ на Тейлър Суифт…
Нощта след последния изпит по медицина на Андриана е пропита с електричество. След толкова години труд и постоянно учене „доктор Блонди”, както състудентите ѝ я наричат, най-после може да свали маската на пълната отличничка и да си позволи да живее. Андриана си обещава, че тази нощ ще бъде началото на едно лято, в което ще си подари пълна свобода на чувствата. Подтикната от лудешко предизвикателство, тя случайно се оказва в колата на Явор. Напук на всички вероятности, пъстрите му ириси се разливат в синевата на нейните. А изгубен списък с желания дава началото на история стара, колкото света.
А и Я. Едно момче и едно момиче, които съществуват истински само когато са един до друг. А между тях стои цяла азбука от емоции, страст и копнежи. Тя е неговата най-голяма зависимост. Той е опасността, която душата ѝ отчаяно желае. Двамата са неподходящи, токсични, невъзможни… Ала лятната игра помежду им бързо разтапя ледените стени, заслонили сърцата им. Нима съществува човек, който би имал глупостта да избяга от най-щастливите си летни дни? Дори когато вълните неизбежно го придърпват надолу към дъното…
Напоена със слънце и носталгия – като слънчогледи в кошницата на велосипед, „Под негово влияние“ е красива и помитаща история, която примамливо нашепва: „ела, ела с мен по прашните пътища на младостта“. Познатата деликатност на Симона Стоева се примесва с нов, по-мрачен и дълбок нюанс на прозата ѝ, който прави рентгенова снимка на най-тайните и студени кътчета на човешката душа. А лятото… лятото е безмълвен художник на онази връхлитаща любов, която е болка и спасение. Солен спомен с вкус на слънце, който завинаги остава гравиран в камерите на сърцето.
Из „Под негово влияние“ на Симона Стоева
Андриана
Разпитът
Шумотевицата от коридора на болницата заглъхваше. Луминесцентните лампи изгасваха една по една. Тук-таме се появяваха санитари със стерилнобели униформи. Сетне изчезваха внезапно. Тишината се разхождаше вместо тях и от време на време ѝ ставаше така самотно, че и тя се опитваше да се изниже. Покатерваше се по прозорците, тракаше по разбитите райбери и виеше в дървената дограма. Възторжено гръмваше десетина секунди след светкавиците, които осветяваха небето от часове. После пропадаше по праговете и заскърцваше в пантите на остарелите врати. Миг преди пак да се смълчи.
С напредването на нощта тишината обгръщаше Андриана все по-плътно. Притискаше я. Един момент, натежал като вечност, я подтикна да се изправи от овехтялата пейка. Нервно закрачи по мраморните плочки и ехото, което се отблъскваше от стените, я караше да се чувства по-малко сама. Капанът на собствените ѝ мисли се разтягаше и освобождаваше памет за по-важни неща. Как да диша правилно. Как да пуска контрола и просто да приеме събитията.
Андриана постави длани върху корема си и вдиша. Не успя да изкопчи кислорода от тревогата и думите на лекарите се върнаха при нея. Онези лекари, които преди минути я бяха информирали, че мъжът на една врата разстояние от нея лежи в безсъзнание и с контузии в интензивното.
Бяха ѝ предложили да го посети, което щеше да представлява изненада за него, предвид късния час и факта, че му беше никаква. Само че, докато отклоняваше поканата, мисълта за фамилното ѝ име си провря път в ума ѝ. Напомняше ѝ, че известността на родителите ѝ я следва навсякъде. Най-вече в болницата, в която се бе надявала да влезе при съвсем различни обстоятелства.
Плиткото ѝ вдишване я сепна и тя вдигна поглед. Настойчиво се вгледа във вратата, сякаш искаше да мине духом през нея, без да се налага да влиза физически при него. Нямаше да му достави подобно удоволствие. Не можеше. Гневът пак кипна кръвта ѝ и попари тревогите. Припомни ѝ, че е крайно време да се гмурне в друг разговор.
Насочи се към отсрещната врата. На хората вътре бе обещала, че щом медиците ѝ предоставят информация, ще се върне при тях. Андриана погледна тънкия часовник на лявата си китка. От тази лъжа бяха минали повече от трийсет минути и десетки спазми на притеснение.
Не можеше да отлага повече. Нито историята им, нито неизбежния ѝ край.
Андриана натисна дръжката на вратата. Двама разследващи полицаи стояха на столовете около нащърбена квадратна маса и пиеха кафе от вендинг машина. В десния ъгъл на бялата стая една видеокамера се извърна към нея като хищник и надникна смущаващо в страховете ѝ. Андриана пристъпи напред, а тишината – единственият ѝ другар тази вечер, я последва вярно по петите. Изведнъж изпълни пространството и прекъсна разговора на мъжете. Единият от униформените се изправи и безмълвно покани Андриана на празния стол срещу тях. Тя се настани неудобно и вниманието ѝ се заклещи между стрелките на стенния часовник.
01:27.
01:28. Помислиш ли за настоящето, то вече се превръща в минало и ранният час на август носеше този извънреден товар.
– Добър вечер, госпожице Вазова – монотонно поздрави единият мъж. Беше възрастен, с набраздено чело и широка трапчинка на брадичката. По отпуснатото му лице нямаше бръчки, които да свидетелстват, че е изпитал повече от живота. Този до него изглеждаше двойно по-млад и Андриана предположи, че милостивият му вид се е запазил заради краткия му професионален опит. – Преди да започнем, сме длъжни да ви информираме, че имате право да бъдете придружена от психолог или адвокат, ако смятате, че ще се чувствате по-комфортно по време на разпита. Разбира се, тъй като сте свидетел, искаме да говорим с вас възможно най-скоро след случилото се, но…
– Нямам намерение да каня друг. И така е пренаселено откъм слушатели – прекъсна го хладно тя и изпъна гръб. Преструваше се, че се е погрижила за накъсаните струни на душата си. – Знам какви са правата ми и с цялото ми уважение, нека да приключим по-бързо.
– Много добре – прокашля се по-възрастният мъж и се поизправи в мястото си. – Аз съм главен полицай Игнатов, а колегата е полицай Добрев. Настоящият разпит е предварително производство и ще бъде записан с аудиоустройство. Ще ви помоля да потвърдите самоличността си, за да можем да продължим напред.
Андриана кимна, наблюдавайки как господин Добрев включва малката машинка и една лампичка светва в червено. Част от нея все още не можеше да повярва, че е тук. Някой би предположил, че е попаднала в сцена от филм. Всъщност в епизод на дереализация[1], би го поправила тя.
Пръстите на дланите ѝ затрепериха над коленните ѝ капачета. Тя ги преплете, за да ги възпре да разобличат тревогата ѝ.
– Разпит със свидетел Андриана Валериева Вазова. Час на производството 1:31, на първи август две хиляди и деветнайсета година. Коректна ли е информацията? – попита главният полицай и Андриана кимна. – Предварително ви уведомяваме, че носите наказателна отговорност като свидетел, ако премълчите информация или лъжесвидетелствате по чл. 290 от Наказателния кодекс. Моля, кажете ни годините си.
– Двайсет и пет навършени.
– Какво е образованието ви?
– Висше.
– Какво работите?
– Към момента не съм наета на трудов договор.
Полицай Добрев се наклони към колегата си и му прошепна нещо. Май му зададе въпрос. Неопитността, с която работеше, я убеди, че едва ли е две-три години по-голям от нея. Главният полицай коригира ред в протокола, отпи от кафето си и се обърна към Андриана.
– Госпожице Вазова, призована сте като свидетел по делото, което се завежда на господин Явор Кръстанов Огнянов. – Произнесеното име затегна плетката на пръстите ѝ. Образува подобна в гърдите ѝ и тя се размърда неспокойно в мястото си. – Каква е връзката ви с обвиняемия?
– Нямаме връзка. – Отговорът се изстреля като защитна реакция на организма ѝ. Полицаят посочи с отегчение пакетите вляво от масата.
– Не е нужно да ви напомням за чл. 290 и факта, че сте тук, за да отговаряте възможно най-искрено. – Полицаят плъзна по масата три моменти снимки на нея и въпросното лице. – Намерихме ги в жабката на колата, когато я претърсвахме. Та, каква е връзката ви с обвиняемия?
– Към момента не може да се нарече връзка – поправи го Андриана с наведена глава. – Като се замисля, Явор изобщо нямаше избор дали се запознае с мен. Не и предвид начина, по който го направихме. Аз буквално му се натресох.
– Как по-точно?
– По време на една игра.
– Кога се случи това?
– На 29 май.
– Запомнили сте датата? – озадачи се полицаят.
– Разбира се, беше датата на последния ми държавен изпит – обясни Андриана и изнесе тяло напред. Безпощадният часовник на стената я разсейваше. – Ако не възразявате... бих искала и аз да си взема едно кафе.
Полицай Игнатов с досада насочи Андриана към вендинг машината. Тя се изправи и колебливо затърси монети из все още мокрите джобове на дънките си. Забързаните движения на ръцете ѝ извикаха болка в тялото ѝ. Чувстваше се така, сякаш някой я беше прегазил. С над деветдесет километра в час.
Вендинг машината заработи.
Всъщност някой май наистина го беше направил – и метафорично, и почти буквално.
[1] Дереализация е състояние, при което човек се чувства така, сякаш е попаднал в сън. Заобикалящият го свят изглежда недействителен и изкривен. – Б. а.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
