Нещо за четене: „Проблемът с рая“ от Кристина Лорен (откъс)

Лятото официално може да започне, защото една от най-нашумелитe книги за 2024 година – тропически горещият романс „Проблемът с рая“ на писателския тандем Кристина Лорен – вече е тук. Кристина Лорен е псевдоним на известното творческо дуо Кристина Хобс и Лорен Билингс Лурс. Двете авторки и най-добри приятелки имат вече над 30 хитови заглавия, а „Проблемът с рая“, най-новата им книга, си спечели номинация за любима романтика в наградите на „Goodreads“ през 2024 г.

„Жена назаем“ среща „Луди богаташи“ в този сърдечен и забавен роман, който води читателите на луксозен курорт в Индонезия със спиращи дъха гледки. А историята е коктейл от романтика с пикантни нотки и заплетена семейна драма.

Сделката е ясна. За да получат по-евтина квартира, докато са в университета Ана и Лиъм трябва да сключат брак. След завършването се развеждат и всеки продължава по пътя си. Или поне така си мисли Ана. Документите, които тя подписва години по-късно, всъщност не са за развод, а Лиъм въобще не е беден студент – той е част от една от най-богатите фамилии в Америка. Наследството му обаче се оказва застрашено, освен ако най-накрая не запознае семейството си със съпругата, която твърди, че има.

Ана едва свързва двата края, а баща ѝ се нуждае от скъпо лечение. Когато отчаяният Лиъм я моли да го придружи на сватбата на сестра му и срещу щедра сума отново да се престори на негова съпруга, поканата е предложение, на което младата жена не може да откаже. А и какво толкова може да се обърка за дванадесет дни?

Фалшивите съпрузи пристигат на разкошен остров с пейзажи ала „Белият лотос“, но там по-скоро ги очакват интриги в стил „Наследници“. Под тиранията на бащата на Лиъм раят бързо се превръща в ад. А морето от лъжи, в което Ана и Лиъм потъват, крие и един подводен камък: какво ако двамата наистина се влюбят?

С чувство за хумор и през гледните точки и на двамата главни герои авторките създават жива история, която ще бъде не само перфектното ви четиво за плажа тази година, но и директен билет към красиво бягство винаги, когато се нуждаете от него.

Закачлива и свежа като морски бриз, „Проблемът в рая“ доказва, че ако лятото беше книга, със сигурност щеше да бъде забавен ром-ком.

Из „Проблемът с рая“ от Кристина Лорен

ВЪВЕДЕНИЕ

АНА

Денят, в който съпругът ми се изнася от апартамента ни, е същият, в който излиза Resident Evil: Village за PlayStation. Може би ще се изненадате кое от двете ме вълнува повече.

Предвид обаче факта, че не съм чудовище и че сме го оби­тавали съвместно и щастливо цели две години, правя това, ко­ето би направила всяка жена, получила при развода канапето и дистанционното за телевизора: гледам с окуражителна усмив­ка как Уест и двамата му мускулести приятели, новоизлюпени докторанти, мъкнат кутия след кутия, стол след стол и куфар след куфар, заедно с 90% от мебелите и обзавеждането към камиона, паркиран отпред. Вече нямам кой знае колко земни притежания на свое име, което е малко тъжно... Последните две години се наслаждавах на собствеността на Уест, но настъпва­нето на този момент беше неизбежно.

Поне ме успокоява фактът, че събирането на моя багаж след две седмици ще е далеч по-лесно.

Уест скача грациозно от каросерията на камиона на тро­тоара и се заглежда в онова, което съм убедена, че е прециз­но подреден багаж. Де да бяхте видели килера ни! Гениална рожба на изкуството да каталогизираш. Подреденият ми бивш съпруг е на 28 години, рядко срещан дърдорко и един от онези невероятно способни мъже, които карат сложните неща, като изчисляване на данъци и шпакловане на дупки в гипсокартона, да изглеждат фасулска работа. Признавам си, че освен секса­пилен Уест е и красавец. Той олицетворява онази перфектна комбинация между височина и мускули, макар че представа си нямам колко е висок. Странно ли е, че никога не съм го питала? Давам си сметка, че повечето високи жени са вманиачени по височината на останалите хора, но мен лично това никога не ме е гризяло отвътре. Познавам много мъже. По-високи, по-ниски и точно колкото мен. Всичко, което знам, е, че брадичката на Уест е на нивото на очите ми. Трябваше да се наведе на сват­бата ни, за да ме целуне.

Не съм си спомняла този ден от векове, но като че ли има логика да се сетя днес. Тази целувка беше преди цял един жи­вот. След това двугодишно приключение познавам по-добре канапето, което той ми оставя, отколкото него самия.

Застанал на тротоара, той се извръща и ме поглежда, очи­те му срещат моите и пробуждат някакви странни трепети в стомаха ми, някакво главозамайване. Не е заради ниска кръвна захар. Изяла съм половин пакет чипс с халапеньо, докато го гледах как си събира багажа. Не е и заради горещината. Месец май в Лос Анджелис е олицетворението на умерения климат. Странно. Заради него е.

Очите на Уест са с цвета на слънчев лъч, пречупен през чаша уиски. Този на косата му е абсолютно същият, но с мънич­ко повече светлина, а тя е толкова гъста, че подозирам, че е увредил непоправимо критериите ми за оценка на всеки бъдещ мъж. Веднъж се опитах да я нарисувам, като смесих оксиди­рано червено с холандско жълто-кафяво, но не се получи. В секундата, в която си дадох сметка колко се дразня от това, че не мога да пресъздам цвета ѝ на платното, си зададох и въпроса защо съм се престарала чак толкова.

Без да откъсва очи от моите, Уест се приближава и спира на крачка от мен. В рамките на една абсурдна секунда се чудя дали пък няма да ме целуне за сбогом.

– Мисля, че приключих – казва той и естествено (каква съм глупачка), не ме целува. – Ако съм забравил нещо, може да се обадиш на Джейк да дойде да го вземе.

Джейк е по-малкият брат на Уест (и една идея по-малко красив от него) и ми е такъв приятел, че знае всичко за пре­стоя ми в Калифорнийския университет, но не се е запознавал с баща ми, който живее само на един час път. Именно Джейк ме запозна с Уест и сега остава единствената ми връзка с него. Тази мисъл леко ме натъжава, но след това се сещам за канапе­то и заразените с Т-вируса зомбита, които ме очакват.

– Добре – казвам.

– Нали имаш копие от документите? – пита ме той. – Адво­катът ми прегледа нещата и всичко би трябвало да е в ред, но ако има проблем, телефонът му е там.

Прави кратка пауза и погледът му търси моя по начин, кой­то, честно казано, не съм виждала преди.

– Моят номер си е същият, естествено. Прочети всичко и ми се обади, ако имаш въпроси.

– Разбира се. Благодаря ти, че си уредил нещата.

Усмихва ми се и лицето му грейва. Чудя се защо не го пра­ви по-често. Може пък и да го е правел. Рядко го виждах. Става преди изгрев-слънце, за да тича, и прекарва всеки час от деня в клас или в библиотеката, след което отива да тренира в залата докъм полунощ. За разлика от него, моят живот протича в сту­диото или на неговото, сега мое, кресло.

Не знам какво друго да кажа, затова се опитвам да сложа край на разговора със следното:

– Поздравления за поставения край, Уест. Сигурно си мно­го щастлив.

– Абсолютно – потвърждава той и пъхва ръце в джобовете на джинсите си.

Виждала съм го предимно по шорти и широки тениски за бягане, така че комбинацията от износени „Левис“ и удобна те­ниска е изненада на този късен етап от взаимоотношенията ни. Чувствам се малко прецакана, че я виждам чак сега. Забелязва се тясна ивичка от ластика на боксерките му и полагам всички сили да задържа погледа си върху лицето му.

– Поздравления и на теб – добавя той. – Напред към нови постижения.

– Точно така – през смях потвърждавам аз. – Затаил дъх, светът чака следващия ми ход.

Той също се засмива и звукът изпраща електрически им­пулси по гръбнака ми.

Потъваме в неудобна тишина, той поглежда право в мен и чувствам, че не мога да откъсна поглед от него. Гледаме се, както се казва, очи в очи. Сякаш сме на състезание, сякаш сме се вторачили в поредица от числа, които трябва да запомним в шпионски филм, като полагам кански усилия да не се предам първа.

– Е – най-накрая казва той, – дойде време да се сбогуваме.

– Надявам се да живееш щастливо оттук насетне.

Звучи банално, но го мисля.

– И ти.

Уест ми отправя отново усмивка, раждаща бръчици около очите му. По дяволите, иска ми се да я бях виждала по-често.

– Сбогом, Ана.

– Сбогом, Уест.

Стискаме си ръцете. Той се обръща и поема по тротоара към приятелите си, които се натъпкват с него в кабината на камиона. Единият от тях сваля прозореца и ми помахва. Щаст­лива, аз му връщам жеста, макар да нямам никаква представа как се казва.

Усещам чуждо присъствие до себе си и извръщам глава, колкото да видя съседката Кенди по халат. Постоянно го носи и отдавна се чудя какво всъщност прави по цял ден. Знам само, че приготвя убийствен лимонов пай и вдига много шум, когато прави секс с мъжа си Роб всеки божи ден по обед, сякаш имат график, така че явно води много як живот.

– Местите ли се? – ме пита тя, поглеждайки над рамото ми към полупразния апартамент.

– Аз се местя след две седмици – отговарям. – Уест току-що се изнесе.

Усещам как вниманието ѝ се пренасочва от празния апар­тамент към лицето ми, а когато ѝ се усмихвам, сините ѝ очи се изпълват с тревога.

– Мамка му, Ана, нямах представа. Добре ли си?

– Добре съм – отговарям аз, като поглеждам надолу по ули­цата към камиона, който прави завой и окончателно се скрива от погледа ми.

– Добре, доволна съм, че стана така – казва тя с неодобри­телна нотка в гласа, след което слага ръка върху моята. – Ако искаш да поговориш с някого, знаеш къде да ме намериш, нали?

Със задоволство си давам сметка, че историята параван вече е без значение. Взела съм си бакалавърската степен и ме чака живот, пълен с незнайни приключения. Уест е взел док­торската си степен и е поел към светлото си бъдеще на впечат­ляващ и сериозен човек. И двамата получаваме това, което сме искали.

– О, не. Всичко е наред – увещавам я аз. – Едва го познавах.

Кенди се вторачва в мен.

– Какво?

Посочвам зад себе си.

– Заради апартамента беше. Омъжих се за случаен човек, за да има къде да живея. Все пак ти благодаря.

С една последна усмивка стискам ръката ѝ, положена върху моята, и се обръщам, за да вляза. Чакат ме зомбита за убиване.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews