Нещо за четене: „Сърцето на Анаранд“ от Борис Кан (откъс)

900 преглеждания

Българско фентъзи за феновете на Брандън Сандерсън

Феновете на фентъзито има защо да ликуват, защото на пазара се появява нов достоен представител на любимия им жанр, при това доближаващ се по размах с един от хегемоните на фентъзи литературата - неуморимия Брандън Сандерсън. „Сърцето на Анаранд“ е впечатляващият дебют на българина Борис Кан (Борис Костадинов) – история за обърнат свят, в който Доброто и Злото не са това, което очаквате.

Представете си вселена, устроена като необятно цвете, в което всяко венчелистче е отделен чудноват свят. Навсякъде около него се простират разпадащите се останки от вече загинали венчелистчета – светове, които потъват в тъмното и бездънно езеро на всепоглъщащия Хаос. А сега си представете един от тези светове, който почива на повърхността, но някак упорито и въпреки всичко успява да остане жив.

Това е Анаранд’арис…

Анаранд’арис, Година 4.310, Ветровит сезон, 7 Юмтал Д’ал Ворат, област Амалай, царство Кириадор. 

Песен на древния език, която носи със себе си едновременно нежна покана и завладяваща повеля, се завръща отново и отново в сънищата на Каел Ворат, лорд и владетел на най-северната област на царство Кириадор и пазител на Границата с Пустошта. Изминали са десет години, откакто той е успял да надвие (временно) изкусителната Ра‘маен –червенокоса красавица, ефирно видение и крайно смъртоносно и безмилостно същество, което е на път да се събуди от принудителния си покой в криптата под замъка му и да потърси отмъщение.

Но това, което се пробужда от насилствен сън, далеч не е най-страшното. Защото в същия ден Каел получава зов за помощ от по-малкия си брат Арин и ще бъде принуден да напусне спешно владенията си, за да се отправи на опасно приключение. 

Врагове дебнат на всяка крачка, а древен конфликт, свързан с най-значимия артефакт и пазител на крехкия мир – Сърцето на Анаранд – заплашва да постави на карта бъдещето на целия свят. 

След четири хилядолетия промяната се задава с непоклатимата сила на ураган, понесъл в себе си самотно откъснато листо. Опорите на Анранд’арис са на път да се срутят. Старата война за съществуването на самия свят е на път да започне отново. Безсмъртните участници в този конфликт се борят за надмощие от хилядолетия, но появата на един нов индивид ще наруши баланса на силите. Само времето ще покаже, чия страна ще вземе той и в каква посока ще наклони везните.

Страст, предателства, конспирации, правила, противоречащи на всички земни закони, и впечатляващи конфликти изпълват страниците на това увличащо фентъзи, което следва най-добрите канони на жанра, допълвайки ги с неочаквани сюжетни решения и ювелирния стил на Борис Кан. А читателското сърце ще бъде напълно завладяно не само от от пълнокръвните и разнолики герои, но и от самобитния език на автора, вмъкнатите уникални за света на Анаранд животни, растения и предмети в майсторски конструирания свят, както поглъщащата атмосфера на Анаранд’арис.

Непредвидим и дързък, романът „Сърцето на Анаранд“ дава началото на пламенна история за вечната битка между Доброто и Злото в сумрака на човешкото сърце и ще спечели заслужено място и сред съвременната жанрова литература, и в сърцата на читателите. Повече за книгата и автора може да откриете в сайта, посветен на Анаранд’арис ТУК.

Из „Сърцето на Анаранд“ от Борис Кан

Глава 1.1

Анаранд’арис[1]

Година 4.310, Ветровит сезон, 7 Юмтал

Д’ал Ворат, област Амалай, царство Кириадор

Бягах с всички сили по посока на песента. Далечната, меланхолична мелодия насищаше въздуха със зашеметяваща смесица от копнеж, страх и възбуда. Нощната гора около мен бе само далечно усещане за реалност. Неясни силуети на клони и храсти се протягаха към мен от мрака в жаден опит да ме достигнат. Изкривените им форми наподобяваха изродени и завършващи с остри нокти лапи на безименни създания. Студеният дъх на вятъра галеше лицето ми с мъртвешка милувка и напомняше за шепота на отдавна забравени обещания.

♪♪♪ дан лиадар тир сана к’алано, ру сал радианони’мии ке’вилено ♪♪♪

♪♪♪ (ела, любими, и погледни в моите очи) ♪♪♪

♪♪♪о атри сороно галати еледа есиед’ираданно ♪♪♪

♪♪♪ (те имат цвета на лазурно небе) ♪♪♪

Думи, полузабравени през изминалите години, намериха нов живот в съзнанието ми. Песен на древния език, която носеше със себе си едновременно нежна покана и завладяваща повеля. Цялото ми същество бе впримчено в желанието да се подчиня на порива, да стигна до източника, да разкрия тайната.

♪♪♪ дан лиадар тир сана к’алано, ру бао ланса’мина ке’бинадо ♪♪♪

♪♪♪ (ела, любими, и се докосни до моите коси) ♪♪♪

♪♪♪ о атра пер’инног енно аса улани’тамадол ♪♪♪

♪♪♪ (те са по-меки от нежна коприна) ♪♪♪

Някъде отпред мракът на нощта бе разкъсан от приглушена алена светлина. Изкривените силуети на дърветата, между които се процеждаше тя, изглеждаха като фрагменти на окъпано в кръв преддверие към Аартох-Даггарас[2]. Песента извираше оттам и въпреки страховитото си излъчване мястото ме притегляше като нощна пеперуда, запленена от яркото сияние на светещ кристал. Тъмни сенки безмълвно прелитаха край мен, а тънките и усойни пипала на мъглата се увиваха около глезените ми само за да ги изпуснат с отчаян протест миг по-късно.

♪♪♪ дан лиадар тир сана к’алано, ру аса салисуни’минани ке’насмао ♪♪♪

♪♪♪ (ела, любими, и опитай от моите устни) ♪♪♪

♪♪♪о атри богну галати еледа алерид’каридан ♪♪♪

♪♪♪ (те имат вкус на алена кръв) ♪♪♪

Песента ми даваше нечовешки сили и с тяхна помощ си пробих път през последното препятствие – стена от здраво сплетени храсти и клони. Гората около мен се отдръпна и аз изскочих на чудна поляна. Тук-там сред килима от гъсто израснал горски мъх като стари и оголени от времето кости се подаваха върховете на камъни и чепати корени. Миризми на мокра шума, дървесна смола и разровена от ботушите ми почва се съревноваваха за обонянието ми. Влагата от преминалата мъгла бе покрила всичко наоколо с безброй ситни капчици. Блясъкът на аленото сияние ги караше да изглеждат като фини пръски от прясно пролята кръв. Сияние, чийто източник беше нещо ярко и малко, разположено над изгладен от дъжда и ветровете каменен олтар. Кристално кълбо, не по-голямо от кокоше яйце. Под неговото влияние цветовете на предметите загубиха своята наситеност и един по един се превърнаха в неясни сиви сенки. Блясъкът му изпълни целия ми взор и се превърна във врата към друг свят, готов да ме погълне.

♪♪♪ сана азур’дин енно лиадар’мин, ру калит’дин енно ♪♪♪

♪♪♪ (аз съм твоя живот, любими мой, аз съм твоята смърт) ♪♪♪

♪♪♪ сана мееру’дина енно лиадар’мин, ру рошта’дина енно ♪♪♪

♪♪♪ (аз съм твоята страст, любими мой, аз съм твоята болка) ♪♪♪

♪♪♪сана’дина рее’ведео, есте ’моритан ран’алано ♪♪♪

♪♪♪ (аз съм твоя сега и до идването на Хаоса) ♪♪♪

Разбира се, песента... Как можех да забравя. С усилие откъснах поглед от кълбото и едва тогава забелязах облечената в тежка алена роба фигура, коленичила пред олтара. Тя бе източникът на песента, сега превърнала се просто в нежна мелодия без думи. Усетила погледа ми, фигурата се изправи с неземна грация и се завъртя към мен. От дълбините на качулката две невидими очи уловиха моите и аз изпитах необяснимо желание да скъся оставащото между нас разстояние. Направих неуверена крачка. И още една. И още. Докато не стигнах на стъпка от нея. Най-неочаквано робата, сякаш придобила собствена воля, се свлече на земята. За един болезнено дълъг миг сърцето ми спря при вида на прекрасното голо тяло, което се разкри пред мен. Плавните извивки и нежните форми излъчваха онази неповторима и перфектна женственост, която можеше да бъде плод единствено на най-съкровени мечти.

Очите ми обходиха всяка частица от тялото ѝ, потопиха се за миг в омайните къдри на дългата ѝ до кръста буйна аленочервена коса... И спряха с недоумение на бялата маска, скриваща лицето ѝ. Нито една черта не бе загатната върху напълно гладката повърхност, а двете малки дупчици на мястото на очите и още една, малко по-голяма, пред устата по никакъв начин не нарушаваха пълното ѝ безличие.

Като по собствена воля дланта ми се придвижи нагоре по влажната ѝ от вечерна мъгла кожа и продължи към изящната ямка в основата на шията ѝ. Там ръката ми се задържа за още няколко мига и с едно почти небрежно движение свали бялата маска. Очите ми потърсиха лицето ѝ и когато най-после го намериха, Магията, впримчила ума ми, се пръсна като ударено с чук огледало. Крясъкът ми разтърси клоните на дърветата...

... и отекна гръмовно в тишината на спалнята ми. Осъзнах, че бях седнал в средата на леглото, дишайки тежко. Сърцето ми блъскаше като полудяло в гърдите, а по челото ми се стичаха вадички студена пот и спираха за кратко пред бента на веждите, преди да се спуснат с неприятно щипане в сънените ми очи. За един свиващ стомаха момент мракът на стаята се превърна в нещо живо, чиято катранена плът бе набъбнала, готова да се пръсне и да изсипе върху мен всички свои кошмарни сенки. Беше пълно безумие, разбира се, но на фона на това почти можех да доловя нежния аромат на плътта ѝ във въздуха, а мелодията на песента продължи да звучи в ушите ми още поне минута като заглъхващото ехо от света на духовете.

– Азур[3]! – изпъшках аз и прокарах трепереща длан през лицето си в обречен опит да махна по-голямата част от потта. Дори и без препускащия във вените ми адреналин нощта бе твърде топла.

Копринените чаршафи под мен бяха мокри, а точно сега не можех да понасям допира на влажния, гладък плат до голата ми кожа. Усещането беше твърде сходно с това от прегръдката ѝ и аз побързах да стана от леглото, без да си правя труда да активирам светещия кристал на нощното шкафче. През широко отворените прозорци влизаше достатъчно от лунната светлина, за да виждам къде стъпвам.

Имах нужда от свеж въздух и малката тераса на спалнята ми го осигури. Нощният вятър, все още нетипично силен дори в края на Ветровития сезон, ми помогна да се посъвзема. Подпрял ръце на парапета, аз се загледах в познатите до болка светлини на града в подножието на замъка. Оттук без проблем можех да видя по-голямата част от Д’ал Ворат и дори в нормалните вечери това ми носеше спокойствие. Чувството, че се намираш у дома и всичко тук е на мястото си, беше нещо прекрасно. Сега повече от всякога можех да оценя това.

– Ра’маен. – Името ѝ се отрони нежелано от устните ми, накара ме да потреперя въпреки топлината на нощта и остави на езика ми особен горчиво-сладък привкус. – Ра’маен... Защо те сънувам отново сега, след толкова много време?

Никой не ми отговори, разбира се, но за един твърде дълъг миг не успях да потисна болезненото очакване да чуя гласа ѝ. Доказателство за това, че някои рани не се лекуват от времето. При тази мисъл пръстите ми докоснаха повърхността на големия белег в основата на врата ми, след което се отдръпнаха треперещи. Почувствах остра нужда да се кача в кабинета и да си налея чаша силно ди’ерае[4], въпреки че по собствените ми стандарти бе твърде рано за какъвто и да било алкохол.

– Ах, да го вземе Моритан[5], какво пък толкова... – измърморих аз мрачно и тръгнах натам.

Плясъкът на криле, спускащи се отгоре, ме накара да замръзна и да огледам нощното небе. Малкото звезди по това време оставяха помежду си широки пространства, в които спокойно можеше да се крие и маневрира голям хищник. Години бяха изминали от последното нападение на гах’ардар, излязъл на лов от Безверните земи, но причинените от него хаос и разруха още караха хората да поглеждат със страх към небето. С настроението, в което бях изпаднал, почти очаквах да видя нещо такова да приближава замъка. Но когато след няколко минути най-после различих неясните контури на спускаща се сянка, източникът на безпокойството ми се оказа просто голяма птица. Доколкото можех да преценя, целта ѝ беше моята тераса.

Не след дълго птицата се спусна достатъчно ниско, за да улови светлината на Риа[6], и перата по главата ѝ и краищата на крилете се превърнаха в студени оранжево-жълти пламъци.

– Кехлибарен ястреб! – възкликнах изненадано аз. Това не бе обикновена птица, объркала посоката и дела от денонощието, а вилиехар – вестоносец.

Ястребът се снижи към каменния парапет и запърха с криле в опит да убие скоростта си. Вятърът, породен от движенията му, близна лицето ми с хладна милувка и за момент затворих очи. Когато погледнах отново, здравите нокти на птицата вече се бяха заключили около ръкохватката на парапета. Изящните му криле се прибраха с леко потрепване. Ястребът ме огледа първо с едното си око, после с другото и от човката му се откъсна приглушен крясък.

– Вилиехар в’алано (Добре дошъл, вестоносецо) – казах тихо аз и протегнах десния си юмрук към него.

Ястребът ме огледа още веднъж без капка страх в кехлибарените си очи, след което деликатно прескочи от парапета върху ръката ми. Ноктите му се впиха в кожата ми, но не я разкъсаха. Това беше част от неговата Магия. Към левия му крак бе прикрепена малка черна кутийка.

– За мен ли е това? – попитах аз единствено от учтивост. Вилиехарите никога не бъркаха своята цел.

Ястребът изкряска отново и ме загледа с нетърпеливо очакване. Усмихнах се и внимателно откачих кутийката.

– Благодаря ти. Имаш позволението ми да ловуваш на воля в моите земи.

Ястребът изкряска за последен път и с няколко мощни маха на крилете си отлетя в нощта. А аз задържах кутийката в юмрук, внезапно завладян от страх, че по някакъв невъзможен начин авторът на съобщението ще се окаже не друг, а самата Ра’маен.

– Сантиментален глупак... – скастрих се аз, вперил поглед в това, което държах в ръката си.

Въпреки абсурда на моите опасения ми струваше известно усилие да отворя дланта си и да погледна вътре. Миг по-късно въздъхнах с облекчение – капачето бе запечатано с герба на брат ми Арин Ворат. При все това беше странно, че Арин ми изпраща вилиехар. Дори не знаех, че притежава такъв. Защо просто не се бе обадил по ком-диска, както правеше обикновено?

Любопитен и леко разтревожен, счупих печата на кутийката с палец и внимателно извадих свитата на руло бележка. Лунната светлина беше напълно достатъчна, за да различа написаното. Текстът, както очаквах, бе шифрован и почеркът със сигурност беше неговият, но това, което истински ме изненада, бе самият шифър, използван от брат ми.

Моментално забравих за съня и чашата ди’ерае. Без да има нужда да разкодирам самото съобщение, бях убеден, че бележката в ръката ми не вещае нищо добро. Влетях обратно в спалнята и метнах на гърба си първия халат, който издърпах от гардероба. След това почти тичешком се отправих към кабинета си. За да шифрова писмото, Арин бе използвал най-сложния код на фамилия Ворат, но за разлика от него, аз имах нужда от правилната книга, за да разчета написаното.

Петдесетината стъпала на витата стълба на кулата, където се намираше кабинетът, ми се сториха безкрайно много и когато най-накрая влетях през вратата на просторното овално помещение, нетърпението вече бе напът да ме изпепели отвътре. Книгата, от която имах нужда, беше заключена в малкото хранилище под бюрото. С изпотена ръка освободих заключващите механизми и отворих масивната стоманена вратичка. В стените на хранилището имаше инкрустирани малки светещи кристали, които се активираха сами при отваряне. Тяхната светлина разкри грижливо подреденото съдържание, състоящо се от купчинка папки с важни документи, малко ковчеже със златни анаранди[7], още едно със скъпоценни камъни, няколко безценни за мен неща, както и книгата с кодове на Ворат. Понечих да я измъкна, но вниманието ми бе привлечено от един от другите предмети в хранилището – малка кесийка от светла кожа, която трябваше да бъде здраво завързана. Вместо това връзките ѝ бяха разхлабени и през получилия се отвор можех отчасти да видя предмета, който се намираше вътре – кълбо от почти напълно прозрачен кристал, не по-голямо от кокоше яйце. И в неговия център пулсираше едва забележима искрица алена светлина.

Ръката, която бях протегнал в хранилището, внезапно изтръпна.

– Азур, та тя се пробужда! – отроних аз и за кратко изгубих усещане за пода под краката си. Наложи се да се подпра на бюрото.

Кошмарът, който ме бе събудил, най-неочаквано придоби съвсем различно и много по-мрачно значение. Но това все още беше проблем, с който можех да се занимая и по-късно. Нали?

– Дан вис’д’амни ке’стетто висну’вис (Д’амните[8] един по един) – измърморих аз.

С едно бързо движение затегнах връзките на кожената кесийка, след което измъкнах книгата с кодове. След кратко колебание реших да затворя вратата на хранилището, преди да седна зад бюрото. Една допълнителна преграда между мен и кълбото трябваше да ми помогне да се съсредоточа върху писмото от Арин. Както никога досега, прегръдката на работното кресло беше необичайно комфортна. За кратък момент се изкуших да си налея онази лелеяна чаша ди’ерае, но в крайна сметка се отказах. Щях да имам нужда от ясно съзнание, за да дешифрирам правилно текста. Освен това петте малки крачки до барчето с напитките точно сега ми се струваха твърде много.

– Добре, нека видим – казах аз и отворих книгата на съответната страница.

Минутите се проточиха в сегменти, сегментите в дялове[9] и когато най-накрая приключих, навън вече се бе зазорило. Дори с помощта на инструкциите от книгата кодът беше труден за разбиране, но това бе целта му. Облегнах се назад и доволно огледах изпълнения със собствения ми почерк лист, преди за първи път да прочета цялото съобщение от началото до края:

Каел,

Дългото ми проучване донесе резултати и сме напът да сбъднем детската си мечта. Но имаме сериозен проблем. Някой е разбрал за откритието ми. Не зная кой, но вече се опита да ми го отнеме и ситуацията тук става опасна. Оттогава ме следят непрекъснато.

Исках да се върна в Д’ал Ворат и да подготвим експедиция, но ако напусна Западна Порта, няма да стигна далеч. Имам нужда от помощта ти спешно.

Отседнал съм в странноприемницата „Златният къс“. Не се доверявай на никого, освен може би на нашия учител, и побързай!

Арин

П.П. Забрави за ком-дисковете! Подслушват ги!


[1] Името е сложна дума на древен анарандски и произхожда от думите „анаранд“ и „адарис“  – в превод буквално Светът на Анаранд.

[2] Аартох-Даггарас е името на света на Хаоса.

[3] Азур е името на Повелителя на Живота. Също така думата „азур“ на древен анарандски означава „живот“.

[4] Силно и много скъпо алкохолно питие, предпочитано от по-изтънчените консуматори в Цивилизованите царства.

[5] Моритан е името на Повелителя на Хаоса, владетеля на Аартох-Даггарас. Името му често се използва като проклятие.

[6] Риа е по-голямата, светла луна на Анаранд’арис.

[7] В Анаранд основната парична единица е златният анаранд. Той е приблизително с размер 2 см и дебел около 3 мм. Монетата е тежка за размерите си, тъй като е направена от златна сплав с 97% съдържание на злато. Сам по себе си анарандът всъщност е много крупна сума и в ежедневието основно се използват монети с много по-ниска стойност.

[8] Думата д’амно, съкратено от дер’амно, произлиза от древен анарандски и означава не-човек. С течение на времето обаче д’амни започват да бъдат наричани единствено страховитите обитатели на Аартох-Даггарас.

[9] В Анаранд’арис денонощието има шестнайсет дяла, разпределени поравно между деня и нощта. Един дял се равнява на малко повече от един земен час и е съставен от осем сегмента. Всеки сегмент се състои от шестнайсет минути, продължителността на които е малко над половината на земните. Минутата е най-малката мерна единица за време, използвана в Анаранд.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук