Иконичният роман „Обитаемият остров“ от Аркадий и Борис Стругацки излиза в ново издание

100 преглеждания

Как ще изглежда галактиката на XXII век?

Сред огромното литературно наследство, което майсторите на фантастиката Аркадий и Борис Стругацки оставят („Пикник край пътя”, „Понеделник започва в събота” и „Трудно е да бъдеш бог”) попада и иконичният роман „Обитаемият остров“, дал началото на неофициалната трилогия за Максим Камерер (т.нар. Цикъл „Камерер“) и вдъхновил едноименната екранизация от 2008 г.

Настолното четиво за всички почитатели на жанра се появява в ново издание с корицата на Дамян Дамянов – реверанс към легендарната поредица „Библиотека Галактика“ – и запраща читателя на ръба на XXII век, когато на Земята е настъпила утопия, а хората са надарени със свръхчовешки способности.

А някъде там, отвъд познатото, се намира „Обитаемият остров“.

Защото Максим е изгубен – захвърлен на далечна планета след катастрофа, без никакъв начин да се свърже със своите. Превърнал се в Робинзон на своето време, той ще трябва да намери начин да оцелее. Небето над тези непознати земи е „ниско и някак твърдо, без лекомислената прозрачност, която намеква за безкрайността на Космоса“. А цивилизацията, която ще го посрещне, сякаш е застинала във времето на тоталитарните режими от XX век – години на пропаганда, политически арести, доноси и преследване на инакомислищите.

Максим ще бъде легионер, терорист, герой, но преди всичко ще помни, че е землянин и добър човек, който не може да търпи неправдите.

Но може ли да се изправиш срещу правила, които не разбираш? И колко още може да се бориш срещу инерцията просто да се подчиниш тогава, когато няма надежда за спасение?

„Обитаемият остров“ е удивително постижение на литературата и човешкото въображение, което размива контурите на реалността и напомня, че само  от човека зависи как би изглеждала тя.

Аркадий и Борис Стругацки са руски писатели-фантасти и сценаристи. Сред най-известните им произведения са „Трудно е да бъдеш бог”, „Хищните вещи на века”, „Понеделник започва в събота”, „Обитаемият остров”, „Милиард години до свършека на света”, „Бръмбар в мравуняка”, „Пикник край пътя“.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

 

Из „Обитаемият остров“ от Аркадий и Борис Стругацки

Първа глава

 

Максим открехна люка, подаде се и предпазливо погледна небето. Тукашното небе беше ниско и някак твърдо,  без лекомислената  прозрачност,

която намеква за безкрайността на Космоса – не, това беше истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Тази твърд, несъмнено опираща се върху раменете на местния Атлант, равномерно фосфоресцираше.  Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но там се разливаха само две големи черни петна – като капки туш във вода. Той широко разтвори люка и скочи във високата изсъхна- ла трева.

Въздухът беше горещ и сух, миришеше на прах, старо желязо, отъпкана зеленина, живот. И на смърт също миришеше – стара и непонятна. Тревата беше висока до кръста; недалеч тъмнееха храсталаци, на места стърчаха унили криви дървета. Беше почти светло, като през ярка лунна нощ на Земята, но нямаше лунни сенки, нямаше я лунната мъглива синева. Всичко беше сиво, прашно, плоско. Корабът стоеше на дъното на огромна котловина с по- легати склонове. Околната местност забележимо се надигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото някъде наблизо течеше река, голяма спокойна река, течеше на запад, нагоре по склона на котловината.

Максим заобиколи кораба, докосвайки с длан студе- ния, леко влажен борд. Откри следи от удари точно там, където предполагаше. Дълбока неприятна вдлъбнатина под индикаторния пръстен – това беше, когато нещо внезапно подхвърли и наклони кораба така, че киберпилотът се обиди и Максим спешно трябваше да поеме управлението. И драскотина близо до десния обектив – десет се- кунди по­късно, когато корабът полегна напред и ослепя с едното око. Максим отново погледна към зенита. Черните петна сега едвам се виждаха. Метеоритна атака в стратосферата – вероятност 0,0, 0… но всяко вероятно събитие някога се случва, нали?…

Максим се пъхна в кабината, превключи управлението на авторемонт, задейства експрес­лабораторията, излезе и тръгна към реката. Приключение, наистина, но въпреки това – скука. У нас в ГСТ дори приключенията са рутина. Метеоритна атака, радиационна атака, авария при кацането. Авария при кацането, метеоритна атака, радиационна атака… Приключения на тялото.

Високата чуплива трева шумолеше и хрупаше под краката, бодливи семена се вкопчваха в шортите. С дразнещ звън налетя облак мушици, поблъска се пред лицето и изостана. Възрастните солидни люде не участват в Група- та за Свободно Търсене. Те имат свои, възрастни, солидни занимания. Те знаят, че всички тези чужди планети в своята същност са достатъчно еднообразни и досадни. Еднообразно­досадни.  Досадно­еднообразни…  Разбира се, ако си на двайсет години, ако не умееш нищо като хо- рата, ако не знаеш конкретно какво всъщност би искал да умееш, ако не си се научил да цениш най­голямото свое богатство – времето, ако нямаш и не ти се предвиждат някакви особени таланти, ако доминанта на твоята същност, както и преди десет години, остават ръцете и краката, а не главата, ако си толкова примитивен и си въобразяваш, че на неизвестните планети може да се намери някаква не- известна на Земята скъпоценност, ако, ако, ако… е, тога- ва… разбира се. Тогава вземи каталога, отвори го на коя да е страница, забий пръст в кой да е ред и лети, когато искаш. Откривай нова планета, наричай я със собственото си име, определяй физически характеристики, сражавай се с чудовища, стига да се намират, влизай в контакт, стига да има с кого, робинзонствай, ако няма никого… И не че всичко е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си внесъл според силите си нещо ново, ще те повика за подробен разговор някой виден специалист… Учениците от началните класове ще те гледат с обожание, но учите- лят при среща ще те пита само: „Ти още ли си в ГСТ?“ – и ще смени темата, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, той поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“, и неуверено ще ти предложи място на лаборант; майка ти ще каже: „Макси, ти нали хубаво рисуваше едно време…“, а Петер ще каже: „Колко смяташ да караш така? Засрами се!“; а Джени ще каже: „Запознай се, това е мъжът ми“. И всички ще бъдат прави – освен теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ. Стараейки се да не гледаш към двамата също такива бездарници, които се ровят в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш слепешком на коя да е страница и ще забиеш пръст…

Преди да се спусне по стръмния бряг към реката, Мак- сим се огледа. Отзад се изправяше тревата, която бе стъпкал, кривите дървета чернееха на фона на небето, светеше малкото кръгче на отворения люк. Всичко беше много привично. „И нека – каза си той. – Нека… Хубаво ще е, ако открия тук цивилизация, която да бъде могъща, древна и мъдра. И човешка…“ Той слезе до реката.

Реката наистина беше голяма, бавна и с просто око се виждаше как тя тече от изток и се изкачва към запад. (Обаче рефракцията тук е чудовищна…) И се виждаше, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъст тръстак, а на километър нагоре по течението от водата стърчат някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни опори, обвити с мъхести растения. „Цивилизация“ – помисли си Максим без особен възторг. Наоколо се усещаше много желязо и още нещо – непонятно, задушно – и когато загреба малко вода в дланта си, Максим разбра, че това е радиация, доста силна и зловредна. Реката носеше от изток радиоактивни вещества; и беше ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е особено голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че с контакт няма защо да се заема, по­добре да направи стандартните анализи, един­два пъти да облети планетата по екватора и да изчезва, а на Земята да преда- де материалите на сериозните, много патили чичковци от Съвета за галактическа сигурност и по­бързо да забрави всичко това.

Да забрави всичко това…

Той с отвращение отръска пръсти, избърса ги с пясък, после приседна и се замисли. Опита се да си представи жителите на тази планета – едва ли благоденстваща плане- та. Някъде зад горите имаше град – едва ли благополучен град, – мръсни заводи, износени реактори, изхвърлящи в реката радиоактивна помия, грозни диви къщи с железни покриви, много стени и малко прозорци, между къщите – мръсни дворове, затрупани с боклук и трупове на домашни животни, голям ров около града и подемни мостове… Впрочем не, това е било преди реакторите. И хора. Той се опита да си представи тези хора, но не можа. Знаеше само, че са прекалено облечени, те бяха направо опаковани в де- бел груб плат и носеха високи бели якички, които претриваха шията. А после видя стъпки върху пясъка.

Това бяха следи от боси крака. Някой беше слязъл по брега и отплувал по реката. Някой с големи широки стъпала, тежък, кривокрак, тромав – несъмнено хуманоид, но с по шест пръста на краката. Стенейки, пъшкайки, е слязъл от стръмния бряг, минал е по пясъка, с плисък се е потопил в радиоактивната вода и пръхтейки, е заплувал към другия бряг, към тръстака. Без да сваля високата бяла якичка…

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук