Миналото като памет и гарант за бъдещето

221 преглеждания

Есе на Цветина Георгиева, ученичка в ЧПГЧО „Челопеч”, с. Челопеч

Миналото е обект на изследване и внимание от поколения наред. То не може да бъде конкретно дефинирано, но за него се съди по редица събития, личности и факти. То е това, което е свършило, изгубено и безвъзвратно, затова от една страна представлява голям интерес за хората от новите и по-съвременни поколения, но от друга бива пренебрегнато и отхвърлено. Миналото винаги е било достояние за памет и съхранение на ценните неща от живота и често пъти се превръща в опорна точка за бъдещето развитие на човечеството.

Може би ще кажете, че, така описано, миналото има противоречив образ, но това се дължи по-скоро на личната преценка и гледната точка не само на отделния индивид, но и на цели нации. Миналото оставя завета на тези, които са били преди нас и по този начин запазва паметта им и предава историята и на бъдните поколения. То съдържа ключовите елементи, които правят една група от хора нация, и създава основата за това, което представлява всеки един от нас като отделна личност и като част от колектив, с който, както известната фраза гласи, „дели общо минало”. Затова миналото следва да бъде разглеждано предимно като източник на история, памет, национално самочувствие и гордост.

Обликът на хората, начинът, по който живеят и развитието на цивилизацията като цяло нямаше да бъдат такива, каквито ги познаваме, ако го нямаше миналото и историята, от които да се учим, които да усъвършенстваме и, при които да се връщаме всеки път, когато загубим посока. Защото без миналото няма бъдеще. Това, разбира се, не означава, че трябва да се живее само в миналото, защото по този начин пропилява настоящето и в последствие ще съжаляваме, а напротив- то трябва да служи като нравствен ориентир, върху който се изгражда настоящето и бъдещето, защото именно в него откриваме основанията за това, което сме. То ни дава реална представа за това, което сме, за нашите прадеди, за нашите корени, културни и исторически събития, за традициите и славата. „Народ без минало, не е народ” са казали хората и в това кратко на пръв поглед изречение се съдържа цяла палитра от мъдрости, поводи за размисъл и поучения. То събира в себе си ключа за разбиране същността на миналото и неговото основополагащо за един народ значение, а именно, че то взима ролята на всичко, на сплотяващо звено и отправна точка за бъдещо развитие. В него е закодирана цялата национална идентичност на една нация, с която тя се представя пред света и, в която се търси упование за настоящите събития, като последици от вече изминалите факти. И тъй като тези факти не могат да бъдат променени, защото времето не може да бъде върнато назад, то от тях се написва историята на един народ с всичките му успехи и падения, знатни личности и незнайни воини, грешки и взети поуки. Миналото е като уникалното произведение на Паисий Хилендарски „История славянобългарска”, която се превръща в нравствена опора и начало на българското самоопределяне и изграждане на национално самосъзнание. И както внушенията, които влага Паисий Хилендарски в своята „История”, гласят „четете и знайте”, така и миналото носи същите послания като напомня на хората, че с познанието, паметта и националното самочувствие ще се запазят и продължат идеите, оставени от нашите прадеди. То е като многотомна книга с „пожълтели страници”, както пише Вапцаров в едноименното си стихотворение, която се превръща в извор на познание и, която ни дава основание днес гордо да се наречем българи. В тези стари и натрупвани с годините страници на миналото и историята можем да прочетем поводите, заради които днес отдаваме почит на толкова много велики личности, като Левски и Ботев. Защото именно в това се корени същността на миналото- то е достояние за принадлежност и национална гордост, за смисъл и памет, за послание и завет. На него се основаваме, когато се хвалим с постижения пред лицето на останалата част от света и точно него изтъкваме, когато вдигаме главите си високо и гордо заставаме редом с развитите и по-големи държави. Защото въпреки своята малобройност и не дотам развитост, нацията ни има богато минало и спокойно и самоуверено може да се заяви пред всички онези, които я смятат за незначителна.

Миналото ни прави по-силни и единни, кара ни да се просълзяваме всеки път щом стане дума за нашите герои, поражда в нас трепета на истинския патриот винаги когато чуем звуците на химна или погледнем красотата на природата. Тогава се замисляме за истинските неща в живота и за онези дребни, но и доста древни знаци, които ни подсказват за какво трябва да сме благодарни и на какво трябва да дължим националната си гордост и самочувствие. Защото миналото не е просто нещо отминало и безвъзвратно изгубено, то е силата, историята, развитието и бъдещето на един народ. За да се усъвършенства една нация трябва да извади поуките от своето минало и да се опита да поправи грешките си, да надгради вече даденото и направеното и да създаде нещо ново и различно. Затова миналото не трябва да се приема като даденост, която няма отношение към настоящето, а още повече към бъдещето, защото народ, който потъпква и разрушава историята си, е обречен на разруха и забвение.

Миналото е постоянна величина в нашето ежедневие, която не търпи промени, но точно това го прави уникално. В него често се търсят отговорите на важни екзистенциални въпроси за смисъла и пораждането на живота, за създаването на народите и образуването на характерните им и неповторими черти като традиции, култура и бит. То се превръща в източник на познание, памет, национално самочувствие и гордост, защото носи в себе си ключа и основата на съвременния облик не само на отделния индивид, но и на цели народи. То носи в себе си сила, история и памет и в него винаги ще се отправя поглед, когато някой загуби отправната точка в живота си, защото миналото е като корените на вековно дърво- устойчиво и вечно.

Материалът е изготвен от Цветина Георгиева, ученичка в Частна профилирана гимназия с чуждоезиково обучение „Челопеч”, с. Челопеч, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:


Медийни партньори на конкурса са:


Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца