Нещо за четене: В новия психологически трилър на С.К.Барнет никой не е „В безопасност“ (откъс от книгата)

137 преглеждания

Зад псевдонима на автора се крие познатия в България Джеймс Сийгъл, автор на трилъра „Извън релси“

Джеймс Сийгъл - авторът на „Извън релси“,  вдъхновила едноименния филм от 2005 г. с участието на Дженифър Анистън и Клайв Оуен - се завръща отново на български език, този път под псевдонима С.К.Барнет и с още по-мрачен роман!

В безопасност“ е напрегнат и обсебващ трилър, който се впуска в добре познатия сюжет за безследно изчезнало дете, но се отклонява по нови и непредсказуеми пътища отвъд територията на очакваните развръзки. 

Джени Кристал е само на 6 години, когато родителите ѝ я виждат за последен път. Един ден в спокойния квартал, където семейство Кристал живее, тя тръгва към дома на нейна приятелка само през няколко къщи, но така и не пристига там. Минават години, а снимката на малката Джени продължава все така зловещо да наднича от стълбовете из града и да напомня за неразгаданата трагедия. 

Дванадесет години по-късно, когато и последните плакати с лика ѝ са избелели, 18-годишната Джени се прибира у дома. Избягала от похитителите си, които тя познава само като Майка и Татко, Джени най-после е обратно при истинското си семейство - в безопастност. Или поне така изглежда… 

Семейство Кристал я приема обратно с отворени обятия, но разказът на Джени за изминалото време поражда много въпроси, чиито отговори няма да се харесат на никого. Къде е била през всичките тези години? Как е успяла да избяга? Коя е тя? И дали наистина домът е най-сигурното място за нея... или за когото и да било от тях?

С помощта на множество различни гледни точки С.К.Барнет майсторски поднася теми, които малко автори се осмеляват да засегнат, преплита минало и настояще и поставя въпроса какво наистина означава да си в безопасност в едно семейство. 

В духа на романите на Паула Хокинс, Б.А. Парис, Лиан Мориарти и Али Ланд, „В безопасност“ е тъмен и емоционален психологически трилър, в който никой не е напълно невинен. А читателят се оказва оплетен в дяволска въртележка от лъжи и неясни спомени.

Мрачна книга, пълна с моменти, в които ще си кажете „О, Боже мой“. Ако си мислите, че се досещате накъде отива историята... ГРЕШИТЕ. Няма да забравите скоро тази книга.

Лиза Джуъл

В безопасност“ е книга с бързо развитие на действието, перфектен ритъм и разказва за това, което се случва, когато изчезнало дете се завръща у дома дванайсет години по-късно. Напрегната, мрачна и пълна с неочаквани обратни. Не я пропускайте.

Саманта Даунинг

Из „В безопасност“ от С.К.Барнет

ПРОЛОГ

Първият плакат беше сложен един ден след изчез­ването. Последваха още над 1500, които разлепиха на всеки свободен сантиметър в квартала. Всичките бяха напечатани от собственика на местна­та печатница, който едва познаваше обезумелите от страх родители, но това беше най-малкото, което мо­жеше да направи за тях.

Този първи плакат беше забит с пирон на телефон­ния стълб пред „Известната пицария на Фредо“, която беше пример за подвеждаща реклама, тъй като нито пиците бяха известни, нито пък собственикът се каз­ваше Фредо. Пицарията бе собственост на сърбин на име Милке, който смяташе, че едно италианско име би било по-логично решение от финансова гледна точка. Тъй като бил почитател на „Кръстникът“, той избрал Фредо пред Майкъл, защото второто му се струвало прекалено английско. Като много други пицарии в Лонг Айлънд и тази се бе превърнала в свърталище на непъл­нолетни посетители, и когато Милке ги пращаше да си вървят в края на работния си ден, все се намираше някой четиринайсетгодишен умник, който да цити­ра - неправилно - известната реплика:

- Ти ми разби сърцето, Фредо, разби ми сърцето.

Ала онова, което можеше да разбие сърцата на хо­рата, беше темата на поставения на 10 юли 2007  дина плакат на телефонния стълб пред „Фредо“. С черни удебелени букви и шрифт „Хелветика“ пишеше ИЗЧЕЗНАЛА. Под надписа бе сложена снимка на шестгодишната Дженифър Кристал, направена ѝ в първи клас. На нея бе облечена като кукла и се усмихваше на фотоапарата.

За всеки родител, който минаваше оттам, беше странно защо снимката на едно невръстно дете бе забита за телефонен стълб? Те бяха предназначени за афиши за гаражни разпродажби, за предизборни плака­ти на местни политици и занаятчийски обяви с вися­щи като пискюли на стриптийзьорка лентички с теле­фонния номер, а не за шестгодишно момиченце с очаро­вателна усмивка, което един ден тръгнало към къщата на най-добрата си приятелка... Да, било едва на шест, но приятелката му живеела през две къщи, било лято и кварталът не бил опасен. Намирали се в богато пред­градие, за бога, и майка му, Лори, го изпратила до вра­тата и дори останала на прага ѝ, докато слизало по стъпалата... И след това изчезнало. Джени не отишла в къщата на най-добрата си приятелка Тони, нито пък се прибрала у дома.

Пуф.

На хората им беше трудно да го проумеят. Едно дете бе изчезнало просто ей така - като онези облече­ни в лъскави дрехи асистентки на фокусниците. Това ги накара да си спомнят, че съществуването е крат­котрайно, и да преосмислят възгледите си. Щом мал­ките момиченца изчезваха по този начин, какво друго беше възможно?

Хората не знаеха какво да кажат на Лори и Джейк... именно Джейк залепи първия плакат. Повечето се опитваха да ги избягват. Съседите залягаха в магазина или се преструваха, че са забравили нещо в колата, и отиваха да го потърсят. Сякаш скръбта беше заразна. Ала в интерес на истината какво може да се каже на родители, чието дете току-що им е било отнето, чиято единствена дъщеря е била отведена бог знае къде - през четири щата, в някое влажно мазе или на друго неприятно място, което дори не можеха да си пред­ставят.

В началото се положиха впечатляващи и ентусиазирани опити да се помогне. Не само от собственика на местната печатница, но и от обкръжението на Лори и Джейк - от семейство Кели, чиято дъщеря Тони бе най-добрата приятелка на Дженифър, и от семействата Шапиро, Клайн и Муни, които бяха на всяко барбекю за Четвърти юли в дома на пострадалите. Партитата винаги включваха размазващи фойерверки, осигурени с любезното съдействие на доведения брат на Джейк, Брент, който караше цял багажник с пиратки и раке­ти от Северна Каролина. Носеха се слухове, че ги прода­вал на местните тийнейджъри.

Дори хора, които не познаваха семейство Кристал, се включиха в издирването - онези от квартала, чиито дъщери и синове бяха в класа на Дженифър или в същия футболен отбор. Имаше и такива, които нямаха пред­става кое е малкото момиченце допреди да изчезне, но тъй като имаха деца на сходна възраст, решиха да помогнат. Трети пък взеха участие, защото подобни неща ги привличаха.

Провеждаха се издирвания на Дженифър в Хънтър Парк, където сънени доброволци се събираха в шест часа сутринта. Формираха редица като във футбола и претърсваха храсталаците по посока на езерото. През първите няколко седмици бе организирана денонощна гореща линия, поддържана от удивителни количества кафе, доставяни безплатно от местния „Дънкин До­нътс“. Една група от хора, работещи на ротационен принцип, посещаваха редовно къщата на семейство Кристал и им носеха различни ястия, хляб и понички, за да има с какво да се хранят. Не че Лори и Джейк кон­сумираха много калории през първите няколко дни, но осемгодишният им син Бен постоянно се разхождаше с глазура на горната си устна.

Организира се дори обща среща в салона на местно­то училище, където разплаканите родители се обърна­ха към събралата се тълпа с молба за информация - ка­квато и да е, някоя непозната кола, странен човек или подочут коментар. Детективът, който работеше по случая - ветеран с двайсет години служба зад гърба си на име Лупър, - обясни мрачно, че първите няколко дни са от изключителна важност, за да се стигне до щаст­лива развръзка. Каза го, когато тези дни вече бяха към края си.

След като Лупър не постигна нищо, беше потърсе­на помощ от други страни - от един частен детектив на име Лудовски, когото семейство Кристал наеха за сумата от петстотин долара на ден, за да осъществи по-задълбочено издирване; от Мадам Лорета, ясновид­ка, която твърдеше, че помогнала на полицията да раз­реши няколко сложни случая; и по-късно - много по-къс­но - от един детектив, работещ по студени досиета, на име Джо Пенабейкър, който много внимателно пре­гледа отново всяко едно доказателство. На думи зву­чеше по-впечатляващо, отколкото беше в действител­ност, тъй като нямаше никакви доказателства - поне не веществени.

Не липсваха и дежурните фалшиви аларми - един познат на полицията изнасилвач, който живееше близо до семейство Кристал, и самопризнанията на старец на име Том Доук, който притежаваше порнографска ко­лекция с млади момичета на неопределена възраст. Из­насилвачът разполагаше с желязно алиби, а Доук често признаваше престъпления, които не бе извършил, като убийството на Медгар Евърс*

*Медгар Уайли Евърс (1925 - 1963) - афроамериканец, акти­вист за граждански права, застрелян пред дома си. - Б. р., Джон Ленън и - как ина­че - на президента Кенеди, макар че тогава Доук тъкмо е започвал втори клас.

След известно време този първи плакат, както и интересът на общността към изчезването на Джени, започнаха бавно да чезнат. Колкото и трудно да бе за премазаните от тъгата родители да го проумеят, така стояха нещата. Животът продължаваше - случ­ваха се хубави, лоши и банални неща в другите семей­ства - завършвания, разводи, годишнини и погребения. Общественият синдром с дефицит на вниманието беше в подем в тази страна в резултат на интернет, където всеки момент щяха да се появят поредното пу­шещо цигара бебе или пропаднала звезда. Хората много бързо губеха интерес.

Освен това имаше и други трагедии за онези, кои­то харесваха такива неща. За отдадените република­нци в квартала - Лонг Айлънд беше един от последните им бастиони - една от тези трагедии бе загубата на президентските избори на героя от войната Джон Маккейн от либерала от Чикаго, който беше амери­кански сенатор около десет секунди. Плакатът на Маккейн/Пейлин беше сложен точно под този на Дже­ни, който въпреки че бе изложен на атмосферните условия от година и половина, все още пазеше лъчезар­ната ѝ усмивка, макар че очите ѝ се бяха превърнали в две тъмни монети. Някой беше задраскал плаката на Маккейн/Пейлин със син спрей и бе написал: „НАДЕЖ­ДА И ПРОМЯНА, СКЪПА.“

Надеждата беше мъртва в къщата на Мейпъл Стрийт, където живееха Джейк и Лори. Те отказаха да напуснат местопрестъплението, защото в крайна сметка беше мястото, на което се бяха случили най-важните моменти с Дженифър - първият ѝ рожден ден, първите ѝ думи, първите ѝ крачки. А и защото ро­дителите на едно изчезнало дете правеха точно това - оставаха си у дома, защото как иначе детето им щеше да намери пътя обратно?

До 2012 г. беше останал само половината плакат, заровен под тези на Мит Ромни и Чък Шумър**

**Американски политици. - Б. пр. . Запазила се беше само горната половина, която все още пазеше очите на Дженифър Кристал, които, също като тези на Мона Лиза, сякаш се взираха във всеки, независимо от коя страна на улицата идваше. Някои хора подми­наваха плаката, без да знаят на кого е - новодошли в квартала или такива, които просто бяха забравили, че някога едно дете е изчезнало.

Родителите на Дженифър не можеха да си поз­волят подобен лукс. Пет години след изчезването ѝ Джейк отправи нов апел по местната телевизия, кой­то бе като съобщенията на НАСА, изпращани със сате­литите им в космическата празнота - едва ли някой щеше да го получи, но все пак опитваше:

- Джени, ако ме слушаш, искам да знаеш, че нико­га няма да спрем да те търсим. На похитителя ѝ ще кажа, че просто си я искаме обратно. Моля ви. Това е всичко, което желаем. Няма да отидем в полицията. Просто си искаме дъщерята обратно.

Един местен репортер направи отчайваща статис­тика какви са шансовете на Дженифър - а и на всяко друго отвлечено дете - все още да е жива след толкова много време. Те се доближаваха до спечелването на ню­йоркската лотария (1 на 3 838 380 според Нюйоркското статистическо бюро). Въпреки това, в опит да се даде поне малка надежда, бяха посочени няколко случая - на Елизабет Смарт, намереното в Юта момиче, и още не­колцина други, в които изчезналите деца по чудо бяха открити или се бяха появили в някой полицейски учас­тък и бяха съобщили самоличността си. Същата сним­ка, която беше забита с пирон на телефонния стълб, бе отворена на монитора до направена от художник на полицията рисунка на тема как би изглеждала Джени­фър в наши дни. Той бе нарисувал тийнейджърка, коя­то не приличаше особено на онова дете с лъчезарната усмивка и засмените очи, сякаш се бе опитал да напои образа ѝ с безбройните мъчения, на които е била подло­жена през всичкото това време.

***

Седем години по-късно, когато първият забит пла­кат вече беше избелял и на него личеше само призрачен образ, а дъждът, снегът, мръсотията и времето почти ме бяха заличили, най-накрая се прибрах у дома.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук: