В навечерието на празниците, излезе „Жигосаният“ – съвършен подарък за ценителите на интелигентни трилъри и криминални драми. Трепетно очакваната осма книга от хитовата поредица с детектив Корморан Страйк е подписана от Робърт Галбрейт, псевдоним на Дж. К. Роулинг.
„Жигосаният“ (преводач: Надя Баева; 966 стр., цена с празнична отстъпка: 26.70 лева / 13.65 евро) е интригуваща криминална история с езотеричен привкус, която „ще ви държи будни цяла нощ“. Обезобразено тяло е открито в хранилището на магазин за сребърни изделия предимно с масонски символи, в близост до Масонската зала в Лондон. Първоначално полицията смята, че е на осъждан за грабеж бандит, но Десима Мълинс, собственичка на ресторант, е убедена, че е на изчезналия ѝ приятел. Тя наема Корморан Страйк и Робин Елакот да разследват деянието. В хода на проучванията случаят все повече се разгръща и усложнява. Изплува връзка с няколко изчезнали мъже, отговарящи на описанието…
Не по-малко завладяваща е романтичната линия в романа, развитието на отношенията между двамата детективи, които стават все по-драматични и вълнуващи. И с характерния писателски маниер на Галбрейт в напрегнатия сюжет отново умело са вплетени тълкувателни препратки, този път заимствани от викторианската поезия и от нравствените ценности на свободното зидарство.
Робърт Галбрейт е псевдоним на Дж. К. Роулинг, авторка на легендарната поредица за Хари Потър и на романа за възрастни „Вакантен пост“, разбунил духовете още с публикуването си. През 2014 г. в България излезе първата книга от криминалната серия със Страйк и Робин – бестселърът „Зовът на кукувицата“. Наситени с проницателни наблюдения върху човешката психика и гарнирани с остроумие, „Копринената буба” и „В служба на злото” впечатляват с ритъм, съспенс и умело изградени персонажи. „Смъртоносно бяло“, „Тревожна кръв“ и „Мастиленочерно сърце“ се отличават с ловко заплетена фабула и галерия от завладяващи образи, представители на всички слоеве на съвременното общество.
А „Отприщен гроб“, седмото разследване на легендарния детектив Страйк, излезе в юбилейната десета година от шумното начало на криминалната поредица и отново, както и предишните шест романа, превзе върха на всички класации за най-продавани книги в света, преди да стане част от телевизионната серия, продуцирана от „Бронте Филм енд Телевижън“.
Робърт Галбрейт – „Жигосаният“
1
Измивам се и се обличам най-грижливо.
Но де ми я наградата за това?
Ах, как ми иде да загърбя всичко живо,
да легна и да се завия презглава.
Хиляда пъти съм се правил на юнак.
И утре – хайде отначало пак.
А. Е. Хаусман „Последни стихотворения“, XI
Чистачките работеха на най-висока степен още откакто беемвето бе влязло в графство Кент и монотонният им шум засилваше изтощението на Корморан Страйк, докато той се взираше през плътните струи дъжд, превърнали пустото шосе напред в блестящ поток.
Малко след като предишната вечер се качи на нощния влак от Корнуол до Лондон, гаджето на съдружничката му, което Страйк неизменно наричаше наум „шибания Райън Мърфи“, се обади да каже, че Робин е с висока температура и възпалено гърло, тъй че тя нямаше да е в състояние да придружи Страйк на днешното посещение при най-новия им евентуален клиент.
Всичко в това обаждане бе подразнило Страйк, а осъзнаването, че е несправедлив – защото Робин за пръв път от шест години си вземаше почивен ден по болест, пък и при температура четиресет градуса и възпалено гърло бе напълно естествено да помоли гаджето си да се обади вместо нея, – само го накара още повече да се вкисне. Разчитал бе Робин да го закара в Кент със стария си ландроувър и перспективата да прекара няколко часа в компанията ѝ бе единственият му стимул да спази уговорката. Смесица от професионализъм и мазохизъм го бе спряла да я отмени, тъй че след бърз душ и преобличане в мансардния си апартамент на Денмарк Стрийт се бе отправил към село Темпъл Юъл в Кент.
Това, че трябваше да пътува сам и съответно да шофира, бе не само депресиращо, но и физически болезнено. Задният бедрен мускул на крака му, където протеза бе заменила прасеца, глезена и стъпалото, беше напрегнат и пулсиращ поради това, че престоят му в Корнуол бе включвал доста вдигане на тежести.
Десет дни по-рано спешно бе отпътувал за Труро, тъй като възрастният му чичо бе получил втори инсулт. Луси, сестрата на Страйк, бе отишла там да помогне на Тед да приготви багажа си, за да бъде отведен в дом за възрастни хора в Лондон, когато, по нейните думи, „лицето му стана едно особено и той не можеше да ми отговори“. Тед бе починал дванайсет часа след пристигането на Страйк в болницата, а двамата му племенници държаха ръцете му.
След това Страйк и Луси бяха отишли в дома на чичо им в Сейнт Моус, който бе завещан на тях двамата, за да подготвят погребението и да присъстват на него, както и да решат какво ще правят с всичко, намиращо се в къщата. Както можеше да се очаква, Луси бе ужасена от предложението на брат си да наемат професионална бригада, която да я опразни, след като приберяха предметите със сантиментална стойност за семейството. Луси не можеше да понесе мисълта чужди хора да пипат каквото и да било вътре: стария комплект пластмасови кутии, някога използвани за пикници на брега, излинелите панталони на чичо им за работа в градината, буркана с разнородни копчета, пазен грижливо от покойната им леля, някои от рокли, отдавна пратени за благотворителна разпродажба. Тъй като се чувстваше виновен, че на Луси ѝ се е наложило сама да понесе момента, в който Тед бе изгубил съзнание за последен път, Страйк отстъпи пред желанието ѝ и остана в Сейнт Моус да изнася кашони, почти всичките с надпис „Луси“, и да ги товари в нает ван; да изхвърля боклук също в нает контейнер, като между тези занимания правеше чай за сестра си и ѝ предлагаше утеха, тъй като нейните очи бяха постоянно червени от плач и от прахта наоколо.
Луси бе убедена, че стресът от местенето в старческия дом бе предизвикал фаталния инсулт, и Страйк едва се удържаше да не избухне при честите ѝ пристъпи на самообвинение, да не се дразни, когато обяснява, че нежеланието да вземе повечето предмети, играли важна роля в детството им, не означава, че не страда колкото и тя за загубата на човека, представлявал единствената истинска бащинска фигура и за двама им. Страйк бе отделил за себе си единствено червената фуражка на Тед от Кралската военна полиция, старинната му рибарска шапка, палката, с която бе доубивал още борещите се за живот риби, и няколко избледнели снимки. В момента те бяха в кутия от обувки в сака му, който Страйк така и не бе имал време да изпразни.
Миля след миля, изминавани без компания, ако не се брояха емоционалният махмурлук от последните десет дни и болката в бедрения му мускул, неприязънта, вече породила се у Страйк към евентуалния нов клиент, нарастваше все повече. Десима Мълинс имаше типа говор, който той асоциираше с много богатите, претърпели травма в брака си съпруги, посещавали детективската му агенция с надежда да докажат кръшкането на мъжете си или криминалните им деяния, та да се доберат до по-изгодно бракоразводно споразумение. Ако можеше да се съди по единствения им до този момент телефонен разговор, тя бе мелодраматична и самомнителна. Казала бе, че няма как да посети офиса на Страйк на Денмарк Стрийт по причини, които ще му разкрие при лична среща, и настоя, че е в състояние да обсъжда проблема си само в своята къща в Кент. Единственото, което бе благоволила да сподели дотук, беше, че има нужда нещо да се докаже, и тъй като Страйк не можеше да си представи сценарий, при който детективска дейност да не изисква доказване, не ѝ бе особено благодарен за тази насока.
В такова крайно неблагоприятно настроение той пътуваше по Кентърбъри Роуд сред пейзаж от голи дървета и подгизнали полета. Най-сетне, все още с работещи и издаващи потракване спирачки, той зави по тесен път вляво, следвайки табела към Деламор Лодж.
Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:
