Нещо за четене: „Камък, ножица, хартия“ - красивите лъжи могат да отлетят много, много надалеч (откъс от книгата)

304 преглеждания

Майсторски роман за динамиката на един разпадащ се брак от „кралицата на сюжетните обрати“ Алис Фини

„Камък, ножица, хартия“ - книгата, която предизвика фурор на западната литературна сцена и вдъхнови продуцентите на хитовата драма „Короната“, скоро ще изгрее на малките ни екрани в сериал за стрийминг платформата „Нетфликс“. 

Докато чакаме екранизацията, психологическият трилър на британската авторка Алис Фини излиза и на български език в превод от Мариана Христова и с корица на Фиделия Косева. 

Напрегната и кинематографична, обстановката в „Камък, ножица, хартия“ бавно и увлекателно повлича читателя през лъжовния лабиринт на една разпадаща се връзка. Защото макар и за пред хората всичко да изглежда наред, на четири очи нещата между господин и госпожа Райт отдавна не вървят.

Адам Райт е работохолик - неуспял със собственото си творчество, той печели репутацията си като адаптира чужди романи за сценарии на филми. Адам страда от прозопагноза, рядко неврологично заболяване, което му пречи да разпознава лица, включително своето собствено и това на съпругата му. 

Всяка година двойката си разменят подаръци, символизиращи съответната годишнина от брака им - камък, хартия, памук, желязо. Всяка година госпожа Райт пише на съпруга си сантиментално и откровено писмо, което никога не му дава да прочете. До десетата им годишнина, която променя всичко.

Изненадващата романтична почивка в Шотландия, която Амелия Райт печели на работа, звучи екзотично, забавно и може би е единственото нещо, способно да вдъхне нов живот на брака ѝ с Адам. 

Когато хотела се оказва самотен реновиран параклис, а снежна виелица прави пътищата непроходими, Адам и Амелия се оказват без каквато и връзка с външния свят. Останали сами, двамата вече няма как да игнорират тайните  от миналото и малките „незначителни“ лъжи, натрупани с годините. И връщането към тях хвърля застрашителна сянка над привидно перфектния им брак.  

Освен тях, обаче, в  имението „Блекуотър“ те ще откият и още някого, който няма да им позволи да си тръгнат заедно. 

Защото тайните остават такива, само когато не са споделени.

„Камък, ножица, хартия“ е внимателно изграден психологически трилър, който се развива почти изцяло в главите на своите хитри, многопластови и ангажиращи герои. Алис Фини създаваемоционална атмосфера, която разкрива грозната истина за анатомията на един брак и ни държи в напрежение до последната страница. 

Из „Камък, ножица, хартия“ от Алис Фини 

Амелия

Mоят съпруг не разпознава лицето ми.

Усещам как се взира в мен, докато шофирам, и се питам какво ли вижда. Не само аз - никой не му изглежда познат, но все пак се чувствам странно при мисълта, че човекът, за когото се омъжих, не би ме разпознал сред редица от хора в полицията.

Знам какво е изписано на лицето му, без дори да го поглеждам - нацупено, капризно „Нали ти казах“, затова се съсредоточавам върху пътя. Налага се. Сега снегът натрупва, релефът е неразличим, а чистачките на моя морисмайнър тревълър едва смогват. Колата - също като мен - е от хиляда деветстотин седемдесет и осма. Ако се грижиш за нещата си, те ще издържат цял живот, но подозирам, че съпругът ми би искал да смени и мен, и автомобила с по-нов модел. Откакто излязохме от къщи, Адам е проверил колана си поне сто пъти, а ръцете му са свити в юмруци, които се допират в скута му. Пътуването от Лондон до Шотландия трябваше да отнеме не повече от осем часа, но в тази буря не смея да карам по-бързо, макар че вече се стъмва и може би сме се загубили… при това нямам предвид само на пътя.

- Може ли един уикенд далеч от къщи да спаси един брак?

Това беше въпросът, който зададе съпругът ми, когато брачният консултант ни предложи да опитаме. Всеки път щом си спомня думите му, в главата ми се появява нов списък със съжаления. Загубихме толкова много от живота си, като не го изживяхме истински, и този факт ме изпълва с тъга. Невинаги бяхме такива, каквито сме сега, но спомените за миналото могат да превърнат всеки в лъжец. Затова мисля единствено за бъдещето. Моето. В някои дни все още виждам Адам в него, но понякога си представям какво ли би било пак да съм сама. Не го желая, но се питам дали така няма да е по-добре и за мен, и за него. Понякога времето променя човешките отношения, както морето преоформя пясъка.

Когато видяхме предупрежденията на метеоролозите, Адам заяви, че трябва да отложим пътуването, но аз не можех да се съглася. И двамата знаем, че този уикенд далеч от всичко е последната ни възможност да оправим нещата. Или поне да се опитаме. Това Адам не го е забравил.

Съпругът ми не е виновен, че забравя коя съм.

Адам има неврологично отклонение, наречено прозопагнозия, което означава, че не може да вижда отличителните черти на лицата, включително своето. Неведнъж ме е подминавал на улицата, сякаш съм непозната. Неизбежната нервност край други хора, която състоянието му предизвиква, засяга и двама ни. Адам може да е заобиколен от приятели на някое парти и все пак да му се струва, че не познава никого в стаята. Затова прекарваме много време сами.  Заедно, но поотделно.  Само ние.  Лицевата слепота не  е  единственият  начин,  по  който  съпругът  ми ме кара да се чувствам невидима. Той не искаше деца - все казваше, че не може да понесе мисълта да не познава лицата им. Живял е с това отклонение цял живот, а аз - откакто се срещнахме. Понякога проклятието може да е истинска благословия.

Съпругът ми може да не вижда лицето ми, но се научи да ме разпознава по други начини: по аромата на парфюма ми, по звука на гласа ми, по допира на ръката ми, когато все още я вземаше в своята.

Браковете не се провалят, провалят се хората.

Аз не съм жената, в която Адам се влюби. Питам се дали може да разбере колко по-стара изглеждам сега? Или дали забелязва сивите косми в дългата ми руса коса? Четиресет може и да е новото трийсет, но кожата ми е набраздена от бръчки, които рядко се причиняват от смях. Някога имахме толкова много общи неща, споделяхме тайните и мечтите си, а не само леглото. Все още довършваме взаимно изреченията си, но напоследък бъркаме.

- Струва ми се, че обикаляме в кръг - измърморва под нос Адам и за миг не съм сигурна дали говори за брака ни, или за моите навигационни умения. Зловещото тъмносиво небе като че ли отразява настроението му. Проговорил е за първи път от няколко километра. Пътят пред нас е покрит с натрупал сняг, а вятърът набира сила, но не може да се сравнява с бурята, която ще се разрази вътре в колата.

- Може ли просто да намериш инструкциите, които разпечатах, и пак да ми ги прочетеш? - питам, като напразно се опитвам да прикрия раздразнението в гласа си. - Сигурна съм, че сме близо.

За разлика от мен, моят съпруг остарява невъзможно красиво. Вече е на над четиресет, но ги прикрива с добра подстрижка, загоряла кожа и тяло, оформено от постоянно участие в полумаратони. Открай време го бива в бягането, особено от действителността.

Адам е филмов сценарист. Започнал е далеч под най-долното стъпало на сгъваемата стълба в Холивуд, защото не е успял да го достигне, не и сам. Казва на хората, че след училище е влязъл направо във филмовия бизнес, но това е само безобидна лъжа. На шестнайсет години си е намерил работа в киното в квартал Нотинг Хил - продавал закуски и билети за филми. На двайсет и една вече бил продал правата над първия си сценарий. „Камък, ножица, хартия“ така и не напреднал по-нататък, но пък Адам си намерил агент, а той му намерил работа - да напише адаптация на роман. Книгата не била бестселър, но филмовата версия - нискобюджетна британска продукция - спечелила награда БАФТА и Адам станал писател. Не било същото като да вижда как собствените му герои оживяват на екрана - пътищата към сбъдването на мечтите ни рядко са преки - но можел да спре да продава пуканки и да посвети цялото си време на писане.

Филмовите сценаристи рядко са известни на широката публика, така че може и да има хора, които не познават името му, но съм готова да се обзаложа, че са гледали поне един от филмите му. Въпреки проблемите ни много се гордея с всичко, което е постигнал. Адам Райт си изгради име в този бизнес с уменията си да превръща неоткрити романи в хитови филми и постоянно търси зрънцето за поредния си шедьовър. Признавам, че понякога ревнувам, но мисля, че е естествено, защото много пъти предпочита да си легне с някоя книга, а не с мен.  Съпругът ми не ми изневерява с други жени, нито пък с мъже - неговите любовни афери са с техните думи.

Човешките   същества   са   странни   и   непредвидими. Предпочитам компанията на животните и това е една от многобройните причини да работя в приюта за кучета в Батърсий1. Обикновено четириногите създания са по-добра компания от двуногите, а освен това кучетата не таят враждебност и не умеят да мразят.  Предпочитам да не мисля за другите причини да работя там; понякога е най-добре прахът на спомените да остане непокътнат.

По време на пътуването ни гледката през предното стъкло ни предлагаше постоянно менящ се живописен пейзаж. Имаше дървета във всички оттенъци на зеленото, огромни блестящи езера, безпределно съвършено, недокоснато от човешка ръка пространство. Обожавам шотландските планини. Ако на света има по-красиво място, аз още не съм го открила. Тук, горе, светът изглежда много по-голям, отколкото в Лондон. Или може би аз съм по-малка. Намирам покой в кротката тишина на тези краища и в тяхната отдалеченост. От цял час не сме виждали жива душа. Следователно това място е идеално за плановете ми.

От лявата ни страна изплува бурно море. Продължаваме на север под звука на разбиващите се вълни. Криволичещият път се свива до тясна алея, а небето, което се е променило от синьо към розово, пурпурно и накрая черно, се отразява във всяко едно от частично замръзналите езера, покрай които минаваме.  Навлизаме по-навътре на сушата и ни обгръща гора. Древни борове, посипани със сняг и по-високи от къщата ни, се превиват като клечки кибрит от бурята. Вятърът вие като призрак край колата и се опитва да ни издуха настрани от курса ни. Колата леко поднася по заледения път и аз стискам волана толкова силно, че ставите на пръстите ми сякаш пробиват кожата. Забелязвам годежния си пръстен - солидно доказателство, че с Адам още сме заедно въпреки всички причини, поради които може би трябва да сме разделени. Носталгията е опасен наркотик, но се наслаждавам на усещането за по-щастливи спомени, които заливат съзнанието ми. Може би не сме толкова изгубени, колкото се чувстваме. Поглеждам крадешком към мъжа, седнал до мен, и се питам дали можем да намерим път към онова, което бяхме някога един за друг. А после правя нещо, което не ми се е случвало отдавна: посягам да взема ръката му.

- Спри! - изкрещява той.

Всичко се случва толкова бързо: съзирам размазаните заснежени очертания на елен, застанал на пътя пред нас, натискам рязко спирачката, колата отбива и се завърта, преди да се хлъзне и да спре точно пред огромните рога на елена. Той поглежда към нас, примигва два пъти, отдалечава се спокойно, сякаш не се е случило нищо, и изчезва сред дърветата. Дори дърветата изглеждат студени.

С разтуптяно сърце посягам към дамската си чанта. Треперещите ми пръсти намират портмонето, ключовете и почти всичко друго, преди най-после да напипат инхалатора. Разтърсвам го и вдишвам.

- Добре ли си? - питам и вдишвам пак.

- Казах ти, че идеята е лоша - отговаря Адам.

Откакто потеглихме, толкова пъти съм си държала езика зад зъбите, че сигурно вече е на дупки.

- Доколкото си спомням, ти не предложи по-добра! - тросвам се аз.

- Да пътуваме осем часа само за да се откъснем от къщи за един уикенд...

- От цяла вечност си повтаряме колко ще е хубаво да отидем в Шотландия.

- Сигурно ще е хубаво и да отидем на луната, но ми се ще да бяхме поговорили за това, преди набързо да ни направиш резервация. Знаеш колко съм зает в момента.

„Зает“ е една от критичните думи в брака ни. Адам носи своята заетост като почетен орден. Като скаутска значка. Гордее се с нея - тя е символ на статуса му, на успеха му. Кара го да се чувства важен, а мен изпълва с желание да хвърля по главата му романите, които адаптира.

- Причината да я докараме дотук, е това, че ти си вечно натоварен - казвам през стиснати тракащи зъби. Сега в колата е толкова студено, че мога да видя дъха си.

- Извинявай, да не искаш да намекнеш, че по моя вина сме в Шотландия? През февруари? Насред бурята? Това беше твоя идея. Поне няма да съм принуден да ти слушам вечното опяване, след като ни смаже някое падащо дърво или умрем от хипотермия в тези скапани ламарини, от които не искаш да се откажеш.

Никога не се караме по този начин пред хората - само насаме. И двамата умеем да се преструваме, а хората виждат това, което очакват. Но на четири очи нещата между господин и госпожа Райт не вървят, и то отдавна.

- Ако имах телефон, вече щяхме да сме стигнали - казва той, ровейки из жабката за безценния си мобилен телефон. Не го намира. Според съпруга ми разните му там джаджи са отговорът на всички житейски проблеми.

- Преди да излезем от къщата, те попитах дали си взел всичко, което ти трябва - отговарям.

- Тогава имах всичко. Телефонът ми беше в жабката.

- Ако тогава е бил там, щеше още да бъде. Не е моя работа да ти събирам багажа. Не съм ти майка.

Незабавно съжалявам за казаното, но думите не идват с подаръчни ваучери и човек не може да ги вземе обратно. Майката на Адам е на челно място в дългия списък с неща, за които той не обича да говори. Опитвам се да проявя търпение, докато той продължава да търси телефона, макар да знам, че няма да го намери. Защото е прав. Наистина го сложи в жабката. Аз обаче го извадих, преди да потеглим сутринта, и го скрих в къщата. Смятам този уикенд да преподам на съпруга си един важен урок и за тази цел телефонът не му трябва.

Петнайсет минути по-късно сме пак на пътя и май напредваме.

Адам примигва в тъмнината и оглежда упътванията, които съм напечатала - стига да не е книга или ръкопис, всяко нещо, написано на хартия, а не на екран, го озадачава.

- На следващото кръгово трябва да хванеш първата дясна лента - казва той по-уверено, отколкото бих очаквала.

Скоро започваме да разчитаме на луната да осветява пътя ни и да ни показва едва - едва извисяването и снижаването на снежния пейзаж навън. Няма улични светлини и фаровете на морисмайнъра едва осветяват пътя пред нас. Забелязвам, че бензинът пак е намалял, но почти от час не съм виждала бензиностанция. Сега снегът е безмилостен и от километри наоколо няма нищо друго освен черните очертания на планини и езера.

Когато  най-накрая  зърваме  покрита  със  сняг  стара табела за  „Блекуотър“,  облекчението в  колата е осезаемо. Адам прочита последните упътвания почти с ентусиазъм:

- „Прекосете моста, завийте надясно, когато минете покрай пейка с изглед към езерото. Пътят ще завие надясно и ще ви отведе в долината. Ако подминете кръчмата, значи сте отишли много напред и сте пропуснали завоя за имението. “

- Може би ще е хубаво по-късно да вечеряме в кръчмата - предлагам аз.

Нито аз, нито той казваме нещо, когато съзираме в далечината странноприемницата „Блекуотър“. Завивам, преди да сме стигнали до кръчмата, но все пак минаваме достатъчно близо и виждаме, че прозорците са заковани с дъски. Призрачната сграда изглежда изоставена от много отдавна.

Криволичещият път, който води в долината, е и зрелищен, и ужасяващ. Изглежда така, сякаш е бил ръчно изсечен в планината. Толкова е тесен, че малката ни кола едва се побира, а от едната му страна скалата стръмно се спуска в пропаст и няма нито една мантинела.

- Мисля, че виждам нещо - обажда се Адам, навежда се към предното стъкло и надниква в мрака. Аз съзирам единствено черно небе и бяло одеяло, покрило всичко отдолу.

- Къде?

- Ей там. Зад онези дървета.

Намалявам малко, докато той сочи към нищото. Но после забелязвам нещо, което прилича на голяма бяла сграда, която се издига самотно в далечината.

- Това е само църква - казва Адам с глас на човек, примирил се с поражението.

- Точно това търсим! - възкликвам аз,  когато  прочитам надписа на една стара дървена табела пред нас. - Точно параклиса „Блекуотър“! Сигурно сме пристигнали!

- Значи сме изминали целия този път, за да останем в една... стара църква?

- Да, в една ремонтирана църква, а освен това през цялото време карах аз.

Намалявам веднага и следвам покритата със сняг пътека, която отвежда от пътя с едно платно към дъното на долината. Подминаваме миниатюрна къщичка със сламен покрив отдясно - единствената друга сграда, която виждам от километри насам, прекосяваме едно мостче и незабавно се сблъскваме със стадо овце, сгушени една до друга, зловещо осветени от фаровете ни и препречили пътя ни. Леко намалявам скоростта и пробвам с натискане на клаксона, но те не помръдват. С тези блеснали очи в мрака изглеждат малко свръхестествени. А после чувам ръмжене от задната седалка.

Боб - нашият огромен черен лабрадор - беше пазил тишина почти през цялото пътуване. На неговата възраст той обича най-вече да спи и да яде, но се страхува от овце. И от пера. И аз изпитвам някои глупави страхове, но поне съм права да се страхувам. Адам отваря вратата без предупреждение и в колата незабавно нахлува облак от сняг и ни удря от всички посоки. Наблюдавам как съпругът ми слиза, заслонява лицето си и прогонва овцете, преди да отвори една врата, скрита зад тях. Не знам как я е видял в тъмното.

Без да каже нито дума, Адам се качва обратно и аз подкарвам много бавно и внимателно. Пътеката е опасно близо до ръба на езерото и аз разбирам защо са кръстили това място Блекуотър. Спирам пред стария бял параклис и незабавно усещам, че се чувствам по-добре. Пътуването беше изтощително, но все пак стигнахме и си казвам, че всичко ще се оправи веднага щом влезем.

Да се озовеш насред виелица, е истински шок за човешкия организъм. Увивам се в палтото си, но леденостуденият вятър ми изкарва въздуха, а снегът удря лицето ми като юмруци. Изваждам Боб от купето и тримата се повличаме през снега към огромна двойна дървена врата с готически вид. В Лондон идеята да отседнем в реновиран параклис, ми се стори романтична - екзотична и забавна. Но сега, когато сме тук, ми се струва, че сме попаднали в началото на филм на ужасите, в който самите ние изпълняваме главните роли.

Вратите на параклиса са заключени.

- Собствениците споменали ли са нещо за кутия с ключове? - пита Адам.

- Не, писаха само, че вратите ще бъдат отворени - отговарям аз.

Заслонявам очите си от безмилостния сняг, взирам се във внушителната бяла сграда и обхващам с поглед дебелите стени от бял камък, камбанарията и прозорците със стъклопис. Боб започва пак да ръмжи, което не е типично за него, но може би в далечината има още овце или други животни? Нещо, което ние с Адам просто не можем да видим?

- Може би отзад има втора врата? - предполага Адам.

- Надявам се да си прав. Скоро май ще трябва да изравяме колата от снега.

Заобикаляме параклиса. Боб върви пръв, готов да скъса повода си, сякаш е подушил нещо. Макар че пред нас се нижат безброй прозорци със стъклописи, не намираме други врати. И макар че фасадата е с външно осветление - това, което видяхме отдалеч - вътре е съвсем тъмно. Продължаваме да вървим, навели глави, за да се предпазим от безжалостния сняг, и описваме пълен кръг.

- И сега какво? - питам аз. Но Адам не отговаря.

Заслонявам очите си от снега, вдигам глава и виждам, че е вперил поглед във фасадата на параклиса. Сега огромните дървени врати са широко отворени.

Търсите "нещо за четене"? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук