Нещо за четене: „Итака“ от Клеър Норт (откъс)

448 преглеждания

Историята на знаменитата съпруга на Одисей оживява с нов и непоколебим глас

В последните години съвременните преразкази на добре познатите ни старогръцки митове и легенди придобиха голяма популярност на литературната сцена. Романи като „Хиляда кораба“ на Натали Хейнс, „Цирцея“ на Маделин Милър и „Безмълвието на момичетата“ на Пат Баркър плениха милиони читатели по света, преосмисляйки едностранчивия начин, по който сме свикнали да приемаме гръцката митология. 

В една по-различна реалност – отвъд битките и мечовете – ни въвежда и най-новият роман от номинираната за медал „Карнеги“ писателка Клеър Норт – „Итака“, който излиза у нас за пръв път.

Авторката на обичаната „Първите петнайсет живота на Хари Август“ ни пренася на известния остров Итака и разказва историята на знаменитата съпруга на Одисей – Пенелопа. Вплетен в нея е и разказът за живота на всички жени на „Итака“, останали извън песните на поетите, но чиито страдание и тих героизъм са не по-малко значими от подвизите, описани от Омир в „Одисея“ и „Илиада“. Най-накрая е време те да оживеят със свеж, мощен и непоколебим глас.

„Разтварям воалите на времето и ще ви разкажа онези истории, които споделят само жените. Така че елате с мен до западните острови, до двореца на Одисей, и слушайте.“

Изминали са седемнайсет години, откакто Одисей отплава на война с Троя, повеждайки със себе си всички мъже от Итака, способни да държат оръжие. Седемнайсет години, в които до острова, който и поетите, и почти всички богове са забравили, не достига нито вест. 

Останали сами с твърде младите и твърде старите да се бият мъже, жените на Итака поемат управлението на царството в свои ръце, начело с Пенелопа – съпругата на царя.

Когато се омъжва за Одисей, Пенелопа е още почти дете. Докато той е жив, тя е в безопасност. Но сега, години по-късно, във въздуха се носят най-различни мълви за съдбата му. В Итака се спекулира, че Одисей е мъртъв, а на вратата на царицата все по-напористо започват да чукат най-различни ухажори.

Нито един от тях не е достатъчно силен, за да претендира за празния престол на Одисей – все още не. Но мирът в Итака все по-стремглаво започва да се пропуква, а с всеки изминал месец балансът на силите бавно се променя. Пенелопа е напълно наясно, че всеки един неин избор може да потопи острова в кървава гражданска война.

И докато на изток Одисей неспокойно се върти в обятията на нимфата Калипсо, съдбата на западните острови зависи единствено от Пенелопа и доверения ѝ кръг от жени – всички онези майки, сестри, съпруги и вдовици с белязани от болката сърца. 

Омайващ и заплетен, модерен и силно поетичен, „Итака“ от Клеър Норт е фантастичен манифест на премълчаваните персонажи от историята, разказан от царицата на боговете – богинята Хера, която също като героините си остава вечно криворазбрана в древногръцката митология.

В свят, управляван от безскрупулни мъже и слепи богове, жените на „Итака“ доказват, че историите, които ще живеят вечно, са за изгубените, за боязливите, които след горчиви изпитания и отчаяние откриват надеждата, откриват силата – и намират пътя към дома.

Из „Итака“ от Клеър Норт

Втора глава

Като неумел любовник, бъркащ под дълги поли, по гърба на Итака се прокрадна розовопръста зора. Редно беше дневната светлина да е пурпурна като кръвта в морето под Фенера; да кръжи около острова като акула. Погледнете към хоризонта: дори очите на боговете се напрягат малко, за да различат трите платна, скриващи се на изток с откраднатата плячка от животни, зърно и роби. Преди корабите на Итака да вдигнат платна, вече ще са изчезнали, и то отдавна.

Нека поговорим малко за Итака.

Това е едно ужасно изостанало, окаяно място. Златният досег на стъпките ми по рехавата му почва; ласката на гласа ми в ушите на обръгналите от солта майки – островът не заслужава подобно божествено внимание. Но пък заради голата му пустош другите богове рядко отправят взор към него, затова жалката истина е, че аз, Хера, майката на Олимп, която докара Херкулес до лудост и превърна суетни царски особи в камък – понякога успявам да се намеся поне тук, без да ме упрекнат близките ми.

Забравете песните на Аполон и гордите изявления на високомерната Атина. Техните поеми славят само тях самите. Вслушайте се в моя глас: на жената, останала без достойнство, без власт и без страстта, която ми принадлежеше; аз нямам какво повече да губя, което поетите да не са ми отнели – само от мен ще чуете истината. Разтварям воалите на времето и ще ви разкажа онези истории, които споделят само жените. Така че елате с мен до западните острови, до двореца на Одисей, и слушайте.

Остров Итака пази морската уста на Гърция като стар нащърбен зъб – едва видима издънка насред океана. Чифт яки човешки крака биха го обходили от край до край за ден, стига да понесат толкова дълго скитане из запусната гора от уродливи дръвчета, сякаш израснали само колкото налага най-ленивата нужда от жалко оцеляване, или по разхвърлени скали от нащърбен камък, стърчащи от земята като пръстите на мъртвец. Всъщност островът се отличава само по това, че някакъв глупак решил, че е удачно място да опита да построи нещо, което недодяланите местни смятали за „град“ – ако мизерно хълмче с криви къщурки, надвиснали над бурното море, заслужава това име – а над този град и така наречения „дворец“.

От този термитник царете на Итака пращат войски към западните острови, до един много по-лицеприятни от този жалък, окаян камънак. Ала макар попадналите под властта на Итака обитатели на Хирия, Пакси, Лефкада, Кефалония, Китира и Закинтос да отглеждат по бреговете си маслини и грозде, да ядат богат ечемик и дори от време на време да развъждат по някоя крава, всички народи в това малко царство са еднакво недодялани и се отличават само по неоснователните си претенции. Нито великите принцове в Микена и Спарта, Атина и Коринт, нито поетите, пътуващи от къща на къща, намират често повод да споменат Итака и островите ѝ, освен в някоя шега за кози – или поне доскоро беше така. Докато не се появи Одисей.

Затова нека се отбием в Итака в онова топло късно лято, когато листата започват да изсъхват, а облаците откъм океана надвисват твърде властно, за да ги е грижа за малкото парче земя долу. Настъпило е утрото след пълнолуние и в града под двореца на Одисей, на няколко часа път на босо по суха земя, в храма на Атина пеят първите молитви. Той е крива дървена постройка, схлупена, сякаш се бои да не я отнесе бурята, но с видими късове плячкосано злато и сребро, впечатляващи единствено в очите на селяците. Избягвам дори да минавам край подобни жалки местенца, да не би доведената ми дъщеря да си покаже самодоволната, възгордяна мутра, или по-лошо, да пошушне на съпруга ми, че ме е видяла да припарвам в света на хората. Атина е една малка педантка; нека го подминем по-бързичко.

От доковете чак до портите на двореца се простира пазар. Тук може да купите дървен материал, камък, кожи, кози, овце, прасета, патици – от време на време даже по някой кон или крава – мъниста, бронз, месинг, кехлибар, сребро, тенекия, въже, глина, лен, боя и пигменти, кожи и на често срещани, и на редки животни, плодове, зеленчуци и разбира се – риба. Толкова много риба. Западните острови до един смърдят на риба. Като се върна на Олимп, ще трябва да се изкъпя в амброзия, за да отмия вонята, преди да ме е надушила някоя малка нимфа клюкарка.

Издигат се много къщи: от скромните домове на занаятчиите, които едва си позволяват един роб, до величествените, ширнали се имения на великите мъже, предпочитащи да са отвъд морето в Кефалония, където уловът е по-добър, а навлезеш ли във вътрешността, за няколко минути ще се отърсиш от смрадта на риба, за да вдъхнеш вместо нея зловонието на тор – промяната сама по себе си е облекчение. Има двама ковачи, които след дълги години съперничество най-накрая осъзнаха, че е по-добре да манипулират цените заедно, отколкото да се конкурират един друг. Има и работилница за щавене на кожи, а също и някогашен бардак, ала жените се принудиха да се заемат с тъкане и боядисване на платове, когато голяма част от клиентелата им вдигна платна и пое на война, и понеже досега от Троя не са се завърнали кораби с итакийски победители на борда, те продължават да си тъкат и боядисват и до ден днешен.

Минаха почти осемнадесет години, откакто мъжкото население на Итака отплава за Троя, и дори множеството кораби, преминали през пристанището след падането на града, не бяха достатъчни да направят проституцията по-икономически изгодна от майсторската ръка с боята.

И над всичко това: дворецът на Одисей. За кратко беше дворецът на Лаерт и не се съмнявам, че старецът е предпочитал да си остане известен с това славно име, а заветът му да заживее в камъка – все пак беше аргонавт, някога плавал под моя флаг, за да се добере до златното руно, преди онова лекенце Язон да ме предаде. Но Лаерт остаря, преди да свикат всички гръцки мъже под знамената, за да отплават към Троя. И така синът надмина баща си, а из коридорите се появиха нови цапаници в черно и червено, с ококорени очи и в охрени нюанси. Одисей с лъка си. Одисей в битка. Одисей печели доспехите на падналия Ахил. Одисей с прасци на вол и рамене на Атлас. През осемнадесетте години, откакто царят на Итака беше забелязан за последно на този остров, неговата нисичка, невзрачна и твърде космата фигура доста се издигна и на ръст, и в личната си хигиена, ако ще и само в очите на поетите.

Те, поетите, ще ви разкажат много за героите на Троя. Някои подробности предават вярно; за други послъгват, както при всичко останало. Лъжат, за да угодят на господарите си. Лъжат, без да го осъзнават, защото изкуството на един поет се състои в това да накара всяко ухо, чуло древните песни, да си мисли, че се пеят само и единствено за него, че старото оживява отново. Докато аз не пея за ничия наслада освен моята собствена и мога да ви уверя: каквото и да си мислите, че знаете за последните гръцки герои, всъщност нищичко не знаете.

Елате с мен из залите в двореца на Одисей; елате, за да чуете историите, които възпяващите алчни мъже поети няма да ви разкажат.

Търсите „Нещо за четене“? Още интересни предложения вижте тук:

EspressoNews

Последвайте EspressoNews във Фейсбук