Борислав Радославов - съвременният български будител

862 преглеждания

От Петя Тодорова, ученичка в СУ „Св. Климент Охридски“, с. Зверино, общ. Мездра

Било е през март, 1987 година. В китните дворове на мездренското село Зверино проплаква малкият юнак Борислав. Едва ли някой дори е предположил, че това току-що появило се на бял свят дете ще стане неизменна част от историята и след години ще вълнува така силно зверинчаните.

За неговото детство и училищни дни не зная много, затова ще ви разкажа какъв отпечатък е оставил той у мен през последните години, когато така усилено се бори за възвръщането на българските традиции в нашето голямо село.

Сред нас, младежите и децата, той е познат като бате Боби - висок мъж с топла усмивка и приветливи очи. Гласът му, поне според мен, е една от отличителните му черти. Когато заговори успява да привлече всеки човек и да насочи вниманието му към даден проблем. Може би затова е толкова добър в своята професия, а именно журналист. В медийните среди е познат като човека, който задава въпросите, които никой друг не посмява. Затова свидетелства неговото участие като редактор на първия български съдебен сериал с истински истории от българското правосъдие - „Доказване на противното“, както и заемането на ролята репортер в предаването „На чисто“. Автор е и на четири книги, една от които е „Изповеди от килията. Най-страшните български убийци“, в която той разговаря на четири очи с най-страшните български престъпници, за да разбере техните мотиви и начин на мислене. Носител е на отличието „Сърце и слово срещу наркотиците“ и наградата в категория „Реформа в съдебната система“.

Едно от нещата, заради които му се възхищавам най-много е, че винаги  подкрепя всяка инициатива на младите, дава им насоки и никога не отказва да помогне. Това ме вдъхновява да бъда по-добър човек и също като него и аз да помагам.

В началото на декември месец 2020 година, под ръководството на учителят ни по танци госпожа Деница Ценова, започнахме заснемането на късометражен филм посветен на 140 години от създаването на местното училище. Бате Боби беше неотлъчно до нас през целият процес. Даде ни насоки в провеждането на интервютата необходими за филма, както и коригира много от техническите ни грешки.

Друг случай бе, когато подходи внимателно към молбата ми за помощ. В началото на март 2020 година заедно с клуб „Бъди Креативен“ организирахме и представихме спектакъла „Сърцето ми тупти за България“. Той отново се отзова, като се зае със задачата да организира група от мъже, която да се включи в представлението и зарадва малки и големи. 

Въпреки кариерата си, както и славата си, не само тук, но и в цяла България, Борислав бурно се вълнува и усилено се бори и за възвръщането на традициите и засилването на интереса в и към Зверино. Най-яркият ми спомен за него и неговите дела е може би първият път, в който го видях да прегазва реката Искър.

Беше на 4-ти юни, коя година не си спомням вече, както всеки път, така и сега, всички се събрахме на местност близо до църквата, за да чуем празничен рецитал по повод Денят на Зверино. Тази година, за разлика от обикновените чествания за празника, група младежи, в това число и бате Боби, облякоха възрожденски костюми, влязоха в образите на Ботевите четници и извървяха техните стъпки. Част от тези стъпки преминават през река Искър.

Със запалени факли съвременните четници преминаха бурната река, като бяха изпратени с питка и мед. Когато застанаха на брега на реката единственото, което можеше да почустваш, бе страх и възхищение. Сякаш бяхме отново там, на брега на реката, в далечната 1876 година, когато Ботевите четници са нагазили в ледените води на коритото на река Искър. Пламъкът на факлите хвърляше сянка върху сериозните и леко набръчкани лица на героите. Борислав, също като командир поручик Никола Войновски, беше най-отпред готов да поведе дружината си в неравна битка с бурното течение. Това бе първият път, в който изпитах истинско възхищение. Така той, със своята величествена фигура, успя да запали в мен искрата на любовта към родното село и да вдъхне живот на загубилите се с времето традиции.

Последваха различни тържества, от които той беше част, както като организатор, така и като съселянин готов да предаде на всички българското.

Той отключи и интересът ми към фотографията. През една зима, на онзи празник Йордановден, за пръв път в нашето селце щеше да се проведе шествие до вир, в който тържествено да бъде хвърлен Кръстът. Аз взех участие в този празник като част от танцовия състав, който щеше да  поведе дълго народно хоро. Наредени един до друг, облечени в шарени носии, аз и другите участници от танцов ансамбъл при Народно читалище „Факел“, чакахме шествието. Нито един от нас не помръдна от мястото си. Не заради студа, а защото с нетърпение очаквахме да видим големия куп от хора. И ето на, водени от Боби, който държеше иконата и стъпваше смело напред, към нас се зададоха мъже, жени и деца. Миг по-късно във въздуха заехтя плетеница от мъжки и женски напевни викове и потеглихме, за да извървим с туптящи сърца и пулсиращи вени, в които течеше българска кръв, останалия път. Тогава просто почувствах, че всичко това, което Борислав, заедно с други зверински будители беше сътворил не само този ден, но и в следващите празници, трябва да бъде показано на целият свят. Така той определи голяма част от моето бъдеще, вдъхновявайки ме да разказвам истории чрез обектива.

Той е личност, на която дължа голяма част от желанието си да творя и играе голяма роля в определянето на моето бъдещо призвание - да помагам на хората и да браня българските традиции. Плакала съм и съм виждала други хора да го правят, защото всичко, от което той стана част и до което успяхме да се докоснем, остави трайна следа в сърцата ни. Защото косите ми още настръхват, когато чуя, че скоро идва 3-ти март, защото зная какво ни очаква, защото зная, че той ще ни поведе. Не е имало тържество, на което ако  попиташ „Къде е бате Боби?“,  в отговор да не получиш, че той е там отпред и води народа.

Не знам дали той самият осъзнава какви емоции поражда и как до сълзи вълнува всички нас. Надявам се и аз един ден да успея, както той с лекота успява, да развълнувам всички вас.

Благодаря Ви зверински будители, благодаря Боби за това, че отново се почувствах българка!

Позитивните емоции могат да спасят света!

Материалът е изготвен от Петя Тодорова, ученичка в СУ „Св. Климент Охридски“, с. Зверино, общ. Мездра, за ученическия конкурс „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“

Снимка: Враца Днес

„Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“ се провежда под патронажа на българския евродепутат Ева Майдел и с любезното съдействие на:

RollplastAQ Magnit,  BHTCАвтошкола ВасилевиУНСС360 Creative BulgariaVolontimeМания Принт,  ПГ "Велизар Пеев"

Медийни партньори на конкурса са: 

NOVAБНТBulgaria ON AIRДарик радио, Радио FM+noviteroditeli.bgTeen Stationtopnovini.bg

Партньор и домакин на церемонията по награждаване на призьорите в „Работилница за репортери 2020 - Книга на спомените“: Община Враца

Институционални партньори: Община ВрацаОбщина МонтанаОбщина ЧавдарОбщина Елин Пелин